Почитаме свети Григорий Богослов
Свети Григорий, св. Василий Велики и брат му св. Григорий Нисийски образуват тризвездието на "тримата Кападокийци ". Св. Григорий бил занаятчия на словото и на стихотворната тирада. Сведения за неговия живот ни дават освен писанията на св. Василий Велики и блажени Йероним, само че и неговите лични писания, изключително писмата и автобиографичнирв му стихове. Св. Григорий самичък ни е разказал своя живот и то с същински поетичен драматизъм. Любител на безмълвието и богосъзерцанието, насочен с волята си към пустинното богомислие, той бил свикан към пастирско служение измежду бурята на житейските безредици в Църквата през IV век. Той минал славния си витален път в непрекъснато принуждение над своята персонална воля, в непрестанно смиряване на своите пориви и с постоянно засегнато сърце.
Св. Григорий се родил в Арианз при Назианз (Кападокия) към 330 година. От най-ранно детство неговите родители – св. Нина и св. Григорий, свещеник Назиански Старши – са му наложили "златната вериге на благочестието ". Овладян от пламенна и неудържима податливост към науката, с по-младия си брат Кесарий той почнал образованието си в близкия Назианз и го траял в Кесария Кападокийска, където за пръв път се срещнал в Василий Велики. След къс престой тук св. Григорий пристагнал в Александрия, където брат му Кесарий изучавал медицина. Но задачата на бъдещия популярен богослов е по-голямата просвета. Затова той оставил брат си и отишъл в 349 година в Атина. По пътя за елинската столица, измежду смъртната опасност на вилнеещите талази, св. Григорий повторил обета на майка си да се посвети на Бога.
В Атина той намира повече в сравнение с търсил. "Аз търсих там сладкодумство и открих благополучие, тъй като там открих Василий. Аз замязях на Саул, който търсил ослици, а си намерил царство (1Цар. 9:3,10). Случайната облага се оказва по-висока, в сравнение с основната цел... " Свети Григорий и Василий Велики свързали най-тесните връзки на взаимно доверие и обвързаност. Те могли да кажат за себе си: "С единодушие ходихме в Божия дом " (Пс. 54:15). "У нас всичко беше общо – споделя св. Григорий, - и едната душа свързваше това, което разделяха телата... " Чувствителната, кротка и впечатлителна душа на св. Григорий се нуждаела от обвързаност и любов, а дружбата с Василий била най-нежната от всички му привързаности. В шумната и душегубна Атина двамата другари знаели единствено два пътя: единият ги водел към християнските храмове, а другият – към учителите на външните науки.
Свършили се годините на учението и странстването. След многогодишно неявяване и двамата трябвало да се завърнат в родните места. Върнал се св. Григорий с решителна подготвеност да постави в нозете на Христа всичките си насъбрани познания, с цел да правят отстъпка те място на словото на великия Бог. Не един път и не елементарно намерил той лекия и равен път
"Идваха в мозъка ми Илия Тесвитянинът (3Цар. 17:1), великият Кармил (3Цар. 18:17-46), необикновената храна и пустинята на Предтеча (Мат. 3:1-4). Надделяваше въпреки това любовта към божествените книги и черпената от тях светлина на духа, а такова занятие не е работа за пустинята и безмълвието. Много пъти се люшках аз насам–нататък и накрай умирих желанията си и бродещият разум се откри по средата ".
Смущавала го още и неговата нежна и гореща любов към родителите му – "тя ме теглеше като товар към земята ". Той останал в родителския дом и споделял домашните грижи на майка си и татко си. Но и измежду мирските залисии той се стараел да води наблюдателен живот, като възприел от отшелниците углъбеността на техния разум, а от миряните – старанието да бъде потребен на обществото.
