Островът - вчера, днес, утре...
Свобода, обич!
Тези две ми трябват.
Животът си ще жертвам за обич,
За свободата да жертвам любовта си съм подготвен.
Шандор Петьофи
Събитието
Преди тъкмо век вестниците в страната и в Европа оповестяват, че на 29 юли 1925 година, сряда, 43-ма от арестуваните на остров „ Света Анастасия ” комунисти организирали протест, обезоръжили са охраняващите ги бойци и са осъществили смело бягство...
Властта твърди - и в това не лъже, че е взела незабавни и мащабни ограничения, като е изпратила на дребната територия - към 60 км разделят Острова от границата, по дирите на избягалите над 2000 служители на реда, бойци и четници. Няма илюзия и в изказванието, че в случай че заловят бегълците, същите ще понесат сурово и безмилостно отмъщение, съгласно Закона...
Всичките 43-ма, разграничени на три групи - от 32-ма, седем и четирима, след тежък преход, престрелка и знакова безмълвна среща „ очи в очи ” с група бойци, съумяват да преминат границата с Турция, като на 15 август наред се качват в Истанбул на борда на руския транспортен съд „ Илич ” и отпътуват за Съюз на съветските социалистически републики. Само 44-ият, боец от защитата, член на младежката организация на партията, заплаща сантименталното си предпочитание да се види с годеницата си с присъда от Пловдивския боен съд от 15 години затвор...
Отзвукът от събитието е мощен и многопосочен - накърнен е „ престижът ” на властта, че ще успее със мощ „ да угаси туй, що не гасне ”. От друга страна, образецът за непокорство дава на обществото по-голяма храброст да задава въпроси като тези: за какво се убиват хора по улиците, какви са аргументите затваряните да бъдат грубо изтезавани, за какво те не се доверяват на справедливостта на правораздаването и в доста случаи избират пред „ неизвестността ” при бягството самоубийствения скок от горните етажи на полицейските сектори, по какъв начин по този начин безследно изчезват хора, освен това някои известни интелектуалци и политици...
Законът
На 5 октомври 1924 година, посрещнат с „ ура ” на конгреса на Демократическия сговор, министър-председателят проф. Александър Цанков откровеничи в годишния си доклад пред „ г.г. делегатите, наши другари и другари на държавното управление ”. С тях, само че с цел да чуят и всички, прекалено изкушеният от политиката професор - някогашен член на БРСД-широки социалисти от интервала към 1904 - 1907 година, споделя единодушие с визията на съветския мъдрец и държавник В. Соловьов, че „ страна не се основава, с цел да обърне живота в парадайс, а с цел да попречи животът да не се обърне в пъкъл... ”. По-прозорливите, на които са ясни тогавашните политически практики и език, незабавно схващат квинтесенцията на потока от слова, възхваляващи опита за „ българското сговаряне ”, за „ същинската българска народна власт ”, а точно, че и този път парадайс за народа няма да има, само че пътят към него, без никакво подозрение, ще е извървян и ще е постлан с кървави тествания и прикриваща ги измама...
За да не си намерения някой, че става дума за инцидентни и непремерени изречения, ще прибавя и следното, от същия този доклад за миналата година власт на Демократическия сговор:
- „ СЛЕД 9 юни /!/... и през септември ние преживяхме една революция, каквато България не е преживявала различен път... ”
- „...ние смазахме тази революция... който протяга ръка на страната, ще му бъде счупена ръката, главата му откъсната... ”.
Според историци, макар характеропатиите си и без необикновен опит в политиката, професорът е образован човек. Умело „ подава ” на публиката тезата, че за преди малко пролятата кръв, която още блестящо гори, публичното схващане има своето опрощение в това, че страната би трябвало да се запази. Играейки и на струната на унизения след двете национални произшествия национализъм, вмъквайки и вижданията си по устройството на властта, прецизира, че тази „ Над всичко и Над всички Държава е България... ”.
Прозорлив човек е господин професорът. Изпреварил е Мусолини тъкмо с една година, който в речта си през октомври 1925 година в Болоня обобщи фашистката философия: " Всичко в Държавата, нищо отвън Държавата, нищо против Държавата ". Но е просрочен с 12 години по отношение на похода му към Рим със своя поход към София, чието осъществяване на всичко от горната страна е изпреварено с два дни от държавния прелом през 1934 година
На 16 март 1925 година властта преценя, че признатият за да узакони беззаконията по юнския прелом и последвалите го кървави събития през януари миналата година Закон за отбрана на страната към този момент не прави задоволително „ добра ” работа, и по тази причина ХХI Общински народен съвет го „ осъвременява ”. Сърцевината на измененията е в ожесточаване на наказванията - повече смъртни присъди, обществено осъществяване, по-големи присъди, по-големи санкции, уволнения по политически аргументи, и, с цел да се случва всичко това по-бързо, унищожаване на апелативното обжалване, и още, и още все в тази посока... Този метод на мислене се харесва на властимащите у нас, само че законът все е намиран за незадоволително ефикасен, заради което на три пъти през идващите 20 години - 1934, 1935 и 1941 година, е допълван с нови репресии.
