Сянката се обърна. Беше Кирил Маричков, с присъщата за него

Сянката се обърна. Беше Кирил Маричков, с присъщата за него кротка усмивка

Николай Волев се възнасяше. Беше му станало леко. Вече не беше обвързван с котвата на земните болки и стремежи. Освободен, гледаше към новото непознато пространство пред себе си. Любопитно му беше какво го чака. Толкова неща беше чел и слушал за оня свят.

Докато се носеше в ефира, внезапно видя пред себе си някаква сянка. Странно, само че терзанието незабавно го стисна за гърлото. „ Дали не е някой дявол? Може би ме чака пред портите на Ада? “, намерения си Николай. Все отново не беше непогрешим – имаше на сметката си някои грехове, като всеки различен. Нямаше по какъв начин да знае тъкмо къде е разпределен.

Приближи се още и видя фигурата по-ясно. Стори му се позната.

- Абе, Киро, ти ли си? – въздъхна с облекчение. – Изкара ми акъла!

Сянката се обърна. Беше Кирил Маричков, с присъщата за него кротка усмивка.

- А, Ники, ти какво правиш тук? – попита „ щурецът “ с леко удивление.

- Ами и аз завърших със земните каузи – отвърна Николай. – Ти ме изпревари със напълно малко. Между другото, въобще не чаках да те настигна.

- Замотах се малко. Честно казано, стана ми любопитно какво приказват долу за мен. Но паниката сякаш поутихна. И вярно – живите не би трябвало да мислят дълго за мъртвите. Искаш ли да продължим дружно? – предложи Кирил, оглеждайки се в близост. – Май е натам. Виж, другите все нататък летят – сподели той, сочейки към група фигури, които гладко се рееха в далечината.

Двамата хвръкнаха един до различен към Мястото. С приближаването откриха, че то по никакъв начин не наподобява на визиите им за Рай и Ад. Беше някак… оживено. Светлини, хора, звуци. Интересно. Навсякъде се чуваше музика, смях, диалози.

Кирил ненадейно изрече възбудено:

- Ники, гледай, бе! Джон Ленън и Джордж Харисън!

Режисьорът погледна натам и в действителност видя двамата световноизвестни музиканти, потънали в диалог.

- Отивам да се показва! От младеж бленувам да изсвиря нещо дружно с тях! – сподели Маричков с детска наслада в гласа.

- Добре, аз ще потърся Фелини да изпием по едно кафе. После ще се забележим отново! – отвърна Волев с усмивка.

Нямаше потребност от бързане. Тук времето нямаше същата стойност. На оня свят всичко е тъкмо толкоз, колкото би трябвало да бъде. Не по-добро, не по-лошо. Просто друго.