Там, където сръбската граница се врязва най-дълбоко в нашите западни

Там, където сръбската граница се врязва най-дълбоко в нашите западни лимити, под южните скатове на старопланинските върхове Ком и Тодорини кукли, има двадесетина села. Едно от тях е село Разбоище, Софийско. Тази покрайнина спада към Комско-Кознишкия дял на Западна Стара планина. На десния бряг на река Нишава, на 50 м височина над реката, на рида Тупаница, измежду непристъпни голи скали има доста пещери и скални ниши. При тази удобна естествена даденост зародил скален манастир съгласно изследванията през XVIII-XIX век. Чрез спомагателна обработка пещерите се трансформирали в отшелнически килии. Ридът се трансформирал тогава в обединен скален комплекс, изваян в меката варовикова канара. При обработката обособените пещери били свързани между тях. Покрайнината е известна с доста скални църкви и манастири, от които най-забележителен е Разбоишкият " Свето Въведение Богородично ", ситуиран на два километра западно от село Разбоище.

 Възникването му е обвързвано със скалното отшелничество у нас. От изток на рида Тупаница има пещера над огромна бездна. Преданието приказва, че там имало доста галерии, които излизали на западния склон при река Дракул. Връзката сред тях и пропастта била прекратена с времето, като отворът бил покрит и пропуснат. Изследователите намират, че в началото пещерата е служела за черква, където отшелникът в цялостно усамотение правил свещенодействие. След време върху площадката пред входа на пещерата бил издигнат храмът параклис на височина 50 м. Това уголемение се наложило заради увеличение броя на отшелниците. Така зародил скален скит. С по-нататъшното му разширение били издигнати и жилищни здания, долепени от север до скалата. Останки от тях на левия бряг на реката личат до през днешния ден. В по-голямата си част те са под насипа от ронещата се канара. Скитският пещерен храм и самата пещера, в този момент обезличена частично заради иззидано циментово стълбище, сложили началото на един манастир, който съществува до през днешния ден. Както се вижда, монашеството тук бележи три стадия на развиване. Най-напред се заселили отшелници, търсещи цялостно усамотение. Времето не може тъкмо да се дефинира. Не е изключено това да е станало през Първото българско царство, когато българското отшелничество поражда на доста места. Вторият интервал сигурно се дефинира през XVIII-XIX век, когато разцъфтява в цялата страна скалното отшелничество в строгата му исихастка форма. Това е времето на скитското отшелничество. Третият интервал е, когато поражда огромният Разбоишки манастир, с присъединяване му в общността на Софийската епархия. Макар и общежитиен, не е изключено в ранното му битие да е имало обособени монаси с духовна настройка за усамотение, които са заселвали в пещерите за отшелничество.

 Този скален манастир претърпява разорения по време на турското иго. Според манастирското поверие той бил три пъти опожаряван. При последното монасите били изклани, а манастирът обран и разпален. Само един от тях се избавил по знамение. Той се заел да го възвърне. Решил да построи църквата в ниското на полянката, само че на сън Майката Божия го предизвестила да построи храма в скалите, както и направил. Но при обновяването на манастира било взето ново решение. Жилищните здания, ограждащи в четириъгълник дворното пространство, били издигнати на десния бряг на реката на еднакъв безоблачен терен. Храмът, издигнат високо в скалите, останал отвън постройките. Въпреки това той траял да бъде манастирски храм и до през днешния ден.

 Прочут е пътеписът на Алеко Константинов " Швейцария ли! ". Той е написан след пътешестване на писателя до Погановския манастир. Той в този момент е на югославска територия, на 30-40 километра след границата. Там река Ерма се промъква измежду перпендикулярно извисени скали и точно при тази панорама Алеко възкликва: Швейцария ли! Всеки, който види Разбоишкия манастир, от своя страна, пък възкликва: Ех, за какво Алеко не е видял тази хубост - може би щеше да изрече още по-крилата фраза... Но... какво да се прави. В Погановския манастир настояват, че Алеко неведнъж е посещавал тези места Казват, че още се вижда пътеката, до която е идвала шумната компания на духовития юрист - от село Желюша, през билото на Гребен планина и напряко в Погановския манастир. Казват още, че повода за тия пътешествия била една девойка, само че това са детайлности, които единствено най-сериозните познавачи на живота и делото на именития българин знаят... Те сигурно ще знаят и дали инцидентно Алеко не е попадал и в прегръдките на природата край крайбрежията на Нишава. В паметта на времето няма белег за такова нещо. В горното си течение - сред селата Туден и Калотина, река Нишава се провира през картинно ждрело Скалите се издигат и върховете им се обрисуват на фона на облаците. Но тази картина не е студена и страховита. Напротив, тя е мека и примамлива. По скалите пораства трева, букови шубраци се държат с хилавите си ръце, на места се е закрепила по някоя бреза и листата й блестят на слънцето. Скални лястовици вършат своите зигзази. Ако човек има шанс, може да види на самия връх на скалите гордо застанал елен, изрязан на фона на небето. В унисон с тази живописна идилия е и самата Нишава - тя не се блъска в скалите, не бърза и не бучи, а бълбука ритмично и умерено. Някъде по средата на дългото петнадесетина километра дефиле Нишава прави равномерен завой и оформя хубав меандър. Част от равното място е тучна морава, дребна част е разорана за градинка, а в края - малко преди планината още веднъж да притисне от двете страни реката - са ситуирани дворът, стопанската постройка и две-три престарели къщи чардаклии на Разбоишкия манастир.

 Говори се, че години наред игуменката на манастира е на легло и престарели баби, невидими като сенки, се грижат за нея. Говори се също, че имало и друга служителка на Бога, която също е изкарала десетилетия в манастира, само че скрита зад посивелите стъкла на прозорците и без да види слънцето. Единственият човек, който непрекъснато се мярка из региона, е байчото - градинар и кравар на двете манастирски крави, орач и косач. И в действителност - действителният собственик на манастира, тъй като на пояса му висят освен ключовете от мазата, само че и ключовете от скалната черква.

 Скалната черква до Разбоишкия манастир е същинската перла. Тя се е прилепила до скалата в най-стръмната й част. До църквата води мостче през реката, а след това тесни стъпала стигат до желязна решетка, която би трябвало да пази неповторимото създание от ръцете на похитители. Байчото отключва тежкия катанец и оставя посетителя нататък да пристъпва самичък... А посетителят вижда мощна цепнатина в скалата, а в пукнатината се е приютила църквата, и то по този начин, че по-голямата част е в самата канара, а по-малката част е извън и гледа с дребните си прозорци долу ливадата, градината и плавния завой на реката. Има дребен олтар, а байчото, който едновременно е слушал мненията на разнообразни експерти, споделя, че църквата е еднокорабна, едноабсидна. Казва още, че църквата е от XIV век. Това съгласно байчото е съвсем несъмнено, защото са изследвани стенописите.

 Това е типичното за Разбоишкия манастир. То дефинира неговия древен тип и насочва мисълта към тогавашната духовна популярност на мястото, обвързвано със скалното отшелничество. Забележително е, че Майката Божия, като не позволила скалният храм да запустее, благоволила да не се не помни духовната атмосфера на скалното отшелничество, което е най-високият връх на подвижничеството. И в този момент Разбоишкият манастир е прикрит от погледите, потопен измежду гори от леска и върби около реката. Но когато поклонникът стигне до него, се придвижва в молитвена вглъбеност в далечното минало, когато строги отшелници живеели в мълчание.

Инфо: www.pravoslavieto.com