Какви са били сватбите по българските земи преди?
Сватбите по българските земи са тематика, която вълнува освен етнолози и историци, само че и мнозина българи. Традицията е част от живота и обществото ни и повече или по-малко в другите региони на България се е запазила до през днешния ден. Ще проследим това като разгледаме образа на обичайна българска женитба от средата на XIX доникъде на XX в., брачната възраст и, несъмнено, избора на сватбен сътрудник.
Професор Стоян Генчев – откривател на българската женитба, рамкира традициите в българското общество със следната поговорка: " Човек един път се ражда, един път се дами и един път умира. " Точно такива са моралните полезности на нашето общество в предишното.
Сватбата по своята същина е празник освен на фамилията, само че и на цялото село или градска махала. Тя е бит, на който се показва принадлежност на участниците освен към фамилията, родствената и териториалната група, само че и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика сред селската и градската женитба има и тя е обект на проучвания и през днешния ден. Градската женитба демонстрира по-малко осъществяване на обичайните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и метод на живот, ще изместят доста от обичайните българските сватбени традиции.
Сватбите се вършат в несъмнено време и са съобразени с поминъка. Те стартират след привършване на дейния продуктивен сезон и обгръщат два интервала: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е присъединяване в коледуването, а за момите – присъединяване в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е подреден, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и други
В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се слага по един равен кол. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст съставлява огромен интерес и е обект на голям брой проучвания. Обвързана е с главния занаят и ситуацията на фамилията, както и с потребността от момата в бащиното семейство. Така, в интервали на икономическа рецесия се вижда, че момичето напуща бащиния дом по-късно, с цел да може да оказва помощ на фамилията си.
След като свързва брачната възраст с главния занаят на българина, професор Стоян Генчев слага междинна възраст за бракосъчетание и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се счита, че губи възможностите за успешен брак, а мъж след 25 – 28 години се счита за " остарял ерген ".
Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, преглежда редом ситуацията в селското и градското общество. Тя слага границата за стъпване в брак сред 12 – 13 до 18 години за девойките и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В обичайния интервал на сватбата (преди и директно след Освобождението), няма строго закрепени граници за брачно пълноправие.
През 1884 година се дефинира законно възрастта, в която девойките и момчетата могат да сключат брак. За девойките е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 година се внася промяна на тази възраст и тя става надлежно 18 и 20 години.
По време на военния интервал (1912 – 1918), сключването на бракове стартира да спада и се ускорява в следвоенните години, изключително в интервала 1919 – 1920 година, като предпочитание за " демографска отплата " от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 година е интервалът на най-високи възрастови граници за подписване на брак, като при дамите най-вече бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години.
Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави изследвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в интервала от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с към десетина години по-възрастен от дамата. Това е по този начин, тъй като той е трябвало да има несъмнено равнище на професионална подготовка, както и да натрупа средства и да има собствен дом. Пример за това можем да забележим в известната българска национална ария " Девойко мари хубава ", в която момъкът се жалва по тази причина, че към момента не е време да се вземат със своята обичана, би трябвало първо работа да служи, къща да гради:
Моесо бално по множко, юначе,
че имам руба да върша, юначе,
и имам подари да стегам, юначе
Моесо бално по множко, девойко,
че имам работа да послужвам, девойко.
и имам коща да строя, девойко
Моесо бално по множко, девойко,
че нема да се зомиме, девойко.
Д-р Милена Маринова дава образец със сватбата сред кмета на град Враца до 9 септември 1944 година – архитект Никола Николов и неговата брачна половинка Мариана, щерка на индустриалец от града. Когато през 1937 година подписват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: " Майка ми е с 10 години по-малка от баща. Той е трябвало да има специалност, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да сътвори семейство ". Интересен е паралела с метода на мислене през днешния ден. Прави усещане, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото подписват брак по-късно и по тази причина има образци още от началото на предишния век.
Друг забавен миг от добрачния цикъл е изборът на сватбен сътрудник. Този е върховият миг в социализацията на младежа. В обичайния интервал е бил в огромна степен по спогодба на родителите. Това, несъмнено, напълно не значи, че не е имало бракове по обич, само че те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младежите избора им стартира последователно да става персонален.
За мощната взаимозависимост на бащата в избора на брачния сътрудник, професор Марин Дринов написа: " Волята на родителите, а изключително на бащата, дотолкоз се уважавала в миналото, щото момъкът и момата дори не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена ".
Момъкът, все пак изказване е релативно по-свободен в избора си, в сравнение с момата.
В обсъждания от нас интервал най-важни при избора на брачни сътрудници са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, красота, невзискателност, усърдие, добър темперамент, а за момата да е " здрава, снажна, работна и паметна, да има добър манталитет, да е от сой, само че не предвид на зестра и завещание, а предвид на добра биологична приемственост ".
В началото на XX в. стартира интервал на промяна в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното положение. След Първата международна война, браковете по сметка стават всеобщо събитие, изключително измежду по-заможните пластове от обществото. Зестра съществува и преди този момент, само че в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието разработване момата стартира в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения самун. Тази традиция е позната като " засевки " или " меденик ". Засевки се вършат и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в облеклата на невестата, тук-там наметната с невестиното покривало. Деверът също е под булото и разбърква брашното с скиптър, на който е нанизан момковия пръстен, оповестиха от Българска история.
До вземането на невестата се вършат така наречен " прощални вечери " или " вечерници ". Този ритуален комплекс виждаме и в песните:
Тос вечер, слънчице,
у твоя майка, и у твой татко, слънчице!
А на следващия ден вечер, слънчице, у друга майка, у други татко, слънчице!
Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се назовава " флаг ", " пряпор ", " огурлица " и други С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като би трябвало да е с един удар с цел да не " повторят " младите в брака. На върха поставят сватбена китка и ябълка, от време на време и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – алена. Понякога се прави единствено едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата алената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на почналата женитба.
Професор Стоян Генчев – откривател на българската женитба, рамкира традициите в българското общество със следната поговорка: " Човек един път се ражда, един път се дами и един път умира. " Точно такива са моралните полезности на нашето общество в предишното.
Сватбата по своята същина е празник освен на фамилията, само че и на цялото село или градска махала. Тя е бит, на който се показва принадлежност на участниците освен към фамилията, родствената и териториалната група, само че и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика сред селската и градската женитба има и тя е обект на проучвания и през днешния ден. Градската женитба демонстрира по-малко осъществяване на обичайните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и метод на живот, ще изместят доста от обичайните българските сватбени традиции.
Сватбите се вършат в несъмнено време и са съобразени с поминъка. Те стартират след привършване на дейния продуктивен сезон и обгръщат два интервала: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е присъединяване в коледуването, а за момите – присъединяване в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е подреден, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и други
В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се слага по един равен кол. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст съставлява огромен интерес и е обект на голям брой проучвания. Обвързана е с главния занаят и ситуацията на фамилията, както и с потребността от момата в бащиното семейство. Така, в интервали на икономическа рецесия се вижда, че момичето напуща бащиния дом по-късно, с цел да може да оказва помощ на фамилията си.
След като свързва брачната възраст с главния занаят на българина, професор Стоян Генчев слага междинна възраст за бракосъчетание и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се счита, че губи възможностите за успешен брак, а мъж след 25 – 28 години се счита за " остарял ерген ".
Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, преглежда редом ситуацията в селското и градското общество. Тя слага границата за стъпване в брак сред 12 – 13 до 18 години за девойките и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В обичайния интервал на сватбата (преди и директно след Освобождението), няма строго закрепени граници за брачно пълноправие.
През 1884 година се дефинира законно възрастта, в която девойките и момчетата могат да сключат брак. За девойките е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 година се внася промяна на тази възраст и тя става надлежно 18 и 20 години.
По време на военния интервал (1912 – 1918), сключването на бракове стартира да спада и се ускорява в следвоенните години, изключително в интервала 1919 – 1920 година, като предпочитание за " демографска отплата " от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 година е интервалът на най-високи възрастови граници за подписване на брак, като при дамите най-вече бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години.
Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави изследвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в интервала от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с към десетина години по-възрастен от дамата. Това е по този начин, тъй като той е трябвало да има несъмнено равнище на професионална подготовка, както и да натрупа средства и да има собствен дом. Пример за това можем да забележим в известната българска национална ария " Девойко мари хубава ", в която момъкът се жалва по тази причина, че към момента не е време да се вземат със своята обичана, би трябвало първо работа да служи, къща да гради:
Моесо бално по множко, юначе,
че имам руба да върша, юначе,
и имам подари да стегам, юначе
Моесо бално по множко, девойко,
че имам работа да послужвам, девойко.
и имам коща да строя, девойко
Моесо бално по множко, девойко,
че нема да се зомиме, девойко.
Д-р Милена Маринова дава образец със сватбата сред кмета на град Враца до 9 септември 1944 година – архитект Никола Николов и неговата брачна половинка Мариана, щерка на индустриалец от града. Когато през 1937 година подписват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: " Майка ми е с 10 години по-малка от баща. Той е трябвало да има специалност, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да сътвори семейство ". Интересен е паралела с метода на мислене през днешния ден. Прави усещане, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото подписват брак по-късно и по тази причина има образци още от началото на предишния век.
Друг забавен миг от добрачния цикъл е изборът на сватбен сътрудник. Този е върховият миг в социализацията на младежа. В обичайния интервал е бил в огромна степен по спогодба на родителите. Това, несъмнено, напълно не значи, че не е имало бракове по обич, само че те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младежите избора им стартира последователно да става персонален.
За мощната взаимозависимост на бащата в избора на брачния сътрудник, професор Марин Дринов написа: " Волята на родителите, а изключително на бащата, дотолкоз се уважавала в миналото, щото момъкът и момата дори не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена ".
Момъкът, все пак изказване е релативно по-свободен в избора си, в сравнение с момата.
В обсъждания от нас интервал най-важни при избора на брачни сътрудници са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, красота, невзискателност, усърдие, добър темперамент, а за момата да е " здрава, снажна, работна и паметна, да има добър манталитет, да е от сой, само че не предвид на зестра и завещание, а предвид на добра биологична приемственост ".
В началото на XX в. стартира интервал на промяна в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното положение. След Първата международна война, браковете по сметка стават всеобщо събитие, изключително измежду по-заможните пластове от обществото. Зестра съществува и преди този момент, само че в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието разработване момата стартира в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения самун. Тази традиция е позната като " засевки " или " меденик ". Засевки се вършат и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в облеклата на невестата, тук-там наметната с невестиното покривало. Деверът също е под булото и разбърква брашното с скиптър, на който е нанизан момковия пръстен, оповестиха от Българска история.
До вземането на невестата се вършат така наречен " прощални вечери " или " вечерници ". Този ритуален комплекс виждаме и в песните:
Тос вечер, слънчице,
у твоя майка, и у твой татко, слънчице!
А на следващия ден вечер, слънчице, у друга майка, у други татко, слънчице!
Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се назовава " флаг ", " пряпор ", " огурлица " и други С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като би трябвало да е с един удар с цел да не " повторят " младите в брака. На върха поставят сватбена китка и ябълка, от време на време и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – алена. Понякога се прави единствено едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата алената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на почналата женитба.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