Тази година трябва да си спомним, че са минали 50

Тази година би трябвало да си спомним, че са минали 50 години от конференцията в Хелзинки. Не знам дали е мотив за празнуване или за помен. Преди години в Европа имаше доста неутрални страни -  неутрални в смисъл, че без значение каква политика водеха те не участваха във военните структури. Повод за размишления по тази тематика ми дава желанието на упоменатите страни да стоят неутрални от военните конфликти на другите, тъй като са приели че не войната, а мирът, икономическото и културно разнообразие носят благополучие на техните нации. Тази политика беше чудесна.

През 1975 година, трийсет години след края на Втората международна война (най-тежката, най-страшната), европейските нации се събраха в Хелзинки и подписаха така наречен „ Хелзинкски съглашения “, които подсигуряваха мир и цялост на границите в Европа. Дори под съглашението се подписаха, за повече меродавност, Съединени американски щати и Канада. Европейските нации въздъхнаха успокоително, тъй като тогава противостоенето сред политическите съперници беше доста мощно. И в действителност, последваха години на мира и мъдри държавни решения. Трябваше да продължим в този дух.

Да, но не! – както обичаше да споделя един прочут български публицист. Само шестнайсет години по-късно на континента избухнаха измененията и като резултат бяха основани 18 нови страни. Представете си – внезапно от нищото изникнаха 18 страни! Дори в сърцето на Европа бяха основани три нови държави- Чехия, Словакия и Германия. Толкова доста нови страни, някои от тях зародили за пръв път като самостоятелни страни, с неустановени граници, с неуредени вътрешни и външни несъгласия, натрупвани с годините и никакво изпитание от страна на т.нар „ велики сили “ да се опитат да свикат нова Хелзинкска (или както там може да се нарича) конференция и подписването на нов контракт. Явно тази избухлива смяна на Европа имаше потребност от нови междудържавни диалози, доста дипломатически усилия  и нов контракт. Той би донесъл утешение и предвидимост в връзките сред европейските страни. А това означава- и значително успокоение за целия свят. След като бяха преодолени идеологическите несъгласия от времето на Студената война би трябвало не за трийсет години (както беше след Втората международна война) а за десетина години страните в Европа да намерят условия за сходна мирна конференция.

За страдание през изтеклите трийсет и пет години великите сили не се включиха в взаимна работа по основаване на сходен контракт. Те даже не помислиха за това, а се втурнаха да прекрояват света. Трябва да напомним, че самото преименуване на организацията на ОССЕ не донесе нужния резултат. Вместо това напрежението беше усилвано до степен на въоръжени конфликти, които прераснаха във войни. 

С последователното заменяне  през ХХ век на монархиите в Европа с републиканско ръководство познатата пристрастеност към блестящите военни сражения  с барабани начело, с еполети и красиво маршируващи бойци отмира, само че остава другата конспирация на войната- финансовите облаги.  Това мощно въздействащо върху държавните мъже съображение за война продължава да възбужда някои държавни ръководители и в днешно време. Печалбите по всевъзможен метод и от всичко, обвързвано с войната. 

Но, с цел да има война би трябвало да има противостоения- не може две отзивчиво настроени една към друга страни, имащи дълго икономическо и културно взаимоотношение внезапно да се хвърлят една против друга. Следователно с цел да има войни би трябвало страните (в случая приказваме за европейските страни, само че то е годно за всички по света) непрестанно да бъдат в спор. С други думи, сред тях непрекъснато би трябвало да съществуват точки на напрежение. Защо, мислите, филмовите студия създават малко комедии и доста филми на ужасите. Защото комедията се прави мъчно, не е елементарно да разсмееш човек с умна история, в която хуморът да те прави радостен, а не трагичен. Освен това възприятието за комизъм в другите нации е друго. Докато филмите на ужасите са лесни и идентични за всички хора по света.  Хората се плашат по идентичен метод и това става бързо - прочут психически феномен. И дълго време помнят ужасните истории.

Казват, че Балканският полуостров е „ буре с барут “.  Но аз мисля че това може да се каже за всеки регион на света, даже на Европа, която до неотдавна изглеждаше като изтегнала се на люлката в следобеден сън старица-пенсионерка. Явно това успокоение не е било преференциално на някои държавни ръководители.

Защо започнахме с Хелзинки.  Защото това беше един вдъхновяващ образец в историята на Европа. А може би и на целия свят. Той ми наподобява по този начин мъдро фиктивен, по този начин красиво конструиран и по този начин без различен, че единственият ми въпрос е: Защо не го повторим! Или по-точно: Защо, господа водачи на Европа (доколкото са останали такива) не извършите още веднъж този опит. Тогава няма да кудкудякаме като някои недорасли политици: „ Не можеш да бъдеш безпристрастен, това не е честно! “ Напротив- най-хубавата политика, най-почтената политика  е да предстоящ безпристрастен към въоръжените спорове. Да се опитваш да направиш по този начин, че сякаш безконечните човешки желания към победи, към противостоения, към спорове да бъдат сведени до най-малко. И да бъдат разрешавани посредством договаряния.

Не ви ли прави усещане, че за въоръжаване страните по света дават несравнимо повече (стотици пъти повече) средства, в сравнение с за изхранване на гладуващите по света, за запазване на дивата природа, за дипломация, договаряния, мирни конференции и опити да се примирят враждуващи страни. Също по този начин за парите, нужни за мирни процеси никой не се бори в парламентите.

Борбата е за нарастване на военните бюджети! И едното коства пари, и другото. Само че кой знае за какво някой ни натрапва неправилни разбори, че от произвеждане на оръжие се печели доста, а от мирната търговия, мирното развиване на науката, на промишлеността, на новите технологии и културните процеси нищо не се печели. Напротив! Това е грозна неистина!

Истината е, че от продажба на оръжие обособени хора печелят доста и то за малко време. А облагите от мирното развиване на страните идват постепенно, след десетилетия и те не отиват в джобовете на избрани оръжейни магнати, а се разпределят по-справедливо за потребностите на всички хора. Освен че са по-справедливи,  тези облаги постоянно са несравнимо повече от оръжейните облаги. Да не приказваме за другите загуби - убитите хора по време на война,  неизчислимите материални загуби, заличаването на културни монументи и какви ли не още ужаси, съпровождащи войната. Които би трябвало да бъдат негативните разноски на войнолюбците. Но кой знае за какво те се калкулират в графата „ спокойно възобновяване “ след войната! Сякаш те  са плод на  мира, а не на войната!

Ето това е водоразделът и  безконечната битка сред тези, които желаят да живеят в мир и тези, които желаят да има войни. Крайно време е да го кажем по този начин ясно и намерено. А не да маскираме сходни елементарни разбори зад високопарни думи и понятия като битка за народна власт, битка за правата на индивида, битка за истина или определяне на обективен интернационален ред. Няма сходна борба- има предпочитание за мир и предпочитание за война! Тези две стремежи дефинират главните параметри на днешния международен ред.  Ние би трябвало да сме на страната на мира. И да работим за нова мирна конференция в Европа. Затова приказваме за Хелзинки - половин век от този момент. Разбира се, това не е същият град.  И Финландия не е същата.

Въпрос на избор.

Проф.Любомир Халачев