Руският живот както винаги е между бардака и бараката
Светлана Алексиевич
нобелов лауреат по литуратура за 2015 години и
лауреат на годишната премия на името на
Анна Политковская Raw in WAR за 2018 година Още по тематиката
Радиоактивни редове
Светлана Алексиевич – " Чернобилска молитва "
26 яну 2018
Светлана Алексиевич и " краят на аления човек "
Откъс от книгата " Време секънд хенд: Краят на аления човек ", която ще се появи на български от издателство " Парадокс "
8 окт 2015
В Москва убиха опозиционния водач Борис Немцов
Един от най-силните, поредни и рационални гласове против Владимир Путин замлъкна
28 фев 2015 Всяка година отличените с премията " Анна Политковская " на интернационалната организация " Помощ за всяка жена във война " (Raw in WAR) пишат писмо до убитата на 7 октомври 2006 година пред дома й съветска журналистка. Тазгодишните носители са живеещата в Беларус Нобелова лауреатка за литература от 2015 година Светлана Алексиевич и индийската правозащитничка Биналакшми Непрам, които ще получат наградата през февруари в Лондон.
Това е писмото на Светлана Алексиевич, оповестено от в. " Новая газета ", където работеше Политковская
Скъпа, Анна!Искам да ти опиша по какъв начин живеем без теб. Къде сме? В коя точка на историята? Едно е ясно - не сме там, където бихме желали. Ти не си с нас повече от 10 години, за това време бихме могли да живеем в друга страна, да се преместим от империята на ГУЛаг-а в естествена европейска страна, както направиха това доста наши съседи. Но както е споделил Столипин: " В Русия на всеки 10 години всичко се трансформира, а за 200 години нищо. " Банален към този момент откъс, само че в него има толкоз обезсърчение, че ни се желае да го повтаряме.Ти помниш 90-те - бурни, кървави, святи... Помниш какъв брой сантиментални бяхме, би трябвало в този момент да си признаем - незаконно сантиментални. Наивно вярвахме, че откакто в библиотеките се появиха книгите на Солженицин, Шаламов, Гросман, за които преди можеше да влезеш в пандиза, появиха се свободни вестници, разнообразни партии, а освен Комунистическа партия на Съветския съюз - сме почнали да строим естествен живот.
Ще бъдем като всички. Ще влезем в естествения свят и ще престанем да плашим всички с нашите " Искандери " (вид ракети - бел. ред.). На площадите се събираха стохилядни манифестации и мечтаеха - напът е да стане действителност, безусловно на следващия ден ще бъдем свободни. Още никой не знаеше че някогашен пандизчия, който е прекарал целия си живот в лагер, не може да излезе през портите и да бъде свободен. А не може, тъй като всичко, което знае, е лагер, всичко, което може да прави, е лагер.
Какви илюзии имахме тогава. Наивно мислехме, че откакто съборим от пиедестала каменната скулптура на идола-палач Дзержински, това ще бъде задоволително да дишаме свободно. И ето, преиздадоха Солженицин, Рибаков, всички четяха, у нас и у моите другари. В някои къщи на интелигентни хора нямаше на закачалката обичайно палто, само че наложително имаше голяма библиотека, в този момент техните деца и внуци не знаят какво да вършат с тези книги и списания, те не са им нужни - изхвърлят ги на боклука.