Но дано да си напомним гледната точка на една от многочислените жертви на този закон.
На 30 януари 1925 година, преди да бъде наказан по същия този закон на една година затвор, санкция от 20 000 лв., да бъде лишен за две години от цивилен и политически права и да бъде спряно издаваното от него списание, фронтовакът военноинвалид Гео Милев показва в Открито писмо до Борис Вазов, подпредседател на националното посланичество, страшното несъгласие сред духа и параграфите на Закон за задълженията и договорите от една страна, и най-ценното в духа и поезията на неговия по-голям брат - Патриарха на българската литература.
С точния изказ на стихотворец е казано всичко за същината на закона. „...Днес, когато със закон се запрещава всяко предпочитание и мисъл за СВОБОДА, когато със закон - фамозния Закон за отбрана на страната - се преследва всеки, който не се усеща свободен под бремето на днешния нетърпим живот, цялостен наежен от непрекъснатата паника на конспирации, арести, убийства..., закон, който не съдържа никаква истина, а е единствено една страшна заплаха и гнет над всяка глава що мисли и обича да мисли... ”.
Независимо от отбраната на закона държавното управление на професора не устоя дълго. Неговият път е съдбоносен още тогава, когато пет дни откакто превратът е завършил,отговорните фактори и неотговорните такива правят кървавото злочинство с някогашния министър-председател и никакви парламентарни ограничения не могат да легитимират изпълнителната власт в очите на цивилизования свят. След 31 месеца, вместо с „ Брадата ”, той към този момент е прочут в страната и в Европа с прозвището Кръволока. И към този момент век измежду народа прозвището му не се трансформира... Садизмът в практикуването на властта я вършат изцяло неприемлива за обществото и я изолират в интернационален проект.
Нещата стават нетърпими и в царството идва на власт друга философска идея, чиято същина е добре отразена в публицистична публикация от февруари 1926 година във в. „ Пряпорец ” – „ со кротце, со богатство се отива надалеко ”, и която политическите съперници не закъсняват язвително да добавят с присъстващ в политическия ни живот тогава емблематичен детайл...
Беззаконията
В самия център на Бургас има знаково място - храм, учебно заведение, площад и улица, наречени на знаците на българската просвета и култура - Светите братя Кирил и Методий.
Странен абсурд и знак на перфидността на мисленето на някои тогавашни градски „ виновни фактори ”, отговарящи за реда, е, че навръх тук на 21 май 1925 година е осъществено следващото зверско ликвидиране. На площада „ при опит за бягство ” е разстрелян превърнатият в жив мъртвец, обречен на смърт от побоищата деятел на ВО на партията Паскал Янакиев. Същият е изгубил разум при ужасяващо и непобиращо се в естественото човешко схващане злочинство. Полицаи садисти заковават пред очите му с гвоздеи за дъсчения под - съвсем като Спасителя - неговата майка Стамата Ненова.
Такава житейска процедура царува в молитвеното другарство с Бога на някои бургаски полиции на Велики понеделник, 13 април, три дни преди атентата в „ Св.Неделя ”... По този мотив на площада, на фасадата на Филхармонията имаше скромна възпоменателна плоча. В първите години на измененията плочата изчезна безследно...
На към 150 метра от това място, в абсолютния център на града, там, където улица „ Свети Кирил и Методий ” се влива в основната улица на града, и през днешния ден съществува постройка, известна на бургазлии от предходните генерации със знаковия магазин „ Гастронома ”. Дълги години през моето детство хората прекосяваха около високата врата на постройката с прочут боязън към тайните, които крият дебелите зидове и излъчващите студенина мази. Там се е помещавала Обществена сигурност и основаният през 1925 година отдел „ Държавна сигурност ” към Дирекцията на полицията в Бургас.
През 1925 година от горните етажи на постройката се хвърлят и намират гибелта си на 1 май - Герасим Михайлов, на 13 май - Владимир Павлов, на 24 октомври - Иван Червенков. Изборът не е огромен - или свиреп мъчения и риск да станеш изменник, или самоубийство... След сходни случаи полицията си взема поучения и стартира да слага решетки на горните етажи в секторите, тъй като ужасените жители схващат същината на „ справките ”...
Както споделя Анри Барбюс в „ Палачите ”: „ На тези, които питат ”Истина ли е? ”, би трябвало да се отговори ”Истината е по-страшна. ” Затова и „ Септември ” е останал и до през днешния ден в народопсихологията като заплашителен ”призрак за нечисти съвести ” и постоянно предизвикателство и блян да бъде трансфорат в „ май ”. Беззаконието се оказва надалеч по-страшно от страшния закон...
Островът
Знаково е, че и този български остров носи името на светец. Света Анастасия, почитана като Великомъченица, умира в името на вярата при безмилостните гонения на християните по времето на Диоклетиан.
Нищо общо няма тогава островът с днешната привлекателна туристическа атракция. Бунтарите са изолирани на парченце от няколко декара гола вулканична канара, издигаща се на десетина метра над Бургаския залив, която можеш да обиколиш за към половин час. Островът, „ пренебрегнат ” на края на Царството, изцяло открит за морските стихии и талази, изложен на вятър, горещина и мраз, без течаща вода, далечен от най-близкия стръмен южен бряг на залива на към два километра, се оказва уместно място за изолираност.