Св. Григорий прекарвал безсънни нощи в молебствия и размисли, а благочестивото му въображение го отнасяло към отдалечените пустини на Понт, където се трудил и предавал на мълчание светият му другар Василий "в общуване с Бога, затрупан от облак като един от старозаветните мъдреци ". Около него се събирали неколцина ревнители на подвига на духовното бдение – "ангелоподобни лица, които стоешком на нозе, приканват Бога в псалми и възнасят сърцата си към Него с песнопения, отправяйки общи славословия от доста уста... "
За малко се удало на св. Григорий да вкуси насладата на пустинното мълчание в Понт. Родителският вик скоро го върнал в света и срещу желанието му, както и по мощното гледище на назианците, татко му го възвел на един от най-високите престоли – в 361 или 362 година го ръкоположил за духовник.
"При тази насила аз затъгувах по този начин мощно, че забравих всичко – приятели, родители, родно място, жанр и като жилнат от насекомо вол отпътувах за Понт, като се надявах у божествения другар да намеря лекарство срещу горестта ".
И той го намерил там. Единствено времето смекчило възприятието за злополучие. Завърнал се в Низианз, той приел върху себе си пастирските отговорности, чието великолепие и товар по този начин ясно съзнавал.
Синовното смирение отново надмогнало у него любовта към безмълвието: той споделял епископските писания на своя родител. А в 372 година Василий Велики го ръкоположил за свещеник на Сасима. В този град той в действителност отишъл, само че не се и доближил до дадената му черква заради арианска опозиция. "Нито един път не направих там свещенодействие, не се молих с народа, не разпоредих ръце нито на едного от клириците " – споделя св. Григорий.
По новата тъжба на татко си той се върнал в Низианз и към този момент като свещеник му помагал в дълбоката му напреднала възраст. След неговата гибел в 374 година младият свещеник Григорий не поискал да заеме неговото място, въпреки да управлявал паството до избора на нов свещеник.
Най-после и за него пристигнала свободата да разполага със себе си, и той, "като дезертьор " се уединил в Селевкия при храма "Св. Текла ", където желал да се отдаде на самотност и съзерцаване. И това не траяло доста. Този път той трябвало да отстъпи пред апела на православните поданици на столицата и да преустрои стопената от арианските императори Цариградска православна черква.
Между 379 и 381 година настъпил висшият миг от неговия живот.
"Приканиха ме да стана асистент на народа, бранител на Словото, да орося със струите на благочестието изсушените, само че към момента зеленеещи души, с хранителността на елея да засиля светлината в светилниците, да разкъсам с твърдото обучение паяжините – тези гнили вериги на многосръчните словоплетници, които са смешни за крепките, само че впримчват лекомислените ".
"Не по благосклонност, а принудително пристрастен от други ", св. Григорий се явил в Цариград като бранител на Словото. Той не намерил тук нито един православен храм: всички били заграбени от еретиците – ариани. Наложило се да прави божествената работа в частен дом, в бедна къща. Така зародил храмът "Анастасия " – "Възкресение ", в който "Троическият Богослов " произнесъл своите популярни и плодородни слова на богословието, разкрил и изповядал неизречимите секрети на Божественото триединство и възкресил православието в Цариград. Тези слова му спечелили названието "Богослов ". Чрез тях той оживил, ободрил и събрал разпръснатите овци на същинското словесно Христово стадо.
На 27 май 380 година св. Григорий Богослов бил тържествено одобрен в църквата "Св. апостоли " за цариградски архиепископ от император Теодосий І (379-395) и доказан на ІІ космополитен събор в 381 година, който бил открит под негово председателство и на който спечелило православието.
Но блясъкът не траял доста. Скоро той трябвало да напусне заслужения с толкоз овчарски подвизи трон и мястото на "общата победа ". Съмнителни катастрофи и интриги му дали мотив да подаде оставката си и през юни 381 година се завърнал в родния Низианз. Той завеждал вдовстващата там катедра до 383 година, до момента в който избрали Евлалий, и по-късно дефинитивно се отдръпнал в наследственото си имение в Арианз.
Св. Григорий имал надълбоко благочестие и високи дарования. Той бил една съзерцателна поетическа натура, сензитивен и отстъпчив. Остатъка от дните си той прекарал в мечтаното мълчание, в песнословия на неизказаното Божество, на неразделната и единосъща Троица.
В началото на седмото десетилетие от своя живот той склопил очи към 390 година.