Да, тичахме по площадите и крещяхме " Свобода! Свобода! ", в действителност, никой не знаеше какво е това. И тогава се стартира... закриха фабрики, заводи, научни институти, предприятия - и какво да вършим с тази независимост? Никой не е мечтал да бъдем свободни и просяци. Всички желаеха да бъдат господари, а не прислуга. Сега, когато в безценен магазин помолиш да ти отделят повечко внимание, това се приема като оскърбление. Всички излязохме от социализма, където всички бяхме небогати, само че еднообразно небогати.Аз мисля, Анна, че си съумяла да го видиш по малкия екран по какъв начин " новите руснаци " обядват с черен хайвер, инсталират си златни тоалетни в частните самолети, имат най-дългите яхти в света, а народът някъде в Рязан или на Сахалин гледа това гладен - няма работа, няма пари. Никой не беше помислил за народа. Идеята беше обичана повече от индивида. Сега се учудваме, че в главите на хората е каша от бяло и алено. Защото никой не е разговарял с тях, не се е показвал по малкия екран и не е обяснявал. Ето Путин беседва, само че той се е научил от нашите неточности. Но работата не е в Путин, Путин приказва това, което народът желае чуе. Бих споделила, че всеки руснак е малко Путин.Става дума за груповия Путин, ние мислехме, че казусът е в руската власт, а казусът е в хората. " Съветската каша " в главите и генетиката. Колко бързо проработи сталинската машина... С какво знание и пристрастеност всички вършат доноси за приятелите си, ловят шпиони, бият поради това, че си друг... Сталин възкръсна... Из цяла Русия издигат негови монументи, рисуват портрети, откриват музеи..
Ти, Анна, си отиде от живота с вярата, че победихме преврата. Но времето, което живяхме без теб, демонстрира, че превратът се притаил във времето, приел е други форми, а през днешния ден е победил. През 90-те, в случай че някой ходеше с фланелка с портрет на Сталин или с надпис " Съюз на съветските социалистически републики ", щяха да му се присмеят, а през днешния ден това е нещо обикновено. В книжарниците се продават десетки книги за Сталин, за дамата на Сталин, за великия генералисимус във войната, за обичаното вино на Сталин, какви цигари е пушел... Неразбираемо за мен, хората се раздират сред рева за своите убити родственици и любовта към Сталин. Носталгия по всичко руско.
Руснакът желае да има шенгенска виза, непозната марка автомобил, може и втора употреба, и религия в Сталин.
Най-трудното нещо, което би трябвало да схванеш - руснаците се научиха да убиват братята си, да ненавиждат.
Мога да ти опиша по какъв начин ме изхвърли от колата един московски таксиметров водач, като разбра, че аз съм от Западна Украйна, че майка ми е украинка и че аз обичам украинците. " Крим е наш ", ми викаше той. " Не, не е твой, на украинците е " - " Донбас е наш! " - " Не, украински е! " Не знам, Анна, щеше ли да може твоето сърце да одобри и тази болежка. Несъмнено ти щеше да отидеш на войната в Украйна, безспорно щеше да пишеш своите почтени репортажи...
Ако преди цинковите ковчези от Афганистан пристигаха скрито и бяха погребвани скрито през нощта, в този момент идват като " Товар 200 " от Украйна и Сирия. Но има голяма разлика - когато писах книгата " Цинковите момчета " за войната в Афганистан и отивах в дома на майката, която чакаше ковчега с тялото на сина си, ме посрещаше с думите " Всичко ще ти опиша, напиши истината ", в този момент майките мълчат, приказват шушукайки. Само една си призна и аз го прочетох във вастника: " Нищо няма да ви опиша, тъй като няма да ми дадат парите за починалия ми наследник. С тези пари ще купя апартамент на щерка си. "
Къде? Кога? Ние се обърнахме обратно, паднахме в мрака на безумието, страха и омразата на сталинските години. Още се опасяваме да си признаем това намерено. Но е по този начин. Война... В някогашното постсъветско пространство починаха десетки публицисти, и всяка година в този черен лист се появяват нови имена.
Руският живот, както нормално, се лута сред бардака и бараката.Не е инцидентно, че хората към мен, както постоянно слушам, четат книги за 30-те години в Германия или за времето преди съветската гражданска война. Питаш за какво? Животът в този момент плашещо наподобява на тогава. Едни приказват за трета международна война, други за фашизъм.Свободата е дълъг път... Този опит ние придобихме без теб. Ти си ни доста нужна, Анна! Ние се учим от теб, че компромисът на война е неосъществим, че даже дребният компромис ни прави съучастници. Щеше да ни бъде доста мъчно без това, което съумя да ни кажеш, и това, което направи. Без твоята религия, че ще ни избави не омразата, а любовта към индивида. Благодаря ти, че те имаше и че те има.