В няколко стаи на порутената манастирска постройка арестуваните са безусловно натъпкани без обикновени условия за живот. Построеният по времето на Стамболов през 1888 година фар се поддържа ръчно и е държан непрекъснато „ под око ” от околните морски и гранични постове. Всъщност, арестуваните дори избират да бъдат въдворени там, тъй като по този начин напущат полицейските сектори, трансформирали се в места за страшни побоища и инквизиции. През 1923 година заради това, че местата за задържане, в това число и употребяваните за тази цел товарни вагони на гарата в Бургас, са претъпкани, на острова са изолирани 132 политически съперници на властта.
На 12 октомври 1941 година концлагерът е закрит. Причина затворените на острова да бъдат преместени в концлагерите „ Гонда вода ” и „ Кръсто поле ” е опасението, че някоя руска подводница може да освободи арестуваните и още веднъж да направи за посмешище виновните фактори в страната...
Звучи фарсово, само че е поучително, че на 18 април 1935 година мощният блян на проф. Цанков към властта му изиграва неприятна смешка. След апелите му за прибиране на армията в казармите и предаване на властта на цивилните, сходно на това преди 12 години, със заповед на вътрешния министър в държавното управление на ген. Пенчо Златев на Острова са въдворени за осем дни самият проф. Цанков, Кимон Георгиев, някогашният шеф на полицията Владимир Начев, градоначалникът на Русе през юни 1923 година и някогашен народен представител от Сговора Никола Кямилев.
„ Конспираторите ”
До започване на процеса против тях, през 1925 година на острова са затворени 67 айтоски комунисти. На 5 юли те са преместени в пандиза в Бургас, а на мястото им са трансферирани 90 подследствени бургаски комунисти и комсомолци.
На всички е ясно, че ще бъдат наказани по упоменатия Закон за задълженията и договорите. И когато оказва се, че прокурорът желае 28 смъртни присъди, доста огромен брой доживотни и тежки такива, мисълта и дейностите за бягство се форсират внезапно и стават единствената опция за оцеляване. Затворените на острова не са участници в атентата от 16 април 1925 година, само че това въобще не пречи на прокурора да пледира за толкоз доста смъртни присъди...
Организатор и началник на протеста и бягството на 43-та бургаски комунисти и комсомолци е тридесетгодишният Теохар Бакърджиев. Завършил Бургаската комерсиална гимназия, по специалност е счетоводител, запасен офицер-фронтовак от Първата международна война, някогашен чиновник в Бургаската общинска Комуна, в Българска народна банка и партийната кооперация „ Освобождение ”.
Извършилите протеста и бягството 43-ма са членове на организационно завършената през есента на 1894 година Бургаска партийна организация или на нейната младежка конструкция.
Те са от поколението, наследило ентусиазма и идеализма на такива пионери на социалистическото придвижване в Бургаския край като Иван Парушев и Антон Страшимиров, по това време социалист и преподавател в Поморие и Зидарово, чийто брат Тодор Страшимиров, народен представител от Българска комунистическа партия и някогашен член на Варненската комуна, е разстрелян на улицата също преди атентата в „ Св. Неделя ” в София на 17 февруари 1925 г.
Това потомство е закърмено и със обществените каузи на петте градски общински Комуни през интервала 1919/1920 година в Бургас, Карнобат, Айтос, Созопол, Малко Търново, както и в доста други селища в окръга, измежду които Карабунар (Средец), Сунгурларе.
На 7 май 1924 година социалисти и симпатизанти се разделят с основоположника и най-виден деятел на социалистическото придвижване у нас Димитър Благоев, който е издиган и избиран за народен представител от Бургаския край. На 25 август 1925 година се разделят и с видния парламентарист и Майстор на перото и словото Георги Кирков, също издиган и избиран от Бургаския край.
Що се отнася до страната, то неведнъж е писано: националният блян е заровен след две национални произшествия, и то на каква цена - след към седем години войни, триста хиляди убити, още толкоз ранени, още толкоз бежанци, 100 хиляди пленени, репарации, заплащанията по които надвишават половината от държавния бюджет, и впрочем несгоди, за които националният референдум и абдикация показват кой носи виновност... И като връх на всичко - нечовечен гнет. Същевременно в тези бурни времена „ призракът, който броди из Европа ” се появява трайно във властта в една от някогашните империи, имаща историческо въздействие в България. Идват на власт и други водачи, с революционни разбирания, които не всеки път тъкмо отчитат поучителната дефиниция на Дядото...
В света на парите и облагите настава ужас. Търсят се нови пътища за излаз от рецесиите на недостиг на правдивост, обществен ред и напредък. Като контрапункт, търсейки решения в омразата и заличаването, се появяват други възможности облечени в разнообразни по цвят ризи...
