Тъкачеството по нашите земи е засвидетелствано още през VІ –

Тъкачеството по нашите земи е засвидетелствано още през VІ – V хиляди прочие Хр. Българският народ е наследил тъкаческата умелост и изкуство от съставните етноси – славяни и прабългари. Те пък заварили на Балканския полуостров хилядолетната такава просвета от причерноморските гърци и траките. Освен наследените обичаи, се откриват и по-късни заемки, импортирани от историческите контакти, нашествията и комерсиалния продан, които в миналото са се развивали тук. Древният поминък се предавал от потомство на потомство, нормално в кръга на фамилията. Момичетата са израствали край стана и към този момент като моми сами пристъпвали към изработването на чеиза си. Копнежът на тъкачката към домакински уют, както и нейният креативен инстинкт, издигат тъкаческата умелост до степен на художествено творчество.

 Домашното тъкане на постелки, платове за облекла и други тъкани, нужни за уюта и топлината в жилището и попълването на дрешника на българите, е част от нашата просвета от антични времена, та чак до началото на ХХ век. За страдание в днешните ни домове стан не може да се види. Все по-рядко се употребяват и останалите в раклите на баба като завещание за поколенията достоверни продукти, направени от старите българки. Богатството на битовите художествени тъкани в този момент може да бъде забелязано най-вече в българските музеи, манастирите, църквите и някои от селските домове, чиито стопани не престават да залагат на тогавашните ни обичаи в обзавеждането. В днешно време имаме опцията да посетим голям брой архитектурно-етнографски комплекси. Там можем да се потопим в бита, културата и всекидневието на предците от предишното. Може би най-голямо усещане на посетителите на една достоверна българска селска къща биха създали ръчно тъканите черги и китеници, украсени с разноцветни шарки и орнаменти, неповторими за всеки дом.

 Тъкачеството (занаят за разработване на тъкани, предопределени за облекло, постелки, завивки и други) е с многовековни корени по българските земи, отвеждащи ни още в далечното VI-то – V-то хилядолетие преди Христа. Тъкачната умелост българинът получава от етносите, съставляващи българската страна – славяни и прабългари, само че той също заварва и античната тъкаческа просвета на причерноморските гърци и траките, които също влизат в състава на българския народ. Смята се, че тъкачеството се появява с помощта на скотовъдството. В предишното във всяка българска къща има тъкачен стан, а занаятът се предава от потомство на потомство – от майка на щерка и от баба на внучка. Момичето израства към стана, а когато доближи избрана възраст, то стартира изработването на своя чеиз (дрехи, мебелировка, които невестата в предишното отнася в дома на брачна половинка си). Освен че придават уют на дома, направените произведения и тъкани са значителен дял от националната жилищна просвета, скъп източник за проучване освен на материалния, само че и на духовния обичай на индивида по това време. Произведенията се багрят с багрила от скотски и растителен генезис, а вълната, конопа, коприната и памука са измежду главните материали, които тъкачките употребяват. Често се постанова те сами да ги приготвят за приложимост преди да стартират да тъкат. Това е извънредно значимо деяние, защото качествата на тъканите зависят от пресукаността, дебелината, пухкавостта на текстилната нишка.

 Вълната първо се очиства и след това се попарва за да се в профил мазнината по нея. Следтова тя се изсушава и се разчесва с гребен или дарак - апарат с два реда стоманени шипове. След многократното разчепкване от нея се отделят дълги нишки. Конопените нишки се отделят, като растението престоява във вода за няколко дни. Стъблата се навързват на дребни снопчета, изсушават се и се начукват, по-късно материалът се разчесва и както при вълната, се отделят нишки. Те се изваряват в луга и се избелват, с цел да се получи крайният артикул. Коприната пък се получава от копринените буби, които постоянно се отглеждат в домашни условия. Те се излюпват в пазвата на някоя баба, която пази там семето на топло. Хранят се с листа от черница – дърво, което е необятно публикувано у нас, и до една избрана възраст минават от какавида в пашкул. Именно от пашкулите, потопени във вряла вода, се отделя първичната нишка, която се навива на кълбо или в друга форма. Тъкачеството се прави на стан – водоравен или отвесен. Най-разпространеният домакински стан обаче е първият. Той се състои от две дървени рамки, на които се поставят две кросна (право кръгло дърво) – на задното се навива основата, а на предното се навива натъканото. За рамката се прикрепят и нищелките - част, която дърпа нагоре и надолу нишките на основата и заплита втъканата нишка и ваталото - част със зъбци, сред които се прокарва главната нишка.

 Друг главен детайл на стана е совалката – на нея се навива преждата, с която се тъче. Готовите произведения най-често са класирани споредмястото им в бита – в обредната процедура или за домашна приложимост. Към първата категория спадат чергите, китениците, месалите - употребяват се за покриване на хляба, с изключение на в семейството те се употребяват и в обредната система, възглавниците и други. За домашна приложимост са се категоризират пешкирите да вземем за пример. Те още веднъж имат както битова, по този начин и обредна функционалност. Кърпите за всекидневна приложимост са украсявани с цветни линиарни прешарвания, до момента в който тези употребявани при обреди са с по-богата декоративна орнаментика. За страдание, както множеството български занаяти, и домашното тъкачество последователно е изместено от фабричните произведения и залязва. Въпреки това, по нашите земи към момента има много хора, най-вече дами, които се пробват да запазят традицията и занаята живи.

Инфо: www.bulgarianhistory.org