Юлия Кръстева и петното ДС
Тъкмо бях признат в университета, когато за пръв път пробваха да ме вербуват. Един приятел пристигна у дома и ми сподели, че желаят да ме пренасочат към арабска лингвистика, след което щели да ме пращат по света. Започнах да бърборя, че желая да се занимавам с литература - и по този начин организирахме дълъг диалог за късия роман и романната форма.
Вторият път беше десетина години по-късно, а похватът - реформаторски. Получих писмо по пощата, в което пишеше почти следното: Във връзка с Вашата молба за постъпване на работа, апелирам явете се еди къде си, лейтенант еди кой си. Вече бях женен и една цяла безсънна нощ трябваше да изяснявам на жена си, че никакви молби не съм подавал и въобще нямам визия защо става дума. На сутринта събрах храброст и се обадих на въпросния офицер, който ми изясни:
„ Това беше един метод да Ви поканим на работа “.
С това #MeToo* не пробвам да си припиша добродетел - правил съм взаимни отстъпки като всеки, минал през това време, като освен това съм живял в по-добри условия от множеството фамилии и по тази причина ми е било по-лесно. Просто се надявам, че в случай че някой от тия двама глупци пусне в обращение диалога ми за късия роман или писмото-уловка, това няма да бъде лепнато върху мен вечно. Надявам се, че ще има хора, които ще се опитат да схванат живота ми в целокупност, към какво съм се стремил, къде съм бъркал, къде съм отстоявал правила.
Да поговорим за Юлия Кръстева
Поводът да приказвам това е избликът на пристрастености към досиетата на Държавна сигурност, отдадени на Юлия Кръстева. Вече ме упрекнаха, че не съм експерт по досиетата - да, не съм, приказвам от житейски опит и здрав разсъдък.
Това, което прочетохме, е несполучлив опит за разработка, приложени са диалози по тематики, свързани с френската политическа реалност, биографични информации, изявление за „ Нувел обсерватьор ", та даже митинг на Кръстева и брачна половинка ѝ поради това, че българските управляващи не пускат родителите ѝ да видят внука си. Върху цялото това безсмислие е залепено едно магическо агентурно име и ето, че световният скандал е подготвен. Научих, че преди време имало даже фикционален разказ, където Кръстева е обрисувана като сътрудник, който ликвидира своя преподавател - семиотика Ролан Барт. Забавно до едно време, само че след това - същински ужасно. Защото става дума за интернационално оскверняване на един от най-известните българи. Битка с младежкия ѝ маоизъм, със комплицираните психоаналитични хрумвания? Стягане на поотпусналия се антикомунистически фронт? Или просто злоба към съумелия съотечественик?
Затова тук приканвам към схващане - умеене, което в епохата на Туитър май започваме да губим. Формализмът на „ картончетата “ нанесе сериозна щета освен на обособени хора, само че и на самия спор за комунистическото минало. Той се трансформира в някакъв тъп шлагер, който публицистите подхващат, когато няма други тематики.
В най-общи линии обвиняването против Кръстева гласи, че била получила стипендия да замине за Франция. С други думи: не е била никакъв герой, а човек на режима. Лично аз не съм срещал текстове, в които тя да се изкарва отстъпник. Знаем, че преди да замине, е сътрудничила на Комсомола, имала е някаква персонална непосредственост там, която ѝ е помогнала. Който е живял по това време, евентуално помни правилото на заложниците: някой почитан подсигурява за теб, а ти се чувстваш длъжен да не правиш доста внезапни придвижвания, с цел да не му навредиш. Даваме си сметка също по този начин, че тя оставя семейство в България. Защо не е напсувала вербовчиците, за какво си е говорила с тях? Ами по тази причина. По същата причина, заради която аз разговарях тогава за литературните жанрове.
Ако опитаме да разберем изцяло обстановката, евентуално ще се запитаме за какво ѝ е притрябвало таман на нея - попаднала в най-престижния интелектуален кръг, омъжена за богат публицист, добила интернационална популярност - да сътрудничи на едни такива изгубени служби. Какво - да не би да са ѝ плащали? И в случай че в действителност им се е продала, за какво не е стъпвала в България до визитата на Митеран през 1989 година, когато най-сетне посмява да посети болния си татко под „ чадъра “ на височайшето посещаване. Върхът на всичко е аргументът „ досието е прочистено “. Защо, от кого - за президент на България ли се е готвила? Липсата на доказателства като доказателство против индивида. Какво друго да чакаме, когато работата на паметта попадне в ръцете на ченгета?
