Светилото в баскетбола Пини Гершон говори ексклузивно за предаването Код

Светилото в баскетбола Пини Гершон приказва извънредно за предаването " Код Спорт " по TV+. През 2008 година той бе определен измежду 50-те най-влиятелни персони в европейския баскетбол за последния половин век. За него несъмнено няма секрети в спорта с оранжевата топка. В специалността е от 1976-а година.

В две следващи години завоюва Евролигата с тима на Макаби Тел Авив. При втория успех през 2005-а бе избран треньор на годината. В цялата си кариера работи в родината си Израел, с две изключения.

Веднага след приказката с Макаби пое поредно гръцкия исполин Олимпиакос и националния тим на България. У нас извърши поставената цел – да класира " лъвовете " на Евро 2009 в Полша.

Но на шампионата записахме три загуби против домакините, Турция и Литва и незабавно се откриха критици на потвърдения експерт, на който помощници тогава бяха топ-треньорите ни Константин Папазов и Любомир Минчев.

- Здравейте, мистър Гершон! Благодарим, че се съгласихте да дадете изявление за феновете ни. Да стартираме с въпроса какъв брой години сте упражнявал по едно и също време футбол и баскетбол?

- Аз започнах да играя футбол. А по-късно се концентрирах върху баскетболното треньорство. Едновременно играх двата спорта в продължение на 15 години.

- Как беше?

- Първо бях футболист и дръзвам да настоявам, че бях добър. Но ме накараха да се преквалифицирам към баскетбола, тъй като всички ми споделяха, че съм висок. Мисля, че бях на 13 или 14 години, когато смених спорта. И да ви кажа - оказах се задоволително добър баскетболист. Играх за юношеския народен тим. Но ориста реши прекомерно рано да се трансферира в треньорското занятие. Рано беше, само че се случи. През 1967 година първо започнах да упражнявам тим по минибаскет. По това време и играех в този отбор. Така стартира моята кариера.

- И въпреки всичко с какво баскетболът победи футбола във вашия живот?

- Господ ме изпрати там. Израснах в тежко икономическо състояние. Семейството ми нямаше пари. Когато станах баскетболен треньор, започнах да припечелвам. Започнах да съумявам. Първо тъй като желаех да стана добър треньор. И второ – тъй като ми трябваха пари. През деня първо играех, а вечер организирах тренировки.

- Станахте един от най-великите баскетболни треньори. Но какви бяха връзките ви с вашите наставници, когато играехте?

- Нека да кажем по този начин – в случай че ви разглася, че съм играчът, който всеки е желал да тренира, няма да е истина. Обичах да споделям на треньорите какво да вършат. И това действително ме направи по-добър треньор в бъдеще.

- Кой е индивидът, който най-вече ви е оказал помощ в тези години? Много ли повлия загубата на татко ви?

- Когато имаш проблеми в фамилията, когато израснеш с втори татко в множеството време си отвън кондиция. Реално баскетболът беше моето избавление. Започвах да играя в три часа следобяд и не спирах до късно вечерта. Правех го на всички места – при децата, при юношите, при младежите. В първа дивизия, във втора дивизия, даже играх с дами. Исках да съм нон-стоп на площадката. Училището не беше мой приоритет. Обичах единствено баскетбола. И бях добър баскетболист. Е, не прекомерно добър, само че задоволително. Не бях колос под коша, само че вкарах доста точки. Не обичах обаче да депозирам и в никакъв случай не играех в отбрана. А треньорите не обичат такива като мен, обикновено е. Имаше един човек – Ралф Клайн, който доста ми оказа помощ. Той ме взе в юношеския народен тим. По-късно и той стана европейски първенец. Винаги ме е наставлявал какво да върша. Накара ме да стана треньор още напълно млад. Всяко лято пътувах по света – най-много в Европа и Щатите. Исках да виждам баскетбол. Вземах пари на заем, с цел да пътувам. Просто нямах мои. Но имах задача – да стана добър треньор. И за нея дадох всичко от себе си.

- Контузия ви принуди да спрете да играете едвам на 24 години. Как се справихте с тази мисъл?

- Бързо разбрах, че няма да стана доста добър баскетболист. Затова не ми беше мъчно. Знаех, че би трябвало да стана треньор. Ще ви призная, че продължих да играя и след 24-годишна възраст. Но не на високо равнище. Изявявах се във втора и даже в трета дивизия. Даже когато станах треньор в елитната група, продължих да играя във втора дивизия. Но на този стадий го правех към този момент за наслаждение, а не за някакви пари. Знаех, че моят път е в друго занятие и към този момент вървях по него.

- В тези години постоянно критикувахте Макаби Тел Авив, че реферите им помагали. После обаче три пъти станахте европейски първенец тъкмо с този тим. Как Макаби ви притегли?

- Те нямаха друга алтернатива. В средата на сезона уволниха своя треньор. Аз бях единственият, който беше свободен. Напуснах един от тимовете в първа дивизия и подписах с тях. След това всичко е история.

