Тазгодишната конференция на ООН за климата, която предстои само след

Тазгодишната конференция на Организация на обединените нации за климата, която следва единствено след 4 дни от 30 ноември до 12-ти декември  в Дубай, отбелязва 28-ата международна среща на водачите за справяне с световното стопляне след първата „ Конференция на страните “ през 1995 година Но светът е знаел доста по-отдавна за екзистенциалната опасност, подбудена от изменението на климата, породена основно от изгарянето на изкопаеми горива горива. Ето някои основни моменти в историята на диалозите за климата: 1800 година – За към 6000 години преди индустриалната епоха световните равнища на атмосферния въглероден диоксид (CO2) остават към 280 елементи на милион („ ppm “). Няколко европейски учени стартират да учат по какъв начин другите газове улавят атмосферната топлота и през 1890 година Сванте Арениус от Швеция пресмята температурния резултат от удвояването на равнищата на CO2 в атмосферата, демонстрирайки по какъв начин изгарянето на изкопаеми горива ще затопли планетата. 1938 година - Въз основа на исторически данни за времето, английският инженер Гай Календар разкрива, че температурите се повишават в сходство с възходящите равнища на CO2 и прави догадка, че двете са свързани. 1958 година – Американският академик Чарлз Дейвид Кийлинг стартира редовно премерване на равнищата на CO2 над Хавайската обсерватория Мауна Лоа, което води до известната линейна графика „ Крива на Кийлинг “, която демонстрира непрекъснато възходящи концентрации на CO2. 1988 година – Климатологът Джеймс Хансен свидетелства пред Конгреса на Съединени американски щати, че парниковите газове от промишлени действия затоплят планетата и към този момент трансформират климата и времето. 1990 година – На така наречен Втора международна конференция за климата на Организация на обединените нации учените акцентират рисковете от световното стопляне за природата и обществото. Британският министър председател Маргарет Тачър споделя, че са нужни обвързващи цели за излъчванията. 1992 година - Страните на срещата на върха за Земята в Рио де Жанейро подписват Рамковата спогодба на Организация на обединените нации за изменението на климата (UNFCCC). Договорът открива концепцията за „ общи, само че диференцирани отговорности “ – което значи, че развитите страни би трябвало да създадат повече, с цел да се оправят с излъчванията, водещи до стопляне на климата, защото те са отделяли най-вече в предишното. Срещата на високо ниво в Рио също слага пътеки за договаряния за запазване на биоразнообразието, наред с други екологични цели. 1995 година - Подписалите UNFCCC страни организират първата " конференция на страните " или COP в Берлин, което води до финален документ, който приканва за правно обвързващи цели за излъчвания. 1997 година - На COP3 в Киото, Япония, страните се съгласяват за понижаване на излъчванията за развитите страни, с разнообразни ограничавания, избрани за другите страни. В Съединените щати основни републиканци в Сената денонсират Протокола от Киото като " мъртъв при идването ". 2000 година – След като губи президентските избори в Съединени американски щати, Ал Гор стартира да изнася отчети по целия свят по отношение на науката и политиката в региона на климата, които в последна сметка се трансформират в документален филм от 2006 година „ Неудобна истина “. По-късно филмът печели премия на Академията, до момента в който Гор и органът на Организация на обединените нации за науката за климата - Междуправителствената група по изменение на климата - получават Нобелова премия за мир. 2001 година - Президентът на Съединени американски щати Джордж У. Буш назовава Протокола от Киото " съдбовно неправилен ", сигнализирайки за ефикасното излизане на страната. 2005 година - Протоколът от Киото влиза в действие, откакто Русия го ратифицира, отговаряйки на условието за одобрение от минимум 55 страни, виновни за минимум 55% от излъчванията. 2007 – Делегатите се съгласяват на COP13 в Бали да работят върху ново обвързващо съглашение както за развитите, по този начин и за разрастващите се страни. 2009 година – Преговорите на COP15 в Копенхаген съвсем се провалят на фона на разногласия за обвързваща рамка след Киото. Вместо това страните гласоподават за „ взимане под внимание “ на необвързващо политическо изказване. 2010 година – COP16 в Канкун не съумява да сложи нови обвързващи цели за излъчвания, само че основава Зелен климатичен фонд, с цел да помогне на разрастващите се страни да понижат излъчванията и да се приспособяват към изискванията на един по-топъл свят. Споразуменията от Канкун също слагат цел за ограничение на световното стопляне до 2 градуса по Целзий над междинното за прединдустриалната ера. 2011 година – Преговорите на COP17 в Дърбан, Южна Африка, се провалят, откакто Китай, Съединените щати и Индия отхвърлят обвързващи съкращения на излъчванията преди 2015 година Делегатите вместо това удължават Протокола от Киото до 2017 година. 2012 година – Тъй като Русия, Япония и Нова Зеландия се опълчват на новите цели за излъчвания, които не обгръщат разрастващите се народи, страните на COP18 в Доха удължиха Протокола от Киото до 2020 година. 2013 година – Делегати от по-бедните народи напущат договарянията на COP19 във Варшава заради липса на съглашение по отношение на обвързваните с климата загуби и вреди, преди да бъде реализирано разводнено съглашение. Междувременно равнищата на CO2 в атмосферата минават 400 ppm за първи път в историята. 2015 година - Средната световна температура се покачва над 1 градус по Целзий по отношение на междинната прединдустриална. Разговорите за климата на COP21 доведоха до Парижкото съглашение, първият световен пакт, който приканва за все по-амбициозни задължения за излъчвания - наречени " Национално избрани приноси или NDCs - както от развитите, по този начин и от разрастващите се страни. Делегатите също дават обещание да се опитат да поддържат стоплянето до 1,5 градуса по Целзий. 2017 година - Президентът на Съединени американски щати Доналд Тръмп назовава Парижкия контракт неприятен за стопанската система, обещавайки излизане на Съединени американски щати, което се случва през 2020 година. 2018 – Тийнейджърката активистка Грета Тунберг притегля световното внимание, до момента в който стачкува пред шведския парламент и с течение на времето сплотява младежи по целия свят да се причислят към седмични улични митинги с искане за дейности в региона на климата. 2019 година – Генералният секретар на Организация на обединените нации Антонио Гутериш подлага на критика неналичието на упоритост на COP25 в Мадрид. 2020 година - Годишният COP се отсрочва на фона на пандемията от COVID-19. 2021 година – Новоизбраният президент на Съединени американски щати Джо Байдън се причислява още веднъж към Парижкото съглашение. По-късно същата година на COP26 пактът от Глазгоу си слага за цел потреблението на по-малко въглища и позволява правила за търговия с въглеродни заеми за компенсиране на излъчванията. 2022 година – COP27 в Шарм ел Шейх, Египет, води до историческа договорка за Фонд за загуби и вреди за скъпоструващи климатични бедствия, само че прави малко за справяне с излъчванията, които подхранват такива бедствия и към момента няма обективен механизъм, който да компенсира най-засегнатите страни. Много от страните упорстват за прекъсване на дотациите за изкопаеми горива, реализират се редица резултати за понижаване на обезлесяването, понижаване на излъчванията от мета. 2023 г.- Преговорите могат да стигнат до задъдена улица, само че може да се увенчаят с исторически триумф в битката с климатичните промени. Предстои да забележим. Тази ретроспекция направихме по материали от.