Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински – ДИМИТЪР ТАЛЕВ
Такава една чудна и толкоз хубава неразбория е животът!
Никога ли не случва да се изпълни човешкото сърце догоре с наслада и да не гори, да не боли – паралелно с насладата, която идва, и тъгата, неутолимият блян по нещо изгубено или непостигнато?
Слаба е и бедна човешката тирада, в никакъв случай не може да се изкаже изцяло това, което става в човешкото сърце.
Такова е човешкото сърце – цялостно с противни една на друга сили. Но човек би трябвало да се бори и със сърцето си. Човек не трябва да се оставя на тия враждуващи сили.
Слаба е и бедна човешката тирада, в никакъв случай не може да се изкаже изцяло това, което става в човешкото сърце.
Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…
Само с женска мощ може да се надвие мъжката мощ и непримиримост, тя е като водата за огъня.
Такава е човешката душа, от време на време като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, от време на време пък не ще я съкруши и най-лютата болежка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, до момента в който има в него въпреки и единствено една искрица живот!Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.
Но това е най-важното:човек да знае какво да върже и какво да развърже в себе си, също и в другите. Какво да върже, какво да изкорени на първо време в себе си.
Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – уточни той гърдите си, – Тука нещо се скъса.
Страхът ми, съмненията ми и моята отпадналост. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да правя това, което не желая да правя, което не би требвало да правя. Подтиква ме срещу волята ми, срещу разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, пречупва силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамя от себе си. Аз ходя постоянно против него, отивам постоянно там, откъдето желае той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги против него, с цел да го надделявам, само че това е мъчно и е една непрестанна битка, тежка, мъчителна. Аз желая да го изтръгна от сърцето си като злобен бодил, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него мозъка си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз постоянно ходя против него, но това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя боязън в мене? От какво се багра? Боя се от гибелта, багра се от премеждия и всевъзможни болки, багра се да не направя нещо, за което след това ще се разкайвам, от което ще се срамя, багра се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да правя неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да процедирам без боязън. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А от кое място идват всички тия гласове и болки в мене?
Няма толкоз мощна черупка, под която човек да може да се скрие.
Прекалено здравомислещ народ сме или по-точно, живели в тъга от епохи, ние не умеем да се радваме.
Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната наслада, той постоянно жадува за нея и я търси.
Винаги ще има още една опция, още едно другарство, още една обич, една нова мощ.
За всяка болежка има и лек, до момента в който човек е жив.
Само гибелта е край. Само гибелта е завършек на всичко!
Инфо: http://chetilishte.com
