“Свърши се лятото. Тънки мъгли бавно се решат с гребена

“Свърши се лятото.
Тънки мъгли
бавно се решат
с гребена на гората.
Тънък, безприютен вятър
цялата нощ шумя
във липата.
Отиде си лятото...
Какво ще измислим за тая вечер?
Не ми се излиза в студеното -
не ми се върви ни близко, нито надалеч.
Остани при мене!

Ще запалителен огън като през зимата,
ще наметна огромния шал,
ще седна в краката ти
/нали и руси циганки има?/ -
и ще ти виждам на ръка.

...Ох, чорбаджи,
пътят ти доста е криволичещ:
много друмища ще извървиш
по вода и по суша,
кръв ще ти тече от коленете -
от рухване и катерене,
не от коленичене.
Ту на ястреб в небето ще си порядъчен,
ту перо по перо ще ти кършат крилете.
Ала ти, господарю, си от яка порода:
на камък да паднеш, отново ще поникнеш.
Злото от теб ще отскача,
както чукът - от челика.
Всичко през главата ти ще мине,
додето сняг я накичи -
и отново малко ще са ти годините...
Жените доста ще те обичат:
една сякаш ти седи в краката,
ала ти на ръце ще я носиш.
Май че е зеленоока,
май че е русокоса...

Не си издърпвай ръката!
Не желая в този момент и да ме милваш.
Стига ми с пръсти да я допирам,
стига ми да я чувствам -
натежала от обич и мощ,
от никого не покорена
и покорна единствено на мене -
твойта гореща,
твоята мъжка десница...
Свърши гадането.
А на дланта ми -
твойте устни вместо жълтица. ”