- Коя евротитла с Макаби спечелихте най-трудно?

- Това е все едно да ме попитате кое мое дете обичам повече. Всяка купа е като новородено дете. Не мога да ви кажа дали първата или третата. Но третата, която взехме в Москва, беше супер. Играехме против домакина ЦСКА, който не бе изгубил мач цялостен сезон. Финалната четворка беше там и това ни сътвори най-големите компликации, само че по този начин и триумфа беше по-сладък. Много беше тежко и когато с Макаби трябваше да защитим първия си трофей. След това във витрината на тима към този момент имаше няколко трофеи и беше друго. По мое време обаче ние бяхме единствено един път първенци. И единствено през 2004-а година бяхме домакини. Тогава финалната четворка игра в Тел Авив и напрежението беше голямо. И не тъй като трябваше да станем първенци, а просто тъй като участвахме. Имахме обаче голям шанс, че всичко това ни се случи и приключи с купа......През 2005-а беше изключително тежко. Ще се върна още обратно. През 2000 година загубихме финала против Панатинайкос, който доминираше в Европа. Треньор там беше моят огромен другар Желко Обрадович. На идната година успяхме към този момент да спечелим ние. В зала " Берси " в Париж имаше неповторима атмосфера. Десет хиляди души бяха пристигнали от Израел. Все едно играехме вкъщи.

- Какво е най-важното нещо, което треньор би трябвало да направи в подобен край? Какво споделя на играчите си?

- Знаете ли за какво Желко е най-хубавият треньор в Европа? Той първо мисли. Когато си против него, в никакъв случай не можеш да предвидиш какво ще направи. Само за две минути можеш да загубиш дуел от него. Неговият опит, който трупаше година след година, му даваше повече самочувствие. Той е индивидът, който мисли повече от всички. Има и топки, което постоянно е било доста значимо в спорта. Има също и вътрешен глас, която е значима, до момента в който водиш тима. Без значение какъв брой мача си спечелил и какъв брой опит имаш, без нея не става. Всеки дуел е друг. Той взема решение по време на срещата по какъв начин да те изненада. Обрадович има всичко вкупом – познание, опит и вътрешен глас. Знаете ли какъв брой решения би трябвало да вземе треньора по време на баскетболен мач? За 40 минути това са най-малко 250. Аз също съм взимал положителни решения. Имам опит. Но колкото и да съм огромен, постоянно ми се е случвало да греша.

- Понеже сте играл и футбол доста дълго – кое треньорство е по-сложно – футболното или баскетболното?

- Няма подозрение – баскетболът.

- Защо?

- Във футбола треньорът не е преобладаващата фигура. Няма таймаут, няма непрекъснати смени. Само три за целия мач. Има тактичност, само че не е както в баскетбола. Много по-ексклузивно е. Казах ви, че треньорът би трябвало да вземе 250 решения по време на мач. Има 80 типа офанзиви и ти би трябвало да избереш най-хубавата. Има 80 или даже 90 позиции при отбрана и отново би трябвало да избираш. Разполагаш с към 25 смени. А би трябвало да имаш поради и 25-те смени на съперника. Така в главата ти минават общо 50 смени. Има 15-16 таймаута. Във футбола треньорът даже не може да се приближи до тези 250 решения, които баскетболният експерт взима.

- През 2001 година взехте първата си евротитла и за две години спряхте работа. Защо?

- Защото бях споделил, че в случай че стана европейски първенец, ще се откажа. Реших, че ще се грижа за здравето си. Имах и други дребни проблеми, само че те не са тематика на диалога. Макаби доста искаше да продължа работа, само че взех решение да се откажа. През 2004 година, когато се върнах за финалната четворка в Тел Авив, ме поканиха по този начин, че не можеше да не се върна.

- Баскетболните експерти споделят, че мачовете сред вас, Обрадович и Ивкович са най-интересните в европейския баскетбол. Как бихте описали тези дуели?

- Вижте – това е борба. Спортът е борба. Битка против мозъка на Обрадович преди всичко. Трябва да си съсредоточен на 100 %. Нямаш право и на една минута да се разконцентрираш. В днешно време всички схващат баскетбола. По-лесно е, тъй като има YouTube, има доста уеб сайтове за баскетбол. Лесно се разузнават противници, качествата на играчите им. По време на мача треньорът би трябвало да избере какво да направи, по какъв начин да бъде по-добър, по какъв начин да попречи на противника, което е доста значимо. Трябва да познаваш чудесно този против теб, изключително слабостите му. Битката ми с изброените от вас треньори постоянно е била доста забавна.

- Имал ли сте предпочитание да станете треньор в Щатите?

- Не, не съм желал.

- Защо?