По време на протеста това са младежи, в преобладаващото си болшинство на възраст до 30 година И това е напълно разумно, предпоставено от обществената сензитивност и желанието за правдивост. Повечето са от Бургаския край и вземат участие в активността на партията тук. Затворите са цялостни и полицията няма време и опция да ги „ разхвърля ” из страната и на тяхно място да докара други, като ги лиши от поддръжката на близки, родственици и локално публично мнение.
Тези дейци на партията имат разнообразни ориси. Едни в по-късни години са интербригадисти в отбрана на Испанската република, други вземат участие в битката против нацизма по фронтовете и у нас, трети отдават сили на стопанския и теоретичен фронт, като малко на брой съумяват след 20 години да се завърнат в родината си. Мисля, че е тъкмо да се каже, че общ знаменател в живота на всички тях е, че остават публично дейни персони, които ще не престават да се борят за независимост и по-справедлив свят!
За голямо страдание, мисълта, че " революцията изяжда децата си, когато се трансформира в революция ”, и в тази ситуация се оказва истина. Около половината от тях остават вечно в Съюз на съветските социалистически републики, основно в интервала 1937/38 година Пепелта на времето е приглушила „ жаравата ”, която излъчваха спомените на живите участници в протеста и бягството.
Век време евентуално е незадоволително за изчерпателни оценки, само че нямаме моралното право да премълчаваме, че неведнъж се вършат опити да ни проповядват „ нов, актуален прочит ” за тези трагични времена. Обясняват ни, че превратът от юни е станал неминуем и надали не нужен и единствен излаз от несъгласията в обществото, тъй като държавното управление се е „ скарало ” с всички класи - офицерство, едри земевладелци и притежатели на едра градска благосъстоятелност, черква, интелигенция, съпротива - невиждаща излаз след измененията в изборната система, несигурността за монархията и впрочем.
Но пропущат да ни обяснят доста и разнообразни елементи. Ще посоча единствено един образец. Има ли военният съюз - основен участник в преврата, и други ползи, подтикващи го към дейности, с изключение на афишираните патриотични? Така изборно се „ издърпват обособени брънки от събитията ” в опит „ да се изтегли, без да се скъса, цялата историческа верига ” и да се показа пред новите генерации като „ същинската ” истина... По тази линия и превратът не е прелом, тъй като причинителите получават декрет за държавно управление, и убийците не са убийци, тъй като са изпълнявали заповед под клетва. Нищо, че началници и реализатори не си спомнят кой на кого е занесъл главата на министър-председателя. ”Отъркаляният ” в неистини и недомлъвки въпрос " Кой и по кое време бе „ първи ” и каква отговорност носи " - нещо като тематиката за гората и обособените дървета, коства ми се, че има отговор и той може да не е единствен, само че е логически...
В популярната си защитна тирада, произнесена на 15 декември 1924 година, новозагорският юрист Петко Енев, който за разлика от професора тиловак шест пъти е раняван на фронта, изгубил око на Димова поляна, притежател на медал „ За смелост ”, има моралното право да изрече: „...дойде господин Цанков в името на демокрацията и сподели: „ Всички комунисти вън от законите, в пандиза! ". Откъде накъде? По силата на кой член от Българската конституция на господин Цанков е позволено да прави прелом, а на господин Петко Енев е неразрешено? ”
Припомням, че след необоримата защитна тирада съдът оправдава Петко Енев, само че на 27 април 1925 година той е задържан, изтезаван и погубен на улицата на 37 година, без съд.
Нямам за цел да разпалвам „ жаравата ” и мъчителните мемоари и по тази причина ще спра дотук. Но показвам безапелационната си позиция, че паметта не трябва да се трие, още повече да се изтрива или пък конюнктурно да се пренаписва! Тези каузи на партията и нейните дейци не могат да бъдат забравени, изопачени и изхвърлени от нашата, българската история. Опитите за това не приказват за морал и професионализъм и навеждат на мисълта, че някой се пробва да ползва в живота казаното от Оруел в „ 1984 ” - „ който владее предишното, той владее и бъдещето. Който владее сегашното, владее предишното. ”
Немалка част от проблемите, които са извели тогава партията и нейните дейци в дейна и борбена позиция, съществуват и през днешния ден. Балансът сред свободата и равенството, неравенствата и несправедливостта като такива, груповото начало и индивидуализмът, алчността и братството са безконечни въпроси на човешкото схващане за резистентен ред и напредък.
Историята подсказва, че с гнет може да подчиниш някого, евентуално единствено краткотрайно, само че не и да го направиш благополучен... Истината рано или късно ще присвятква, нагледно казано, като фара на Острова – две секунди светлина, шест секунди мрачевина. И ще е ориентир за търсещите правилния път...
Ще наруша канона и вместо общоприети лозунги за възхвала на осъщественото дело ще завърша с единственото стихотворение, отдадено на острова, от един от най-истинските „ поданици ” на Бургас Христо Фотев:
Острова - на залива протекция,
строга и любовна светлина.
Не скалите - неговата мощ -
вашите човешки имена.
И света когато акустира в
пристаните на града -
помни
всичко туй което не умира
и живее в късите ни дни.
Тук сред небето и
водата
по-солена от сълзи вода
всички ни сродява - свободата -
Вашата прелестна независимост.
