Защо не трябва да пожелавате късмет и още пет фрази, които съсипват живота ви
Свикнали сме да мислим, че думите нямат тежест, само че това е илюзия.
Фразите, които произнасяме всеки ден, са способни незабележимо да ръководят решенията ни, да подкопават увереността ни и да ни програмират за крах.
Ежедневно използваме десетки изрази, които ни се костват елементарни и естествени. Те са се вкоренили толкоз надълбоко в съзнанието ни, че постоянно даже не им отдаваме огромно значение. Някои от тях обаче могат да скапват настроението, да намалят самочувствието и даже да ни настроят за неуспех. Защо пожеланието за шанс се счита за неприятна прокоба от доста хора? И кои изречения е време да изхвърлим вечно от речника си?
1. Пожелавам ти шанс
Това вярване води началото си от древността. Предците ни са вярвали, че директното благопожелание за шанс може да бъде чуто от зли духове, които преднамерено ще създадат всичко наобратно. За да заблудят нечистите сили, се появили ритуални „ отрицателни “ упътвания: на ловците пожелавали „ наслука “ (което безусловно значи „ ни пух, ни перо “), а на риболовците – „ нито опашка, нито люспа “. Ако оставим суеверията настрани, в думата „ шанс “ има забавен колорит. Тя допуска приемане на нещо от ориста, събитията или външни сили. Това основава пасивна позиция: „ дано някой ми даде “. Често се предлага „ поисквам ти шанс “ да се размени с „ поисквам ти триумф “. В думата „ триумф “ се крие коренът „ съумея “: човек самичък реализира задачите си и съумява да направи нужното. Това програмира за дейни дейности, а не за пасивно очакване на подарък от Вселената.
2. Длъжен/длъжна съм
Когато човек споделя „ задължен съм “, той автоматизирано се слага в позицията на длъжен: това не е негов избор, а външен напън. Дори в случай че задачата е нужна и потребна, формулировката „ задължен съм “ включва вътрешна опозиция. Психиката е устроена по този начин, че всяко „ би трябвало “ провокира отмалялост още преди да сме почнали да действаме. Човек натрупва негативизъм, неспокойствие и чувство за непрекъснат стрес, като стопира да чува същинските си стремежи. При всяко решение е добре да се запитаме: „ Аз въобще желая ли това? “. Това оказва помощ да следваме това, което в действителност ни е забавно. В последна сметка, нежеланието да се прави нещо няма да докара до високи резултати, а по-скоро до професионално прегаряне и омерзение към задачата.
3. Трябваше да стане по различен метод
Тази фраза не носи никаква изгода, защото е невероятно да върнем времето обратно и да променим предишното. Важно е да приемем обстановката, да я проучваме и да изправим грешките. Когато човек си споделя или чува от други „ трябваше да стане по различен метод “, той зацикля в миг, който не може да бъде изменен. Енергията му се изразходва не с цел да живее напред, а за безпределно приплъзване на към този момент случилото се. От това се появява боязън, че си пропуснал опция, единствен късмет. Не бива да затъваме в предишното и да мислим какво е могло да се случи. Самонастройването към негативизъм провокира единствено негативни страсти, по тази причина е значимо да приемем случилото се и да продължим напред макар позволените неточности.
4. Това е невероятно
Най-често „ невероятно “ не значи действителна възбрана, а отвращение да се търси решение. Зад тази дума постоянно се крие отмалялост, боязън от неуспех или просто неготовност да се положат старания. Много по-лесно е да се каже, че нещо е нереално или непостижимо, в сравнение с да се признае: „ Не знам по какъв начин да го направя “ или „ В момента нямам запас за това “. Често това се случва заради боязън да не се оправим или да не оправдаем упованията. Именно в превъзмогването на такива страхове обаче се крие развиването. Всяка комплицирана задача, даже първоначално да наподобява нереална, отваря нови порти. Тя ни кара да търсим ексцентрични подходи и да усвояваме нови умения. Дори и да не се получи идеално от първия път, отново няма да си тръгнем с празни ръце, тъй като ще имаме опит, който преди не сме имали.