- Най-вече, тъй като британският ми не е задоволително добър. Освен това манталитетът на европейските треньори и на тези в НБА е друг. Както ви споделих, би трябвало да знаеш какви хора са баскетболистите там, каква е атмосферата. НБА е една огромна промишленост. В Европа единствено няколко тима са покрай това равнище. Не, в действителност, даже не съм сигурен дали мога да кажа близо. Само Дейвид Блат, който в действителност е американец, съумя да се изяви уместно с работата си в тяхната лига.

- Не отидохте в Съединени американски щати, само че дойдохте в България. Как се решихте на тази стъпка?

- Тогава бях треньор в Гърция. Повечето значими хора от българския баскетбол пристигнаха при мен, с цел да ме убедят да дойда. До този миг в никакъв случай не бях ставал треньор на народен тим. Никога! Това беше първият ми път. И да ви призная не беше въобще елементарно, тъй като при националните тимове в един шампионат играеш 9-10 мача за доста къс интервал. Никак не е елементарно. Това не е лига, която продължава месеци. В клубните шампионати играеш в понеделник, на идващия ден анализираш грешките и ги коригираш. Мислиш за нова тактичност. В четвъртък си още веднъж на мач. Освен това, постоянно има разлика – тъй като един път си в локалното състезание, а след това в европейския шампионат. Но играеш ден след ден. На европейско състезание е друго и доста мъчно.

- Съгласихте се да работите в България за 1 евро. Взехте ли си го?

- Никога!

- Наистина ли?

- Да и избирам в никакъв случай да не го взимам. Харесва ми федерацията да ми е дебитор с 1 евро до края на живота ми.

- Как беше работата с българските баскетболисти?

- Нямам от какво да се оплача. Наслаждавах се доста. Трябва да призная, че без Тити Папазов нямаше да се оправя, тъй като той е индивидът, който познава всички особености на българския нрав. А аз бях този, който разбираше доста добре треньорската работа в баскетбола. Така направихме отлична композиция. А той първо остави егото си настрани и ми разреши да упражнявам тима по моята партитура. И работата вървеше доста добре. Тити се грижеше за всички проблеми, които баскетболистите ни имаха, а аз за играта на тима.

- Класирахте България на финалите на европейско състезание в Полша, само че там загубихме и трите мача. Имахме ли късмет да се представим по-добре?

- Да ви кажа ли истината? Не си припомням. Но ще ви доверя едно нещо – бяхме щастливи, че се класирахме за финали на европейско състезание. Да ви кажа, че сме били най-хубави измежду осемте най-класни отбора в европейския баскетбол? Не, не. Когато имаш Русия, Сърбия и още няколко тима от някогашна Югославия е в действителност доста мъчно България да пробие измежду осемте най-хубави.

- Нормално ли е, че двамата близнаци и едни от най-хубавите наши баскетболисти Калоян и Деян Иванови отхвърлиха да играят за националния тим?

- Вижте – не знам какво се случва тъкмо в България. Но при нас в Израел да играеш за националния тим е все едно да служих в армията. Служиш на родината. Ти би трябвало да играеш баскетбол за своята страна. Ние такива проблеми в никакъв случай не сме имали. Животът на баскетболиста не е елементарен. Играеш девет месеца сезон, а по-късно идва европейско състезание през лятото. После отново стартира лигата. А телата на играчите не са машини. Много е тежко.



- Как се скапаха връзките ви с някогашния президент на федерацията Михаил Миков? Вярно ли е, че ви е заречен някаква огромна кола, която в никакъв случай не ви е дал?

- Не мога да си спомня. Отношенията ни бяха доста положителни.

- А правилно ли е за колата?

- Не мога да си спомня. За жал не е към този момент измежду нас, с цел да каже каква е истината. Така че не знам.

- Какво най-вече ви изненада в България?

- Нищо не ме е изненадало. България се бореше за класиране на европейско състезание. Във вашата страна има доста високи играчи. Генетично сте отлични за баскетбол. Условията за работа също са положителни. Имате задоволително фитнес зали и доста добре готови треньори. Налице са изискванията в България да се развива добър баскетбол.

- Известен сте, че казвате всичко в очите. Имало ли е случай, когато въпреки всичко сте икономисал рецензия към състезател или треньор?

- Ако желаех да икономисвам нещо, нямаше да давам това изявление. Тити ми сподели, че ще ми зададете 3-4 въпроса, а те към този момент станаха 25. Обикновено споделям това, което мисля. Сега съм малко по-стар и по-опитен, и обмислям нещата. Преди не беше тъкмо по този начин.



- Известен сте и като огромен шегобиец. Коя е обичаната ви цел?

- Ако не се шегуваш и даже не иронизираш себе си, няма да си благополучен. Не може през целия ден да си сериозен. Вярвам, че в живота човек би трябвало да подхожда леко, да се усмихва, да се майтапи.



- Имате пет дъщери. И те ли са запалени по баскетбола?

- Не, стоят надалеч. Правят всичко друго, само че не и нещо, обвързвано с баскетбола.

- Кое е обичаното ви място за отмора?

- Навсякъде мога да си почивам.