Там, където Изтокът и Западът се прегръщат, където цветовете на

Там, където Изтокът и Западът се прегръщат, където цветовете на живота се завръщат и основават нещо ново. Като слово от предишното и сегашното. Като цветна дъга. Каквато е човешката орис.

Ще ви разкажем приказка. Ще стартираме с песента на една забравена общественост, ще полетим нависоко с една вдъхновяваща жена, най-после още веднъж ще приключим с песенна една българка. Ще се върнем обратно във времето. Ще се влюбим. Ще погледнем и към бъдещето.

Символ на българската нематериалност и мост на времето или това е седалището на Българската екзархия, която и до през днешния ден пази културата и традициите на българите в Истанбул, наричани у нас ''цариградски българи''. Те са част от етническите общности, които по времето на Османската империя се заселват в тогавашния Константинопол.

„ Тези здания ги нямаше, хората, които живееха тук в Екзархията от тази тераса, съгласно легендата, съгласно историите, които чухме, сядали тук и си пиели кафето и си говорели, ''мохабет'' и гледали морето отсреща, гледали Босфора “, споделя Кириако.



Макар в този момент да са едвам към 300 души, част от тези пазители на историята към момента описват за корените си, с цел да не бъдат забравени. Кириако и Юлия Лязева първо ги свързва историята, а след това и любовта. Скоро означават 49-тата си годишнина дружно. Заедно пеят всяка неделя в църковния хор в Екзархийския дом. Диригент е Кириако.

„ Дядовците пристигнаха от Костур, тук беше близо, доста отиваха и идваха. На дядо ми дядо правеше търговия, оттова носеше маслини и пристигнаха в Цариград. Всички там македонски говореха и някои гърчееха, нашите родители бяха с българско поданство “, споделя Юлия Лязева.

„ Нашите села са към Костурското езеро, нашето село е Куманичево, гръцкото име е Лития. Баща ми е пристигнал през 1926 година Със фамилията се изселихме в квартал „ Балат “, който е покрай нашата черква „ Свети Стефан “. Там стартират да създават йогурт и млечни сладкиши. Като дете татко ми е продавал по улиците мляко “, прибавя Кириако.

Баща му се дами за гъркиня точно в Желязната черква ''Свети Стефан''. Там подписват църковен брак и самите Кириако и Юлия.

„ Ние сме една общественост, един с различен се познаваме и имаме чайове, вечеринки, само че бяхме и комшии, спалните ни бяха една против друга. Четирима братя бяха те, не стигаше къщата и бащата купи на другата улица един етаж и начело отново се виждахме. Излязохме един, два пъти и взехме решение “, споделя Юлия.

В продължение на 53 години Кириако работи като инженер. Отличен е измежду най-хубавите в страната. Юлия се отдава на фамилията си и дружно отглеждат две дъщери – Мариана и Евелина. Едната приключва съветска лингвистика, а другата става балерина.

Къде ви е домът ?

Юлия : Домът ни е тук , остарели сме към този момент , тук сме родени и тук ще умрем .

Кириако : Ние сме родени тук , цялостен живот сме тук , събираме се фамилии , родственици . По - възрастните описват спомените си , тези от Костурско . Ние ги предаваме на деца и внуци , за да знаят от къде са пристигнали и по какъв начин са пристигнали , по какъв начин са живели , по какъв начин са връзките с майката България

В дома сме на още един машинен инженер и неговата брачна половинка художник. Всяка мебел тук има история, а книгите в стаята подсказват за обич към словото и предишното. Христо Копано е роден в Истанбул през 1963 година. Прави проучвания за българската общественост в Истанбул, взе участие и като консултант в писането на книги за нея. Родът му се заселва тук в средата на XIX век от места в днешна Северна Македония и Гърция.

„ Те работят разнообразни специалности, отварят магазини, работят като еснафи, млекари, хлебари. Дядо ми Кузо потегля по време на Балканската война тук от Истанбул и с българската войска продължава и в Първата международна война, по-късно отново се връща тук и се дами за баба ми, която също е българка “, споделя Христо Копано.