5. Вече ми е късно да стартирам каквото и да било
Когато човек споделя „ към този момент ми е късно “, той се огражда от действителни благоприятни условия и престава даже да преглежда разновидности. Виждаме тези, които към този момент са постигнали резултат и си мислим: какъв е смисълът да стартирам, щом другите са толкоз напред. Често се обръщаме обратно към живота си и считаме, че сме изгубили прекалено много време, с цел да променяме нещо в този момент. Всъщност зад фразата „ късно ми е “ постоянно се крие страхът да не изглеждаме неумели. И този боязън се маскира под претекста на възрастта. Няма правила, които да дефинират на каква възраст какво може да се стартира. Хората усвояват нови занимания на всякаква възраст. И повода не е в специфичните им качества, а в това, че имат вяра в себе си и в силите си.
6. Ще го довърша по-късно
Произнасяме тази фраза, когато не желаеме да създадем нещо незабавно, откровено вярвайки, че ще се върнем към него по-късно, когато е по-удобно. Това е типичен образец за прокрастинация – отсрочване на задания, което постоянно води до струпване на работа, стрес и в последна сметка до по-лоши резултати. Постоянното отсрочване основава циничен кръг, от който е мъчно да се излезе, и ни пречи да бъдем продуктивни и задоволени. Често си мислим, че в бъдеще ще разполагаме с повече сила, време или мотивация. Практиката обаче демонстрира, че това „ по-късно “ в множеството случаи по този начин и не настава. Докато една задача остава несвършена, тя заема място в съзнанието ни. Дори и да не мислим за нея непрекъснато, на назад във времето остава чувството за незавършеност. Колкото по-дълго отлагаме, толкоз по-силно става това възприятие. В последна сметка постоянно се захващаме с всевъзможни други действия, единствено и единствено да не стартираме главното. Така се основава заблуда за интензивност, до момента в който значимото остава недокоснато. Идеалният миг за начало просто не съществува. Винаги ще има условия, които пречат: отмалялост, претовареност, неприятно въодушевление или липса на информация. Очакването на подобаващия миг води до безпределно отсрочване на действието. Единственото време, с което разполагаме, е сегашното. Думите, които изричаме, въздействат на нашето положение, на връзките ни с околните и на метода, по който възприемаме себе си и опциите си. Те могат да ни поддържат и въодушевяват, само че също по този начин могат и неусетно да ни лимитират, да провокират възприятие за виновност, да ни програмират за крах или да лишават вярата в личните ни сили.
Фразите, които произнасяме всеки ден, са способни незабележимо да ръководят решенията ни, да подкопават увереността ни и да ни програмират за крах.
Ежедневно използваме десетки изрази, които ни се костват елементарни и естествени. Те са се вкоренили толкоз надълбоко в съзнанието ни, че постоянно даже не им отдаваме огромно значение. Някои от тях обаче могат да скапват настроението, да намалят самочувствието и даже да ни настроят за неуспех. Защо пожеланието за шанс се счита за неприятна прокоба от доста хора? И кои изречения е време да изхвърлим вечно от речника си?
1. Пожелавам ти шанс
Това вярване води началото си от древността. Предците ни са вярвали, че директното благопожелание за шанс може да бъде чуто от зли духове, които преднамерено ще създадат всичко наобратно. За да заблудят нечистите сили, се появили ритуални „ отрицателни “ упътвания: на ловците пожелавали „ наслука “ (което безусловно значи „ ни пух, ни перо “), а на риболовците – „ нито опашка, нито люспа “. Ако оставим суеверията настрани, в думата „ шанс “ има забавен колорит. Тя допуска приемане на нещо от ориста, събитията или външни сили. Това основава пасивна позиция: „ дано някой ми даде “. Често се предлага „ поисквам ти шанс “ да се размени с „ поисквам ти триумф “. В думата „ триумф “ се крие коренът „ съумея “: човек самичък реализира задачите си и съумява да направи нужното. Това програмира за дейни дейности, а не за пасивно очакване на подарък от Вселената.
2. Длъжен/длъжна съм
Когато човек споделя „ задължен съм “, той автоматизирано се слага в позицията на длъжен: това не е негов избор, а външен напън. Дори в случай че задачата е нужна и потребна, формулировката „ задължен съм “ включва вътрешна опозиция. Психиката е устроена по този начин, че всяко „ би трябвало “ провокира отмалялост още преди да сме почнали да действаме. Човек натрупва негативизъм, неспокойствие и чувство за непрекъснат стрес, като стопира да чува същинските си стремежи. При всяко решение е добре да се запитаме: „ Аз въобще желая ли това? “. Това оказва помощ да следваме това, което в действителност ни е забавно. В последна сметка, нежеланието да се прави нещо няма да докара до високи резултати, а по-скоро до професионално прегаряне и омерзение към задачата.
