Личен спомен: Как с Нери ни задържаха едни милиционери
Тъгата по без време напусналата ни Нери Терзиева не секва. Легендарната тв журналистка издъхна през нощта на 1 юни едвам на 70-годишна възраст след затруднение от диабет. Свой завладяващ спомен за Нери Терзиева показа в обществената мрежа журналистката Еми Барух. Публикуваме го без редакторска интервенция. Заглавието е на Lupa.bg.
Бяхме в първи курс публицистика. Нери ми звънна късно. Искаше да показа нещо значимо. Аз живеех против джамията. Седнахме на стълбите до ЦУМ. Каза - нямам на кого различен да го кажа. Наближаваше среднощ.
Започна да споделя какво научава от чичовците си за приготовленията по места за промяна на имената. Говорехме дълго за това: тя - Нериман Юлейманова, и аз - Еми Барух. Както споделяше Нери - Дай да си го споделим ние, малцинствата!
Не сме знаели, че приказваме под прозорците на Министерския съвет. Задържаха ни едни полицаи. Отведоха ни в патрулката. Взеха ни данните. Не помня какво говореха, не помня и да са ни заплашвали, а ние бяхме уверени, че ще ни изключат от университета. Бяхме говорили ядно, не бяхме спестявали квалификациите за това безеобразие.
Нищо не се случи тогава. Случи се началото на едно от най-скъпите другарства - със смешни, съкровени, споделени, от време на време гневни, от време на време възторжени страсти на протичащото се с нас, с приятелите ни, с любовите ни, с специалността ни, със орисите ни.
Имахме и текъв студентски епизод - бяхме влюбени в едно и също момче. Това е една друга история и Нери доста смешно я разказваше! Харесвахме едни и същи книги, имахме едни и същи фантазии за това, което Нери наричаше “журналистико мио”, за опитите ни да лавираме в това минирано от клишета и фалш слово…
Викахме си “Смерч”, “Смерчоний”. По-често тя на мен, в сравнение с аз на нея. Сашо Диков от Нери го научи.
Прескачам хилядите километри по маршрута Пловдив- София. Споделените наслади от това, което написа Евгений. Споделените възторзи и разочарования от срещите с хора.
Няма в главата ми стройна последователност на всички нейни направления, на всички нейни борби, на всички нейни безмълвни поддържа.
Когато влезе на “Дондуков” 2, отвори вратите за колегията. Всички можеха свободно да влязат в пресцентъра на Президента. Носеше на ръце упълномощените към институцията сътрудници. Помагаше на всички.
Нерко! Смерч….
Бяхме в първи курс публицистика. Нери ми звънна късно. Искаше да показа нещо значимо. Аз живеех против джамията. Седнахме на стълбите до ЦУМ. Каза - нямам на кого различен да го кажа. Наближаваше среднощ.
Започна да споделя какво научава от чичовците си за приготовленията по места за промяна на имената. Говорехме дълго за това: тя - Нериман Юлейманова, и аз - Еми Барух. Както споделяше Нери - Дай да си го споделим ние, малцинствата!
Не сме знаели, че приказваме под прозорците на Министерския съвет. Задържаха ни едни полицаи. Отведоха ни в патрулката. Взеха ни данните. Не помня какво говореха, не помня и да са ни заплашвали, а ние бяхме уверени, че ще ни изключат от университета. Бяхме говорили ядно, не бяхме спестявали квалификациите за това безеобразие.
Нищо не се случи тогава. Случи се началото на едно от най-скъпите другарства - със смешни, съкровени, споделени, от време на време гневни, от време на време възторжени страсти на протичащото се с нас, с приятелите ни, с любовите ни, с специалността ни, със орисите ни.
Имахме и текъв студентски епизод - бяхме влюбени в едно и също момче. Това е една друга история и Нери доста смешно я разказваше! Харесвахме едни и същи книги, имахме едни и същи фантазии за това, което Нери наричаше “журналистико мио”, за опитите ни да лавираме в това минирано от клишета и фалш слово…
Викахме си “Смерч”, “Смерчоний”. По-често тя на мен, в сравнение с аз на нея. Сашо Диков от Нери го научи.
Прескачам хилядите километри по маршрута Пловдив- София. Споделените наслади от това, което написа Евгений. Споделените възторзи и разочарования от срещите с хора.
Няма в главата ми стройна последователност на всички нейни направления, на всички нейни борби, на всички нейни безмълвни поддържа.
Когато влезе на “Дондуков” 2, отвори вратите за колегията. Всички можеха свободно да влязат в пресцентъра на Президента. Носеше на ръце упълномощените към институцията сътрудници. Помагаше на всички.
Нерко! Смерч….
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