Неговата брачна половинка Павлина Копано идва тук от Димитровград през 2008 година, когато подписват брак.



Двамата се срещат, когато Павлина отива на посетители на нейни другари в Турция, а Христо е изпратен да я посрещне.

„ Оттогава няколко години се срещахме, виждахме, аз му гостувах тук, той на мен в България и най-после взехме решение, че би трябвало или да живеем дружно, или няма различен вид “, споделя тя.

Колкото инцидентна, толкоз и съдбовна е срещата сред Христо и Павлина. Случайно или не откриват, че преди столетие техни родственици са се познавали - даже са работили дружно.

“Христо е фен историк. Непрекъснато търси нови данни за неговия жанр. Интересното е, че когато търси неговите родственици в интернет по най-различни исторически документи излизат моите родственици от рода на татко ми Боботанови, които се оказват в едни и същи места на едни и същи времена. Родът е от Смолян, от Долно Райково, само че те са пътували доста, преподавали в Одрин и в Солунската гимназия. Единият ми прародител е бил търговец на платове, от Долно Райково е той, има магазин в Ксанти, в Днешна Гърция, а върви до Измир да продава артикули. Моят прародител по време на Османската империя е пътувал през Истанбул, през Измир “, споделя Юлия.

Къде е домът Ви ?

Павлина : Аз споделям , че имам два дома . Дом в Истанбул и в България , сърцето ми е там и тук . Живеем на няколко места . Светът е толкоз дребен .

Христо : Ще кажа , на първо място , като дом – Турция , само че и в България , като отида , се усещам добре и като у нас .

Павлина към този момент е част от българската общественост в Истанбул и сега с изключение на художник с интернационалните изложения е и учител по изобразително изкуство в неделното учебно заведение в Истанбул. То се открива през 2015 година и е в основата на запазването на езика и традициите на общността. Помещава се в Екзархийския дом.

Бесарабската българка Наталия Хатиплоглу учи най-малките да четат и да пишат на български език. Още от дете копнее да живее в България. Родена в Молдова, приключва висшето си обучение у нас. Мисли, че е сбъднала фантазията си, само че ориста й сервира изненада.

„ Срещнах брачна половинка ми, който е български преселник от Омуртаг и се наложи още веднъж да напусна България. Живея в Истанбул от 15 години, имам две деца “, споделя тя.

В класната стая намира дребната България. Преподава на 45 деца от общо 60 в неделното учебно заведение в Истанбул всяка събота.

Кой е най - огромният триумф за Вас ?

Наталия : Големият триумф е , когато видиш едно дете идва и ти споделя на български : „ Г - жо , здравейте ! Как сте ? “

Бихте ли живели в България ?

Разбира се . Ако не беше работата на брачна половинка ми , в случай че имахме опция , щях да се върна в България , да си работя отново в детска градина или в начално учебно заведение и да си продължим живота по - щастливо .

Преди появяването на Неделното учебно заведение - заради липса на възпитаници последното българско образователно заведение в Истанбул затваря порти през 1972 година, което се оказва основно за българите. Това изяснява и журналистът и публицист Верджихан Зифлиоглу. Тя работи във водещи медии като ''Хюриет'', ''Радикал'', ''Реферанс'', ''Ал Джазира''. Макар че е с арменски генезис и няма български корени, написа книга за цариградските българи, първа такава в Турция.

„ Когато те са изгубили учебното заведение си, те към този момент са почнали да губят еднаквост, тъй като езикът и културата са доста значими. Можеш да отличиш незабавно кой е посещавал българско учебно заведение и кой не е “, споделя Верджихан Зифлиоглу.

Прекарва повече от година измежду общността. Разказва, че измежду тях има такива, които се дефинират за гърци.