нобелов лауреат по литуратура за 2015 години и
лауреат на годишната премия на името на
Анна Политковская Raw in WAR за 2018 година Още по тематиката
Радиоактивни редове
Светлана Алексиевич – " Чернобилска молитва "
26 яну 2018
Светлана Алексиевич и " краят на аления човек "
Откъс от книгата " Време секънд хенд: Краят на аления човек ", която ще се появи на български от издателство " Парадокс "
8 окт 2015
В Москва убиха опозиционния водач Борис Немцов
Един от най-силните, поредни и рационални гласове против Владимир Путин замлъкна
28 фев 2015 Всяка година отличените с премията " Анна Политковская " на интернационалната организация " Помощ за всяка жена във война " (Raw in WAR) пишат писмо до убитата на 7 октомври 2006 година пред дома й съветска журналистка. Тазгодишните носители са живеещата в Беларус Нобелова лауреатка за литература от 2015 година Светлана Алексиевич и индийската правозащитничка Биналакшми Непрам, които ще получат наградата през февруари в Лондон.
Това е писмото на Светлана Алексиевич, оповестено от в. " Новая газета ", където работеше Политковская
Скъпа, Анна!Искам да ти опиша по какъв начин живеем без теб. Къде сме? В коя точка на историята? Едно е ясно - не сме там, където бихме желали. Ти не си с нас повече от 10 години, за това време бихме могли да живеем в друга страна, да се преместим от империята на ГУЛаг-а в естествена европейска страна, както направиха това доста наши съседи. Но както е споделил Столипин: " В Русия на всеки 10 години всичко се трансформира, а за 200 години нищо. " Банален към този момент откъс, само че в него има толкоз обезсърчение, че ни се желае да го повтаряме.Ти помниш 90-те - бурни, кървави, святи... Помниш какъв брой сантиментални бяхме, би трябвало в този момент да си признаем - незаконно сантиментални. Наивно вярвахме, че откакто в библиотеките се появиха книгите на Солженицин, Шаламов, Гросман, за които преди можеше да влезеш в пандиза, появиха се свободни вестници, разнообразни партии, а освен Комунистическа партия на Съветския съюз - сме почнали да строим естествен живот.
Ще бъдем като всички. Ще влезем в естествения свят и ще престанем да плашим всички с нашите " Искандери " (вид ракети - бел. ред.). На площадите се събираха стохилядни манифестации и мечтаеха - напът е да стане действителност, безусловно на следващия ден ще бъдем свободни. Още никой не знаеше че някогашен пандизчия, който е прекарал целия си живот в лагер, не може да излезе през портите и да бъде свободен. А не може, тъй като всичко, което знае, е лагер, всичко, което може да прави, е лагер.
Какви илюзии имахме тогава. Наивно мислехме, че откакто съборим от пиедестала каменната скулптура на идола-палач Дзержински, това ще бъде задоволително да дишаме свободно. И ето, преиздадоха Солженицин, Рибаков, всички четяха, у нас и у моите другари. В някои къщи на интелигентни хора нямаше на закачалката обичайно палто, само че наложително имаше голяма библиотека, в този момент техните деца и внуци не знаят какво да вършат с тези книги и списания, те не са им нужни - изхвърлят ги на боклука.