Тези две ми трябват.
Животът си ще жертвам за обич,
За свободата да жертвам любовта си съм подготвен.
Шандор Петьофи
Събитието
Преди тъкмо век вестниците в страната и в Европа оповестяват, че на 29 юли 1925 година, сряда, 43-ма от арестуваните на остров „ Света Анастасия ” комунисти организирали протест, обезоръжили са охраняващите ги бойци и са осъществили смело бягство...
Властта твърди - и в това не лъже, че е взела незабавни и мащабни ограничения, като е изпратила на дребната територия - към 60 км разделят Острова от границата, по дирите на избягалите над 2000 служители на реда, бойци и четници. Няма илюзия и в изказванието, че в случай че заловят бегълците, същите ще понесат сурово и безмилостно отмъщение, съгласно Закона...
Всичките 43-ма, разграничени на три групи - от 32-ма, седем и четирима, след тежък преход, престрелка и знакова безмълвна среща „ очи в очи ” с група бойци, съумяват да преминат границата с Турция, като на 15 август наред се качват в Истанбул на борда на руския транспортен съд „ Илич ” и отпътуват за Съюз на съветските социалистически републики. Само 44-ият, боец от защитата, член на младежката организация на партията, заплаща сантименталното си предпочитание да се види с годеницата си с присъда от Пловдивския боен съд от 15 години затвор...
Отзвукът от събитието е мощен и многопосочен - накърнен е „ престижът ” на властта, че ще успее със мощ „ да угаси туй, що не гасне ”. От друга страна, образецът за непокорство дава на обществото по-голяма храброст да задава въпроси като тези: за какво се убиват хора по улиците, какви са аргументите затваряните да бъдат грубо изтезавани, за какво те не се доверяват на справедливостта на правораздаването и в доста случаи избират пред „ неизвестността ” при бягството самоубийствения скок от горните етажи на полицейските сектори, по какъв начин по този начин безследно изчезват хора, освен това някои известни интелектуалци и политици...
Законът
На 5 октомври 1924 година, посрещнат с „ ура ” на конгреса на Демократическия сговор, министър-председателят проф. Александър Цанков откровеничи в годишния си доклад пред „ г.г. делегатите, наши другари и другари на държавното управление ”. С тях, само че с цел да чуят и всички, прекалено изкушеният от политиката професор - някогашен член на БРСД-широки социалисти от интервала към 1904 - 1907 година, споделя единодушие с визията на съветския мъдрец и държавник В. Соловьов, че „ страна не се основава, с цел да обърне живота в парадайс, а с цел да попречи животът да не се обърне в пъкъл... ”. По-прозорливите, на които са ясни тогавашните политически практики и език, незабавно схващат квинтесенцията на потока от слова, възхваляващи опита за „ българското сговаряне ”, за „ същинската българска народна власт ”, а точно, че и този път парадайс за народа няма да има, само че пътят към него, без никакво подозрение, ще е извървян и ще е постлан с кървави тествания и прикриваща ги измама...
За да не си намерения някой, че става дума за инцидентни и непремерени изречения, ще прибавя и следното, от същия този доклад за миналата година власт на Демократическия сговор:
- „ СЛЕД 9 юни /!/... и през септември ние преживяхме една революция, каквато България не е преживявала различен път... ”
- „...ние смазахме тази революция... който протяга ръка на страната, ще му бъде счупена ръката, главата му откъсната... ”.
Според историци, макар характеропатиите си и без необикновен опит в политиката, професорът е образован човек. Умело „ подава ” на публиката тезата, че за преди малко пролятата кръв, която още блестящо гори, публичното схващане има своето опрощение в това, че страната би трябвало да се запази. Играейки и на струната на унизения след двете национални произшествия национализъм, вмъквайки и вижданията си по устройството на властта, прецизира, че тази „ Над всичко и Над всички Държава е България... ”.
Прозорлив човек е господин професорът. Изпреварил е Мусолини тъкмо с една година, който в речта си през октомври 1925 година в Болоня обобщи фашистката философия: " Всичко в Държавата, нищо отвън Държавата, нищо против Държавата ". Но е просрочен с 12 години по отношение на похода му към Рим със своя поход към София, чието осъществяване на всичко от горната страна е изпреварено с два дни от държавния прелом през 1934 година
На 16 март 1925 година властта преценя, че признатият за да узакони беззаконията по юнския прелом и последвалите го кървави събития през януари миналата година Закон за отбрана на страната към този момент не прави задоволително „ добра ” работа, и по тази причина ХХI Общински народен съвет го „ осъвременява ”. Сърцевината на измененията е в ожесточаване на наказванията - повече смъртни присъди, обществено осъществяване, по-големи присъди, по-големи санкции, уволнения по политически аргументи, и, с цел да се случва всичко това по-бързо, унищожаване на апелативното обжалване, и още, и още все в тази посока... Този метод на мислене се харесва на властимащите у нас, само че законът все е намиран за незадоволително ефикасен, заради което на три пъти през идващите 20 години - 1934, 1935 и 1941 година, е допълван с нови репресии.
