Светът е полудял. Светът отдавна не е мястото за живеене,

Светът е полудял. Светът от дълго време не е мястото за живеене, което сме желали да бъде. И няма да бъде. Светът от дълго време е по-красив за имащите, от време на време - и за можещите. Някъде някой води война, различен се пробва да оцелее, трети мрънка, че не е заслужено. Но казусът не е толкоз в справедливостта, колкото във обстоятелството, че постоянно гледаме в непознатата паница. Не се опитваме да напълним своята, а гледаме в непознатата.

И това не е единствено българска линия. Човешка е.

Ето, имаме у нас бежанци. Не са първите. Украинци. Държавата взема решение да им обезпечи избрани условия на престояване, ние сме срещу. Веднага опонираме какъв брой сме небогати, по какъв начин не мислят за нас, а дават на тях - непознатите...

Уж беше за месец, след това - за два. Оказа се, че това войната или както тям му споделят, не е елементарна работа. И не свършва за толкоз, колкото на нас ни се желае, с цел да успеем да бъдем тъкмо толкоз време милосърдни. И не е нужно.

Проблемът не е в това, че страната дава на тях, казусът е, че години наред ние свикнахме да живеем в бедност, под масата, с рушвети, с болежка, с неналичието на самочувствие, с определението "лош материал ", "втора ръка хора "...

Разбира те ли? Не е казусът, че дават на тях. Проблемът е, че от години на никой не му пука за нас, а ние си живуркаме отгоре-отгоре и нагаждаме съгласно обстановката. Но не вършим нищо, с цел да променим тази обстановка. Нищо. Кръгла нула.



Не протестираме, не търсим способи да подобрим приходите си, не пожелаваме от работодателите нужното почитание - като възнаграждение, осигуровки, грижа. Просто оцеляваме. А когато се случи една такава малко изключителна обстановка, внезапно се разсънваме от сън и внезапно започваме да плюем, да роним сълзи и да заливаме обществените мрежи с мнения и злобни изявления.



Ами излезте от дупките си и направете нещо. Научете децата си да не драскат по постройките, тъй като са на всички. Покажете им красива среда, в която могат и би трябвало да живеят. Дайте им обич, дайте им фантазии, не цици и устни. И бъдете до тях. Ама същински. Не виртуално.

Щото те украинците ще си отидат един ден. Но ние ще останем. И ще сме си все същите. Мизерни, злобни и надничащи в непознатата паница.