Оправдания и вятър
Търся си оправдания във вятъра. Очите се пълнят с улици, светлини, домове. Пълнят се до оня миг, в който,… ах, този вятър!… очите безшумно стартират да сълзят. В началото е единствено съвсем транспарантна мъгла от влага, от капчици, от атоми вяра. Но за какво си мисля за провокации и за кураж, нали поради февруарския вятър сълзят очите ми? Студенината и самотата му са толкоз пронизващи, че очите като че ли стартират да горят и като че ли точно през кафявите ми очи, носени от вятъра, студенината и самотата се пробват да влязат и в сърцето ми. 
Едва ли общително ще дойдат в сърцето ми. Едва ли просто ще се отбият там за момент. Едва ли толкоз напористо се бият в очите ми, блъскат се в мислите ми, викат от събитията в делника ми единствено с цел да минат ей по този начин, небрежно, нежно, за малко, за положително през сърцето ми.
Какво ли биха трансформирали, в случай че ги пусна вътре? Повдигнах взор от сливащият се с мрака асфалт на улицата. Някой изтича небрежно на отсрещния тротоар. Една мисъл изтича и в мозъка ми – самотата и хладината се носеха освен от вятъра; те бяха се натрапили и в живота ни.
Живеем във време на самотните войни, които в никакъв случай не влизат в борба с някой различен, тъй като не желаят да усложняват дните си; живеем и във времето на шумните трапези и самотните приятели; във времето на горещите реклами и филми и хладните взаимоотношения; във времето на гръмките изречения и тишината, когато би трябвало да приказваш истината, правдата… Приличаме на модерни донкихотовци, които с подобен порив се впускат в славна борба с грандиозните си и измислени вятърни мелници, а се оказват мързеливи за борбите, които вземат решение хода на живота ни. Достойни сме в визиите си, само че не и в делника си; почтени сме по дифолт, а не действително. Спасяваме света с песните и стиховете си, а фактически като че ли не съумяваме да опазим даже себе си от това да охладнеем…
Несъзнателно дръпнах ципа на якето си нагоре. Може би изненадах вятъра с този си ход, тъй като ми се стори, че той утихна в този миг. Стана някак по-топло. Очите продължаваха да горят, да горят със звезди в тях. Бях вдигнала взор към небето и очите ми към този момент се губеха в неговата безкрайност, безмерност. Обичам и си мисля, че всеки един от нас обича тези пронизващо студени вечери, разстелили обаче толкоз ясно и чисто небе, както никой различен път. Мразовито беше, а звездите не спираха да светят, както и вярата не стопира да гори и в най-безизходните човешки мрачини и компликации. Тази вяра се пробвах да запазя. За това бяха и сълзите, за това бяха и звездите. В онази нощ, която мина, разбрах, че в преходността на живота има непреходни неща и че тези непреходни неща ми печелиха вечността… Вероятно това се опитваше до открадне хладината и евентуално ненапълно беше успяла…
Огледах се в близост. В притихналия квартал не се виждаше никой. Още се бавеха и не бяха пуснали осветлението по алеите на парка. Един отшелник облак се беше протегнал мързеливо на небето. Или пък се беше опитал да се изперчи и да скрие някоя и друга звезда. Но беше останала една – една, само че пък беше ярко. Не, там в дъното имаше още две-три. Ставаше още по-светло. Вече не търсех оправдания във вятъра. Стоях пред входа на блока. Бях стигнала вкъщи.
Автор: Анелия Минчева, британски език, Търговска гимназия „ Княз Симеон Търновски “, гр. Стара Загора - премия за есе 2016 година, Национален конкурс за учители-творци
Инфо: www.uchitelitvorci.wordpress.com