Но дано да си напомним гледната точка на една от многочислените жертви на този закон.
На 30 януари 1925 година, преди да бъде наказан по същия този закон на една година затвор, санкция от 20 000 лв., да бъде лишен за две години от цивилен и политически права и да бъде спряно издаваното от него списание, фронтовакът военноинвалид Гео Милев показва в Открито писмо до Борис Вазов, подпредседател на националното посланичество, страшното несъгласие сред духа и параграфите на Закон за задълженията и договорите от една страна, и най-ценното в духа и поезията на неговия по-голям брат - Патриарха на българската литература.
С точния изказ на стихотворец е казано всичко за същината на закона. „...Днес, когато със закон се запрещава всяко предпочитание и мисъл за СВОБОДА, когато със закон - фамозния Закон за отбрана на страната - се преследва всеки, който не се усеща свободен под бремето на днешния нетърпим живот, цялостен наежен от непрекъснатата паника на конспирации, арести, убийства..., закон, който не съдържа никаква истина, а е единствено една страшна заплаха и гнет над всяка глава що мисли и обича да мисли... ”.
Независимо от отбраната на закона държавното управление на професора не устоя дълго. Неговият път е съдбоносен още тогава, когато пет дни откакто превратът е завършил,отговорните фактори и неотговорните такива правят кървавото злочинство с някогашния министър-председател и никакви парламентарни ограничения не могат да легитимират изпълнителната власт в очите на цивилизования свят. След 31 месеца, вместо с „ Брадата ”, той към този момент е прочут в страната и в Европа с прозвището Кръволока. И към този момент век измежду народа прозвището му не се трансформира... Садизмът в практикуването на властта я вършат изцяло неприемлива за обществото и я изолират в интернационален проект.
Нещата стават нетърпими и в царството идва на власт друга философска идея, чиято същина е добре отразена в публицистична публикация от февруари 1926 година във в. „ Пряпорец ” – „ со кротце, со богатство се отива надалеко ”, и която политическите съперници не закъсняват язвително да добавят с присъстващ в политическия ни живот тогава емблематичен детайл...
Беззаконията
В самия център на Бургас има знаково място - храм, учебно заведение, площад и улица, наречени на знаците на българската просвета и култура - Светите братя Кирил и Методий.
Странен абсурд и знак на перфидността на мисленето на някои тогавашни градски „ виновни фактори ”, отговарящи за реда, е, че навръх тук на 21 май 1925 година е осъществено следващото зверско ликвидиране. На площада „ при опит за бягство ” е разстрелян превърнатият в жив мъртвец, обречен на смърт от побоищата деятел на ВО на партията Паскал Янакиев. Същият е изгубил разум при ужасяващо и непобиращо се в естественото човешко схващане злочинство. Полицаи садисти заковават пред очите му с гвоздеи за дъсчения под - съвсем като Спасителя - неговата майка Стамата Ненова.
Такава житейска процедура царува в молитвеното другарство с Бога на някои бургаски полиции на Велики понеделник, 13 април, три дни преди атентата в „ Св.Неделя ”... По този мотив на площада, на фасадата на Филхармонията имаше скромна възпоменателна плоча. В първите години на измененията плочата изчезна безследно...
На към 150 метра от това място, в абсолютния център на града, там, където улица „ Свети Кирил и Методий ” се влива в основната улица на града, и през днешния ден съществува постройка, известна на бургазлии от предходните генерации със знаковия магазин „ Гастронома ”. Дълги години през моето детство хората прекосяваха около високата врата на постройката с прочут боязън към тайните, които крият дебелите зидове и излъчващите студенина мази. Там се е помещавала Обществена сигурност и основаният през 1925 година отдел „ Държавна сигурност ” към Дирекцията на полицията в Бургас.
През 1925 година от горните етажи на постройката се хвърлят и намират гибелта си на 1 май - Герасим Михайлов, на 13 май - Владимир Павлов, на 24 октомври - Иван Червенков. Изборът не е огромен - или свиреп мъчения и риск да станеш изменник, или самоубийство... След сходни случаи полицията си взема поучения и стартира да слага решетки на горните етажи в секторите, тъй като ужасените жители схващат същината на „ справките ”...
Както споделя Анри Барбюс в „ Палачите ”: „ На тези, които питат ”Истина ли е? ”, би трябвало да се отговори ”Истината е по-страшна. ” Затова и „ Септември ” е останал и до през днешния ден в народопсихологията като заплашителен ”призрак за нечисти съвести ” и постоянно предизвикателство и блян да бъде трансфорат в „ май ”. Беззаконието се оказва надалеч по-страшно от страшния закон...
Островът
Знаково е, че и този български остров носи името на светец. Света Анастасия, почитана като Великомъченица, умира в името на вярата при безмилостните гонения на християните по времето на Диоклетиан.
Нищо общо няма тогава островът с днешната привлекателна туристическа атракция. Бунтарите са изолирани на парченце от няколко декара гола вулканична канара, издигаща се на десетина метра над Бургаския залив, която можеш да обиколиш за към половин час. Островът, „ пренебрегнат ” на края на Царството, изцяло открит за морските стихии и талази, изложен на вятър, горещина и мраз, без течаща вода, далечен от най-близкия стръмен южен бряг на залива на към два километра, се оказва уместно място за изолираност.