Църквата облажава св. Григорий като "Троически Богослов ", като "таинник на Св. Троица ". Църквата пази и следва неговото богословско обучение, което разкрива със словата на философстващия разсъдък възвишените истини на апостолската проповед.
По отношение на християнската задача измежду славяните и на славянската книжовност той би трябвало да бъде маркиран като най-големият от античните отци любим на св. Константин–Кирил Философ, който изучавал даже наизуст неговите творби и написал хвалба в негова чест.
Св. Григорий се родил в Арианз при Назианз (Кападокия) към 330 година. От най-ранно детство неговите родители – св. Нина и св. Григорий, свещеник Назиански Старши – са му наложили "златната вериге на благочестието ". Овладян от пламенна и неудържима податливост към науката, с по-младия си брат Кесарий той почнал образованието си в близкия Назианз и го траял в Кесария Кападокийска, където за пръв път се срещнал в Василий Велики. След къс престой тук св. Григорий пристагнал в Александрия, където брат му Кесарий изучавал медицина. Но задачата на бъдещия популярен богослов е по-голямата просвета. Затова той оставил брат си и отишъл в 349 година в Атина. По пътя за елинската столица, измежду смъртната опасност на вилнеещите талази, св. Григорий повторил обета на майка си да се посвети на Бога.
В Атина той намира повече в сравнение с търсил. "Аз търсих там сладкодумство и открих благополучие, тъй като там открих Василий. Аз замязях на Саул, който търсил ослици, а си намерил царство (1Цар. 9:3,10). Случайната облага се оказва по-висока, в сравнение с основната цел... " Свети Григорий и Василий Велики свързали най-тесните връзки на взаимно доверие и обвързаност. Те могли да кажат за себе си: "С единодушие ходихме в Божия дом " (Пс. 54:15). "У нас всичко беше общо – споделя св. Григорий, - и едната душа свързваше това, което разделяха телата... " Чувствителната, кротка и впечатлителна душа на св. Григорий се нуждаела от обвързаност и любов, а дружбата с Василий била най-нежната от всички му привързаности. В шумната и душегубна Атина двамата другари знаели единствено два пътя: единият ги водел към християнските храмове, а другият – към учителите на външните науки.
Свършили се годините на учението и странстването. След многогодишно неявяване и двамата трябвало да се завърнат в родните места. Върнал се св. Григорий с решителна подготвеност да постави в нозете на Христа всичките си насъбрани познания, с цел да правят отстъпка те място на словото на великия Бог. Не един път и не елементарно намерил той лекия и равен път
"Идваха в мозъка ми Илия Тесвитянинът (3Цар. 17:1), великият Кармил (3Цар. 18:17-46), необикновената храна и пустинята на Предтеча (Мат. 3:1-4). Надделяваше въпреки това любовта към божествените книги и черпената от тях светлина на духа, а такова занятие не е работа за пустинята и безмълвието. Много пъти се люшках аз насам–нататък и накрай умирих желанията си и бродещият разум се откри по средата ".
Смущавала го още и неговата нежна и гореща любов към родителите му – "тя ме теглеше като товар към земята ". Той останал в родителския дом и споделял домашните грижи на майка си и татко си. Но и измежду мирските залисии той се стараел да води наблюдателен живот, като възприел от отшелниците углъбеността на техния разум, а от миряните – старанието да бъде потребен на обществото.
Св. Григорий прекарвал безсънни нощи в молебствия и размисли, а благочестивото му въображение го отнасяло към отдалечените пустини на Понт, където се трудил и предавал на мълчание светият му другар Василий "в общуване с Бога, затрупан от облак като един от старозаветните мъдреци ". Около него се събирали неколцина ревнители на подвига на духовното бдение – "ангелоподобни лица, които стоешком на нозе, приканват Бога в псалми и възнасят сърцата си към Него с песнопения, отправяйки общи славословия от доста уста... "
За малко се удало на св. Григорий да вкуси насладата на пустинното мълчание в Понт. Родителският вик скоро го върнал в света и срещу желанието му, както и по мощното гледище на назианците, татко му го възвел на един от най-високите престоли – в 361 или 362 година го ръкоположил за духовник.