„ Това, което разбрах по време на интервютата, е, че те са изгубили езика си. За страдание, са изгубили модерна си еднаквост, смесените бракове към този момент са факт, виждаме, че те губят културата си. Те знаят за България, само че поради комунизма не са съумели да поддържат връзка с роднините си от България. Те обичат страната си, само че, преди всичко, обичат Истанбул, тъй като предишното им е в Истанбул “, прибавя публицистиката.

Архивите за българската общественост са нищожни, което е загуба за историята споделя Верджихан.

Мислите ли , че ще изчезнат някой ден като общество ?

Т ова е мнението ми , това написах и в книгата . Обществото се трансформира , по този начин че след 20-30 години българската общественост в Истанбул ще изчезне . Ще се прероди в нова просвета .

Как ще опишете тези хора ?

Неповторима история на Истанбул .

Ферихан Ъшък ръководи един най-големите самолети на националните авиолинии в Турция и е измежду 277-те дами водачи на компанията. Лети от съвсем 20 години. В нейната история ще се припознаят тези, които през 1989 година са изселени от България в Турция. Това се случва и с Ферихан, тогава е едвам на 10 година, само че спомените ѝ са ясни.

„ Спомням си, че оставихме всичко и пресякохме границата с кола и единствено с най-обикновени движимости. Местните хора ни приветстваха с махане на ръце през целия път след границата. Помня хубави неща и тъжни неща. Емиграцията е сложна освен за възрастните, само че и за децата. Не съм единственият и не съм последният с този житейски опит. Вече като възрастен разбирам множеството неща, само че до момента в който преживявах, не беше толкоз елементарно “, споделя тя.

Със фамилията си се настанява в учебно заведение в Текирдаг, на съвсем 150 км. от Истанбул. Спят в класни стаи към месец, отиват и при далечни родственици, до момента в който най-после се откриват независимо в къща.



Копнежът към летенето не е унаследен. Майка ѝ е шивачка, а татко ѝ електротехник, към този момент са пенсионери. Животът ѝ в България, въпреки и къс, дефинира бъдещето ѝ, тъй като точно там стартира да мечтае.

„ Съвсем покрай къщата ни имаше военно летище, когато живеехме в Добрич. Опитвах се да видя самолетите, до момента в който минаваха и разклащаха стъклото на прозореца. Поставях лицето си на стъклото, с цел да ги видя и да усетя вибрациите, които оставят след себе си “, спомня си тя.

Най-дългият ѝ полет е до Лос Анджелис. Лети от 50 до 110 часа на месец. Не разделя полетите по километри или времетраене, за нея всички са характерни и разнообразни посвоему.

„ Сега хвърча с Airbus 330. Имам опит и с Boing 737, Bоing 777 и Airbus 320. Преди всичко всеки би трябвало да има поради, че ние сме подготвени да управляваме безвредно самолета, всички пасажери и товари от една точка до друга. Всичко в авиацията има ограничаване, което се отразява на сигурността на полета. Направих няколко полета при мощен вятър до 100 км в час. Имах мълния в дясното крило при метод. За 19 години полет това обикновено време и всички кацнаха безвредно, Слава Богу “, споделя тя.

Ферихан не прекъсва връзката си с България, където има родственици. Разказва, че в Турция българите са считани за работливи, обективни и положителни хора, по тази причина се усеща призната.

Можем ли да съпоставим България с Турция и по какъв начин ?

И двете са моя земя . Това е въпрос като " кой обичаш най - доста мама или баща ? " Сравняването е делене . Чувствам се като у дома си и на двете , обичам и двете . Както споделят в Далечния изток : " идентични , идентични , само че разнообразни ".

Какъв е ключът към триумфа ?

Самодисциплина и храброст да опитате . Също по този начин би трябвало да приемете неуспеха , който е единствено стъпка от процеса .

Ако животът е бяло платно, на което рисуваме, Ива Йонова вместо бои употребява ноти. Родена е във Велико Търново в семейство на строителен механик и взривен инженер. Завършва музикалното учебно заведение в Русе, по-късно и консерваторията в София.