В няколко стаи на порутената манастирска постройка арестуваните са безусловно натъпкани без обикновени условия за живот. Построеният по времето на Стамболов през 1888 година фар се поддържа ръчно и е държан непрекъснато „ под око ” от околните морски и гранични постове. Всъщност, арестуваните дори избират да бъдат въдворени там, тъй като по този начин напущат полицейските сектори, трансформирали се в места за страшни побоища и инквизиции. През 1923 година заради това, че местата за задържане, в това число и употребяваните за тази цел товарни вагони на гарата в Бургас, са претъпкани, на острова са изолирани 132 политически съперници на властта.
На 12 октомври 1941 година концлагерът е закрит. Причина затворените на острова да бъдат преместени в концлагерите „ Гонда вода ” и „ Кръсто поле ” е опасението, че някоя руска подводница може да освободи арестуваните и още веднъж да направи за посмешище виновните фактори в страната...
Звучи фарсово, само че е поучително, че на 18 април 1935 година мощният блян на проф. Цанков към властта му изиграва неприятна смешка. След апелите му за прибиране на армията в казармите и предаване на властта на цивилните, сходно на това преди 12 години, със заповед на вътрешния министър в държавното управление на ген. Пенчо Златев на Острова са въдворени за осем дни самият проф. Цанков, Кимон Георгиев, някогашният шеф на полицията Владимир Начев, градоначалникът на Русе през юни 1923 година и някогашен народен представител от Сговора Никола Кямилев.
„ Конспираторите ”
До започване на процеса против тях, през 1925 година на острова са затворени 67 айтоски комунисти. На 5 юли те са преместени в пандиза в Бургас, а на мястото им са трансферирани 90 подследствени бургаски комунисти и комсомолци.
На всички е ясно, че ще бъдат наказани по упоменатия Закон за задълженията и договорите. И когато оказва се, че прокурорът желае 28 смъртни присъди, доста огромен брой доживотни и тежки такива, мисълта и дейностите за бягство се форсират внезапно и стават единствената опция за оцеляване. Затворените на острова не са участници в атентата от 16 април 1925 година, само че това въобще не пречи на прокурора да пледира за толкоз доста смъртни присъди...
Организатор и началник на протеста и бягството на 43-та бургаски комунисти и комсомолци е тридесетгодишният Теохар Бакърджиев. Завършил Бургаската комерсиална гимназия, по специалност е счетоводител, запасен офицер-фронтовак от Първата международна война, някогашен чиновник в Бургаската общинска Комуна, в Българска народна банка и партийната кооперация „ Освобождение ”.
Извършилите протеста и бягството 43-ма са членове на организационно завършената през есента на 1894 година Бургаска партийна организация или на нейната младежка конструкция.
Те са от поколението, наследило ентусиазма и идеализма на такива пионери на социалистическото придвижване в Бургаския край като Иван Парушев и Антон Страшимиров, по това време социалист и преподавател в Поморие и Зидарово, чийто брат Тодор Страшимиров, народен представител от Българска комунистическа партия и някогашен член на Варненската комуна, е разстрелян на улицата също преди атентата в „ Св. Неделя ” в София на 17 февруари 1925 г.
Това потомство е закърмено и със обществените каузи на петте градски общински Комуни през интервала 1919/1920 година в Бургас, Карнобат, Айтос, Созопол, Малко Търново, както и в доста други селища в окръга, измежду които Карабунар (Средец), Сунгурларе.
На 7 май 1924 година социалисти и симпатизанти се разделят с основоположника и най-виден деятел на социалистическото придвижване у нас Димитър Благоев, който е издиган и избиран за народен представител от Бургаския край. На 25 август 1925 година се разделят и с видния парламентарист и Майстор на перото и словото Георги Кирков, също издиган и избиран от Бургаския край.
Що се отнася до страната, то неведнъж е писано: националният блян е заровен след две национални произшествия, и то на каква цена - след към седем години войни, триста хиляди убити, още толкоз ранени, още толкоз бежанци, 100 хиляди пленени, репарации, заплащанията по които надвишават половината от държавния бюджет, и впрочем несгоди, за които националният референдум и абдикация показват кой носи виновност... И като връх на всичко - нечовечен гнет. Същевременно в тези бурни времена „ призракът, който броди из Европа ” се появява трайно във властта в една от някогашните империи, имаща историческо въздействие в България. Идват на власт и други водачи, с революционни разбирания, които не всеки път тъкмо отчитат поучителната дефиниция на Дядото...
В света на парите и облагите настава ужас. Търсят се нови пътища за излаз от рецесиите на недостиг на правдивост, обществен ред и напредък. Като контрапункт, търсейки решения в омразата и заличаването, се появяват други възможности облечени в разнообразни по цвят ризи...
