“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът! “Човек

“Такава една чудна и толкоз хубава неразбория е животът! ”

“Човек не трябва и не може да живее единствено за себе си. ”

“Никога ли не случва да се изпълни човешкото сърце догоре с наслада и да не гори, да не боли - паралелно с насладата, която идва, и тъгата, неутолимият блян по нещо изгубено или непостигнато? ”

“Слаба е и бедна човешката тирада, в никакъв случай не може да се изкаже изцяло това, което става в човешкото сърце. ”

“Човек постоянно е привикнал да дири аргументите и за положителното, и за неприятното вън от себе си. А те са вътре в нас. ”

“Само с женска мощ може да се надвие мъжката мощ и непримиримост,тя е като водата за огъня. ”

“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттова. Едно кътче, само че то като болежка обхващаше, владееше цялото му създание. ”

“А в този момент - в този момент тя бе влезнала в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши в никакъв случай, няма да отмине, той няма в никакъв случай да се разсъни от този сън. И за какво не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше. ”

“Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната наслада, той постоянно жадува за нея и я търси. ”

“Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича същински... ”

“Няма толкоз мощна черупка, под която човек да може да се скрие. ”

“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - уточни той гърдите си, - Тука нещо се скъса. ”

“Винаги ще има още една опция, още едно другарство, още една обич, една нова мощ. "

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, в случай че не си свободен! А ти в нищо не си задължен към мене, можеш и напълно да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, с цел да не види той сълзите й. Той търсеше таман лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, енергично своите устни навсякъде, дето се мернеше гола парченце от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по колкото да посочилата се буза, след това по косите й, най-накрая и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що приказваш ти… Що приказваш! Да те оставя… тебе! Ами по какъв начин ще пребивавам аз без тебе! Не желая деца, не желая деца! И в случай че ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… по този начин ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва в този момент отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й красота — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава червенина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й запъхтян, в очите й, плувнали в сълзи, и сподели: — Мене ми стига и тоя взор, тия очи… Какви греховни думи приказваш ти, Ния! Още ли не знайш какъв брой те любя!… И друго нещо желая да ти кажа. Аз нели виждам по какъв начин живеят людете… дамата гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми. ”

*Цитатите са от известната тетралогия на огромния български публицист - “Железният светилник ”, “Преспанските камбани ”, “Илинден ”, “Гласовете ви слушам ”