3. Трябваше да стане по различен метод
Тази фраза не носи никаква изгода, защото е невероятно да върнем времето обратно и да променим предишното. Важно е да приемем обстановката, да я проучваме и да изправим грешките. Когато човек си споделя или чува от други „ трябваше да стане по различен метод “, той зацикля в миг, който не може да бъде изменен. Енергията му се изразходва не с цел да живее напред, а за безпределно приплъзване на към този момент случилото се. От това се появява боязън, че си пропуснал опция, единствен късмет. Не бива да затъваме в предишното и да мислим какво е могло да се случи. Самонастройването към негативизъм провокира единствено негативни страсти, по тази причина е значимо да приемем случилото се и да продължим напред макар позволените неточности.
4. Това е невероятно
Най-често „ невероятно “ не значи действителна възбрана, а отвращение да се търси решение. Зад тази дума постоянно се крие отмалялост, боязън от неуспех или просто неготовност да се положат старания. Много по-лесно е да се каже, че нещо е нереално или непостижимо, в сравнение с да се признае: „ Не знам по какъв начин да го направя “ или „ В момента нямам запас за това “. Често това се случва заради боязън да не се оправим или да не оправдаем упованията. Именно в превъзмогването на такива страхове обаче се крие развиването. Всяка комплицирана задача, даже първоначално да наподобява нереална, отваря нови порти. Тя ни кара да търсим ексцентрични подходи и да усвояваме нови умения. Дори и да не се получи идеално от първия път, отново няма да си тръгнем с празни ръце, тъй като ще имаме опит, който преди не сме имали.
5. Вече ми е късно да стартирам каквото и да било
Когато човек споделя „ към този момент ми е късно “, той се огражда от действителни благоприятни условия и престава даже да преглежда разновидности. Виждаме тези, които към този момент са постигнали резултат и си мислим: какъв е смисълът да стартирам, щом другите са толкоз напред. Често се обръщаме обратно към живота си и считаме, че сме изгубили прекалено много време, с цел да променяме нещо в този момент. Всъщност зад фразата „ късно ми е “ постоянно се крие страхът да не изглеждаме неумели. И този боязън се маскира под претекста на възрастта. Няма правила, които да дефинират на каква възраст какво може да се стартира. Хората усвояват нови занимания на всякаква възраст. И повода не е в специфичните им качества, а в това, че имат вяра в себе си и в силите си.
6. Ще го довърша по-късно
Произнасяме тази фраза, когато не желаеме да създадем нещо незабавно, откровено вярвайки, че ще се върнем към него по-късно, когато е по-удобно. Това е типичен образец за прокрастинация – отсрочване на задания, което постоянно води до струпване на работа, стрес и в последна сметка до по-лоши резултати. Постоянното отсрочване основава циничен кръг, от който е мъчно да се излезе, и ни пречи да бъдем продуктивни и задоволени. Често си мислим, че в бъдеще ще разполагаме с повече сила, време или мотивация. Практиката обаче демонстрира, че това „ по-късно “ в множеството случаи по този начин и не настава. Докато една задача остава несвършена, тя заема място в съзнанието ни. Дори и да не мислим за нея непрекъснато, на назад във времето остава чувството за незавършеност. Колкото по-дълго отлагаме, толкоз по-силно става това възприятие. В последна сметка постоянно се захващаме с всевъзможни други действия, единствено и единствено да не стартираме главното. Така се основава заблуда за интензивност, до момента в който значимото остава недокоснато. Идеалният миг за начало просто не съществува. Винаги ще има условия, които пречат: отмалялост, претовареност, неприятно въодушевление или липса на информация. Очакването на подобаващия миг води до безпределно отсрочване на действието. Единственото време, с което разполагаме, е сегашното. Думите, които изричаме, въздействат на нашето положение, на връзките ни с околните и на метода, по който възприемаме себе си и опциите си. Те могат да ни поддържат и въодушевяват, само че също по този начин могат и неусетно да ни лимитират, да провокират възприятие за виновност, да ни програмират за крах или да лишават вярата в личните ни сили.
Източник: bulnews.bg
КОМЕНТАРИ