Да, тичахме по площадите и крещяхме " Свобода! Свобода! ", в действителност, никой не знаеше какво е това. И тогава се стартира... закриха фабрики, заводи, научни институти, предприятия - и какво да вършим с тази независимост? Никой не е мечтал да бъдем свободни и просяци. Всички желаеха да бъдат господари, а не прислуга. Сега, когато в безценен магазин помолиш да ти отделят повечко внимание, това се приема като оскърбление. Всички излязохме от социализма, където всички бяхме небогати, само че еднообразно небогати.Аз мисля, Анна, че си съумяла да го видиш по малкия екран по какъв начин " новите руснаци " обядват с черен хайвер, инсталират си златни тоалетни в частните самолети, имат най-дългите яхти в света, а народът някъде в Рязан или на Сахалин гледа това гладен - няма работа, няма пари. Никой не беше помислил за народа. Идеята беше обичана повече от индивида. Сега се учудваме, че в главите на хората е каша от бяло и алено. Защото никой не е разговарял с тях, не се е показвал по малкия екран и не е обяснявал. Ето Путин беседва, само че той се е научил от нашите неточности. Но работата не е в Путин, Путин приказва това, което народът желае чуе. Бих споделила, че всеки руснак е малко Путин.Става дума за груповия Путин, ние мислехме, че казусът е в руската власт, а казусът е в хората. " Съветската каша " в главите и генетиката. Колко бързо проработи сталинската машина... С какво знание и пристрастеност всички вършат доноси за приятелите си, ловят шпиони, бият поради това, че си друг... Сталин възкръсна... Из цяла Русия издигат негови монументи, рисуват портрети, откриват музеи..
Ти, Анна, си отиде от живота с вярата, че победихме преврата. Но времето, което живяхме без теб, демонстрира, че превратът се притаил във времето, приел е други форми, а през днешния ден е победил. През 90-те, в случай че някой ходеше с фланелка с портрет на Сталин или с надпис " Съюз на съветските социалистически републики ", щяха да му се присмеят, а през днешния ден това е нещо обикновено. В книжарниците се продават десетки книги за Сталин, за дамата на Сталин, за великия генералисимус във войната, за обичаното вино на Сталин, какви цигари е пушел... Неразбираемо за мен, хората се раздират сред рева за своите убити родственици и любовта към Сталин. Носталгия по всичко руско.
Руснакът желае да има шенгенска виза, непозната марка автомобил, може и втора употреба, и религия в Сталин.
Най-трудното нещо, което би трябвало да схванеш - руснаците се научиха да убиват братята си, да ненавиждат.
Мога да ти опиша по какъв начин ме изхвърли от колата един московски таксиметров водач, като разбра, че аз съм от Западна Украйна, че майка ми е украинка и че аз обичам украинците. " Крим е наш ", ми викаше той. " Не, не е твой, на украинците е " - " Донбас е наш! " - " Не, украински е! " Не знам, Анна, щеше ли да може твоето сърце да одобри и тази болежка. Несъмнено ти щеше да отидеш на войната в Украйна, безспорно щеше да пишеш своите почтени репортажи...
Ако преди цинковите ковчези от Афганистан пристигаха скрито и бяха погребвани скрито през нощта, в този момент идват като " Товар 200 " от Украйна и Сирия. Но има голяма разлика - когато писах книгата " Цинковите момчета " за войната в Афганистан и отивах в дома на майката, която чакаше ковчега с тялото на сина си, ме посрещаше с думите " Всичко ще ти опиша, напиши истината ", в този момент майките мълчат, приказват шушукайки. Само една си призна и аз го прочетох във вастника: " Нищо няма да ви опиша, тъй като няма да ми дадат парите за починалия ми наследник. С тези пари ще купя апартамент на щерка си. "
Къде? Кога? Ние се обърнахме обратно, паднахме в мрака на безумието, страха и омразата на сталинските години. Още се опасяваме да си признаем това намерено. Но е по този начин. Война... В някогашното постсъветско пространство починаха десетки публицисти, и всяка година в този черен лист се появяват нови имена.
Руският живот, както нормално, се лута сред бардака и бараката.Не е инцидентно, че хората към мен, както постоянно слушам, четат книги за 30-те години в Германия или за времето преди съветската гражданска война. Питаш за какво? Животът в този момент плашещо наподобява на тогава. Едни приказват за трета международна война, други за фашизъм.Свободата е дълъг път... Този опит ние придобихме без теб. Ти си ни доста нужна, Анна! Ние се учим от теб, че компромисът на война е неосъществим, че даже дребният компромис ни прави съучастници. Щеше да ни бъде доста мъчно без това, което съумя да ни кажеш, и това, което направи. Без твоята религия, че ще ни избави не омразата, а любовта към индивида. Благодаря ти, че те имаше и че те има.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