"При тази насила аз затъгувах по този начин мощно, че забравих всичко – приятели, родители, родно място, жанр и като жилнат от насекомо вол отпътувах за Понт, като се надявах у божествения другар да намеря лекарство срещу горестта ".
И той го намерил там. Единствено времето смекчило възприятието за злополучие. Завърнал се в Низианз, той приел върху себе си пастирските отговорности, чието великолепие и товар по този начин ясно съзнавал.
Синовното смирение отново надмогнало у него любовта към безмълвието: той споделял епископските писания на своя родител. А в 372 година Василий Велики го ръкоположил за свещеник на Сасима. В този град той в действителност отишъл, само че не се и доближил до дадената му черква заради арианска опозиция. "Нито един път не направих там свещенодействие, не се молих с народа, не разпоредих ръце нито на едного от клириците " – споделя св. Григорий.
По новата тъжба на татко си той се върнал в Низианз и към този момент като свещеник му помагал в дълбоката му напреднала възраст. След неговата гибел в 374 година младият свещеник Григорий не поискал да заеме неговото място, въпреки да управлявал паството до избора на нов свещеник.
Най-после и за него пристигнала свободата да разполага със себе си, и той, "като дезертьор " се уединил в Селевкия при храма "Св. Текла ", където желал да се отдаде на самотност и съзерцаване. И това не траяло доста. Този път той трябвало да отстъпи пред апела на православните поданици на столицата и да преустрои стопената от арианските императори Цариградска православна черква.
Между 379 и 381 година настъпил висшият миг от неговия живот.
"Приканиха ме да стана асистент на народа, бранител на Словото, да орося със струите на благочестието изсушените, само че към момента зеленеещи души, с хранителността на елея да засиля светлината в светилниците, да разкъсам с твърдото обучение паяжините – тези гнили вериги на многосръчните словоплетници, които са смешни за крепките, само че впримчват лекомислените ".
"Не по благосклонност, а принудително пристрастен от други ", св. Григорий се явил в Цариград като бранител на Словото. Той не намерил тук нито един православен храм: всички били заграбени от еретиците – ариани. Наложило се да прави божествената работа в частен дом, в бедна къща. Така зародил храмът "Анастасия " – "Възкресение ", в който "Троическият Богослов " произнесъл своите популярни и плодородни слова на богословието, разкрил и изповядал неизречимите секрети на Божественото триединство и възкресил православието в Цариград. Тези слова му спечелили названието "Богослов ". Чрез тях той оживил, ободрил и събрал разпръснатите овци на същинското словесно Христово стадо.
На 27 май 380 година св. Григорий Богослов бил тържествено одобрен в църквата "Св. апостоли " за цариградски архиепископ от император Теодосий І (379-395) и доказан на ІІ космополитен събор в 381 година, който бил открит под негово председателство и на който спечелило православието.
Но блясъкът не траял доста. Скоро той трябвало да напусне заслужения с толкоз овчарски подвизи трон и мястото на "общата победа ". Съмнителни катастрофи и интриги му дали мотив да подаде оставката си и през юни 381 година се завърнал в родния Низианз. Той завеждал вдовстващата там катедра до 383 година, до момента в който избрали Евлалий, и по-късно дефинитивно се отдръпнал в наследственото си имение в Арианз.
Св. Григорий имал надълбоко благочестие и високи дарования. Той бил една съзерцателна поетическа натура, сензитивен и отстъпчив. Остатъка от дните си той прекарал в мечтаното мълчание, в песнословия на неизказаното Божество, на неразделната и единосъща Троица.
В началото на седмото десетилетие от своя живот той склопил очи към 390 година.
Църквата облажава св. Григорий като "Троически Богослов ", като "таинник на Св. Троица ". Църквата пази и следва неговото богословско обучение, което разкрива със словата на философстващия разсъдък възвишените истини на апостолската проповед.
По отношение на християнската задача измежду славяните и на славянската книжовност той би трябвало да бъде маркиран като най-големият от античните отци любим на св. Константин–Кирил Философ, който изучавал даже наизуст неговите творби и написал хвалба в негова чест.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