Минало, което не минава
Някои считат, че формализмът на Комисията по досиетата може да се излекува с цялостно отваряне на архивите - да чете кой каквото желае. Както споделяше Горбачов - да лекуваме минусите на социализма с повече социализъм. Не, лавината от папки и картончета рискува да задълбочи този проблем: през ден някоя медия ще изважда нова вкусна историйка за прочут човек, с цел да си подвига тиража, до момента в който най-после комунизмът дефинитивно се трансформира във фентъзи сериал. Това е работа, с която би трябвало да се захванат експерти. Специалисти, които да поясняват, да събират информация от разнообразни канали, да работят професионално с архиви, мемоари, изявленията. Институтът за близкото минало, основан от проф. Знеполски, прави нещо такова към този момент от години, а учените, работещи там, надали могат да бъдат обвинени в благосклонности към остарелия режим.
Не, не съм срещу разгласяването на това мъчно минало, само че ми се желае това да не се прави официално, а с схващане и с нюх за цялостния исторически развой. Хубаво е да вземем за пример да знаем, че някой е бил помощник на службите, в случай че този човек се пробва да се впише в новия либерален свят с ореола на отстъпник. Много пъти сравняваха починалия Богдан Богданов с Юлия Кръстева, само че неговият случай е напълно друг. Кръстева няма никакви упоритости в България, до момента в който проф. Богданов влезе в 1990-те като достоверен антикомунист, което несъмнено тласна кариерата му - от дипломат, през началник на „ Отворено общество ", до основател на Нов български университет. Не е неприятно да има изясненост, когато един помощник като господин Каракачанов става натовски министър на защитата. Когато някакъв предприемач внезапно приватизира държавни активи с неизвестно какви пари. Някой навредил на някого, унищожил му живота. Подобни случаи изискват спокойна интерпретация, а не сензации.
* Идея на Миглена Николчина: да описваме за своите съприкосновения с Държавна сигурност.
Б. ред. - Статията на проф. Ивайло Дичев е препечатваме от уеб страницата на Дойче Веле.
Вторият път беше десетина години по-късно, а похватът - реформаторски. Получих писмо по пощата, в което пишеше почти следното: Във връзка с Вашата молба за постъпване на работа, апелирам явете се еди къде си, лейтенант еди кой си. Вече бях женен и една цяла безсънна нощ трябваше да изяснявам на жена си, че никакви молби не съм подавал и въобще нямам визия защо става дума. На сутринта събрах храброст и се обадих на въпросния офицер, който ми изясни:
„ Това беше един метод да Ви поканим на работа “.
С това #MeToo* не пробвам да си припиша добродетел - правил съм взаимни отстъпки като всеки, минал през това време, като освен това съм живял в по-добри условия от множеството фамилии и по тази причина ми е било по-лесно. Просто се надявам, че в случай че някой от тия двама глупци пусне в обращение диалога ми за късия роман или писмото-уловка, това няма да бъде лепнато върху мен вечно. Надявам се, че ще има хора, които ще се опитат да схванат живота ми в целокупност, към какво съм се стремил, къде съм бъркал, къде съм отстоявал правила.
Да поговорим за Юлия Кръстева
Поводът да приказвам това е избликът на пристрастености към досиетата на Държавна сигурност, отдадени на Юлия Кръстева. Вече ме упрекнаха, че не съм експерт по досиетата - да, не съм, приказвам от житейски опит и здрав разсъдък.
Това, което прочетохме, е несполучлив опит за разработка, приложени са диалози по тематики, свързани с френската политическа реалност, биографични информации, изявление за „ Нувел обсерватьор ", та даже митинг на Кръстева и брачна половинка ѝ поради това, че българските управляващи не пускат родителите ѝ да видят внука си. Върху цялото това безсмислие е залепено едно магическо агентурно име и ето, че световният скандал е подготвен. Научих, че преди време имало даже фикционален разказ, където Кръстева е обрисувана като сътрудник, който ликвидира своя преподавател - семиотика Ролан Барт. Забавно до едно време, само че след това - същински ужасно. Защото става дума за интернационално оскверняване на един от най-известните българи. Битка с младежкия ѝ маоизъм, със комплицираните психоаналитични хрумвания? Стягане на поотпусналия се антикомунистически фронт? Или просто злоба към съумелия съотечественик?