По време на протеста това са младежи, в преобладаващото си болшинство на възраст до 30 година И това е напълно разумно, предпоставено от обществената сензитивност и желанието за правдивост. Повечето са от Бургаския край и вземат участие в активността на партията тук. Затворите са цялостни и полицията няма време и опция да ги „ разхвърля ” из страната и на тяхно място да докара други, като ги лиши от поддръжката на близки, родственици и локално публично мнение.
Тези дейци на партията имат разнообразни ориси. Едни в по-късни години са интербригадисти в отбрана на Испанската република, други вземат участие в битката против нацизма по фронтовете и у нас, трети отдават сили на стопанския и теоретичен фронт, като малко на брой съумяват след 20 години да се завърнат в родината си. Мисля, че е тъкмо да се каже, че общ знаменател в живота на всички тях е, че остават публично дейни персони, които ще не престават да се борят за независимост и по-справедлив свят!
За голямо страдание, мисълта, че " революцията изяжда децата си, когато се трансформира в революция ”, и в тази ситуация се оказва истина. Около половината от тях остават вечно в Съюз на съветските социалистически републики, основно в интервала 1937/38 година Пепелта на времето е приглушила „ жаравата ”, която излъчваха спомените на живите участници в протеста и бягството.
Век време евентуално е незадоволително за изчерпателни оценки, само че нямаме моралното право да премълчаваме, че неведнъж се вършат опити да ни проповядват „ нов, актуален прочит ” за тези трагични времена. Обясняват ни, че превратът от юни е станал неминуем и надали не нужен и единствен излаз от несъгласията в обществото, тъй като държавното управление се е „ скарало ” с всички класи - офицерство, едри земевладелци и притежатели на едра градска благосъстоятелност, черква, интелигенция, съпротива - невиждаща излаз след измененията в изборната система, несигурността за монархията и впрочем.
Но пропущат да ни обяснят доста и разнообразни елементи. Ще посоча единствено един образец. Има ли военният съюз - основен участник в преврата, и други ползи, подтикващи го към дейности, с изключение на афишираните патриотични? Така изборно се „ издърпват обособени брънки от събитията ” в опит „ да се изтегли, без да се скъса, цялата историческа верига ” и да се показа пред новите генерации като „ същинската ” истина... По тази линия и превратът не е прелом, тъй като причинителите получават декрет за държавно управление, и убийците не са убийци, тъй като са изпълнявали заповед под клетва. Нищо, че началници и реализатори не си спомнят кой на кого е занесъл главата на министър-председателя. ”Отъркаляният ” в неистини и недомлъвки въпрос " Кой и по кое време бе „ първи ” и каква отговорност носи " - нещо като тематиката за гората и обособените дървета, коства ми се, че има отговор и той може да не е единствен, само че е логически...
В популярната си защитна тирада, произнесена на 15 декември 1924 година, новозагорският юрист Петко Енев, който за разлика от професора тиловак шест пъти е раняван на фронта, изгубил око на Димова поляна, притежател на медал „ За смелост ”, има моралното право да изрече: „...дойде господин Цанков в името на демокрацията и сподели: „ Всички комунисти вън от законите, в пандиза! ". Откъде накъде? По силата на кой член от Българската конституция на господин Цанков е позволено да прави прелом, а на господин Петко Енев е неразрешено? ”
Припомням, че след необоримата защитна тирада съдът оправдава Петко Енев, само че на 27 април 1925 година той е задържан, изтезаван и погубен на улицата на 37 година, без съд.
Нямам за цел да разпалвам „ жаравата ” и мъчителните мемоари и по тази причина ще спра дотук. Но показвам безапелационната си позиция, че паметта не трябва да се трие, още повече да се изтрива или пък конюнктурно да се пренаписва! Тези каузи на партията и нейните дейци не могат да бъдат забравени, изопачени и изхвърлени от нашата, българската история. Опитите за това не приказват за морал и професионализъм и навеждат на мисълта, че някой се пробва да ползва в живота казаното от Оруел в „ 1984 ” - „ който владее предишното, той владее и бъдещето. Който владее сегашното, владее предишното. ”
Немалка част от проблемите, които са извели тогава партията и нейните дейци в дейна и борбена позиция, съществуват и през днешния ден. Балансът сред свободата и равенството, неравенствата и несправедливостта като такива, груповото начало и индивидуализмът, алчността и братството са безконечни въпроси на човешкото схващане за резистентен ред и напредък.
Историята подсказва, че с гнет може да подчиниш някого, евентуално единствено краткотрайно, само че не и да го направиш благополучен... Истината рано или късно ще присвятква, нагледно казано, като фара на Острова – две секунди светлина, шест секунди мрачевина. И ще е ориентир за търсещите правилния път...
Ще наруша канона и вместо общоприети лозунги за възхвала на осъщественото дело ще завърша с единственото стихотворение, отдадено на острова, от един от най-истинските „ поданици ” на Бургас Христо Фотев:
Острова - на залива протекция,
строга и любовна светлина.
Не скалите - неговата мощ -
вашите човешки имена.
И света когато акустира в
пристаните на града -
помни
всичко туй което не умира
и живее в късите ни дни.
Тук сред небето и
водата
по-солена от сълзи вода
всички ни сродява - свободата -
Вашата прелестна независимост.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