„ При Маргарита Лилова имаше майсторски клас във Варна, където бях определена да аплайвам във Виенската консерватория. Приеха ме за 3-годишен курс на образование музикално-драматично изкуство “, прибавя тя.

Това се случва през 90-те. В началото има компликации с езика, само че с уроци научава немския и по този начин остава във Виена в идващите 23 години.

„ Оттам отидох в Нюрнберг, редом учех там при един от най-големите вагнерови артисти. Той повярва в мен. При този човек открих, че капацитетът, който имам, мога да го осъществявам и да работя като оперна певица. Той ми даде връзки с доста огромни диригенти, с огромни имена “, споделя Ива Йонова.

Тя се качва на международната сцена – от Канада и Германия, стига до Китай, който разказва като приказка в бъдещето със мощна връзка с предишното. Връща се във Виена и ориста още веднъж се намесва.



„ Получих позвъняване от сътрудник, с който съм учила – Ердем Байдар, той е доста надарен бас баритон, тук е в турската опера, в операта в Анкара. Той сподели, че има потребност от белкантов курс в университета ''Хаджетепе'' в консерваторията, имам нещо поради, само че няма да ти кажа, просто направи курса ми сподели. Това беше през 2015 година “, споделя Ива Йонова.

Започва работа със студенти, следва и предложение за контракт в най-престижната от петте консерватории в Анкара.

„ Тази е най-хубавата, основана от Ататюрк по модел на България, на българската просвета. Той самият е споделил: ''Щом българите могат да създадат опера и консерватория за какво да не можем и ние “, прибавя тя.

Идва в Анкара за една година, само че към този момент е повече от седем години тук. Професията е ревностна и изискваща, като да си олимпийски първенец споделя Ива.

„ В един миг видях, че това не е всичко и че като се затвори завесата нуждая се от персонален живот. Като пристигнах в Турция, забавих темпото, сътрудника, с който работя, в действителност най-хубавият пианист в Турция за мен, стана част от моя живот “, прибавя Ива Йонова.

Преподават дружно на студенти, вършат и концерти. Неповторима жена като слънце – по този начин разказва Ива нейният сателит в живота.

„ Всеки ден с нея научаваме нови думи на турски и на български, може би повече от 1000 думи. Културата ни е доста близка. Музиката сплотява хората в мир. Това е световен и интернационален език. Музиката има доста мощна осцилация. Дори да не говорите на същия език, може да си говорите с музика. Това за мен е над всичко “, споделя Бора Атешякан.

Повечето студенти на Ива получават високи оценки и награди в състезания. Такава е Гюнеш Улучай, която към този момент се вижда на интернационалната сцена.

„ Ива Йонова е извънредно огромен късмет за нас. Тя е изпълнявала толкоз доста творби на интернационалните подиуми. Виждам я като кумир “, споделя тя.

С тапия в ръка и към бъдещето гледа Ямур Дурусу, който е някогашен студент на Ива.

„ Аз съм първият ѝ студент, който стартира с нея и приключва с нея. Развитието на гласа ми е с помощта на нея. Всичко й дължа. Има ужасно сърце, благодаря ѝ сърдечно “, споделя тя.

Как определяте живота си ?

Интересен , с доста разтърсвания , с доста завои , само че съм признателна на всичко . Слава Богу , съм имала един оптимизъм , който е в характера ми , с този оптимизъм постоянно съм вървяла напред даже в най - сложните моменти .

Къде е Вашият дом ?

Моят дом е , където е музиката , където съм аз и моите обичани хора . Навсякъде е моят дом .

Показвахме ви герои от предишното и сегашното, тяхната болежка и история от първо лице. Сега се разделяме с посланието да не забравяме предишното си, само че и да не оставаме в него, да се борим и да не се отхвърляме, с цел да може и нашата приказка да има благополучен край.