Затова тук приканвам към схващане - умеене, което в епохата на Туитър май започваме да губим. Формализмът на „ картончетата “ нанесе сериозна щета освен на обособени хора, само че и на самия спор за комунистическото минало. Той се трансформира в някакъв тъп шлагер, който публицистите подхващат, когато няма други тематики.
В най-общи линии обвиняването против Кръстева гласи, че била получила стипендия да замине за Франция. С други думи: не е била никакъв герой, а човек на режима. Лично аз не съм срещал текстове, в които тя да се изкарва отстъпник. Знаем, че преди да замине, е сътрудничила на Комсомола, имала е някаква персонална непосредственост там, която ѝ е помогнала. Който е живял по това време, евентуално помни правилото на заложниците: някой почитан подсигурява за теб, а ти се чувстваш длъжен да не правиш доста внезапни придвижвания, с цел да не му навредиш. Даваме си сметка също по този начин, че тя оставя семейство в България. Защо не е напсувала вербовчиците, за какво си е говорила с тях? Ами по тази причина. По същата причина, заради която аз разговарях тогава за литературните жанрове.
Ако опитаме да разберем изцяло обстановката, евентуално ще се запитаме за какво ѝ е притрябвало таман на нея - попаднала в най-престижния интелектуален кръг, омъжена за богат публицист, добила интернационална популярност - да сътрудничи на едни такива изгубени служби. Какво - да не би да са ѝ плащали? И в случай че в действителност им се е продала, за какво не е стъпвала в България до визитата на Митеран през 1989 година, когато най-сетне посмява да посети болния си татко под „ чадъра “ на височайшето посещаване. Върхът на всичко е аргументът „ досието е прочистено “. Защо, от кого - за президент на България ли се е готвила? Липсата на доказателства като доказателство против индивида. Какво друго да чакаме, когато работата на паметта попадне в ръцете на ченгета?
Минало, което не минава
Някои считат, че формализмът на Комисията по досиетата може да се излекува с цялостно отваряне на архивите - да чете кой каквото желае. Както споделяше Горбачов - да лекуваме минусите на социализма с повече социализъм. Не, лавината от папки и картончета рискува да задълбочи този проблем: през ден някоя медия ще изважда нова вкусна историйка за прочут човек, с цел да си подвига тиража, до момента в който най-после комунизмът дефинитивно се трансформира във фентъзи сериал. Това е работа, с която би трябвало да се захванат експерти. Специалисти, които да поясняват, да събират информация от разнообразни канали, да работят професионално с архиви, мемоари, изявленията. Институтът за близкото минало, основан от проф. Знеполски, прави нещо такова към този момент от години, а учените, работещи там, надали могат да бъдат обвинени в благосклонности към остарелия режим.
Не, не съм срещу разгласяването на това мъчно минало, само че ми се желае това да не се прави официално, а с схващане и с нюх за цялостния исторически развой. Хубаво е да вземем за пример да знаем, че някой е бил помощник на службите, в случай че този човек се пробва да се впише в новия либерален свят с ореола на отстъпник. Много пъти сравняваха починалия Богдан Богданов с Юлия Кръстева, само че неговият случай е напълно друг. Кръстева няма никакви упоритости в България, до момента в който проф. Богданов влезе в 1990-те като достоверен антикомунист, което несъмнено тласна кариерата му - от дипломат, през началник на „ Отворено общество ", до основател на Нов български университет. Не е неприятно да има изясненост, когато един помощник като господин Каракачанов става натовски министър на защитата. Когато някакъв предприемач внезапно приватизира държавни активи с неизвестно какви пари. Някой навредил на някого, унищожил му живота. Подобни случаи изискват спокойна интерпретация, а не сензации.
* Идея на Миглена Николчина: да описваме за своите съприкосновения с Държавна сигурност.
Б. ред. - Статията на проф. Ивайло Дичев е препечатваме от уеб страницата на Дойче Веле.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