Св. цар Давид Български наречен Мокри е велможа от югозападната

Св. цар Давид Български наименуван Мокри е придворен от югозападната част на Първото българско царство, от втората половина на X в. Той е брат на Цар Самуил и най-големият от четиримата синове на комит Никола, които през 976 година повеждат битка против Византия за отвоюване на източните лимити на царството, завладени от византийците пет години по-рано. Предполага се, че Давид владее директно област, намираща се в югоизточната част на историко-географската област Македония сред реките Вардар и Бистрица или на югозапад, в Преспа. Предполага се също по този начин, че умира още през същата 976 година или малко по-късно. Сигурни са сведенията за това по какъв начин Давид умира — той е погубен от скитащи власи в околност по пътя сред Преспа и Костур, наречена "Красивите дъбрави (дъбове) " (на гръцки: καλή δρυς — кале дрис). Дали власите в действителност не са пазителите на прохода сред Костур и Преспа или убийството му е проведено от Византия е предмет на догадки, а главния извор за тези събития, Йоан Скилица мълчи по въпроса.

В памет на най-големия си брат, Давид, и на родителите си, Никола и Рипсимия, през 993 година българският лидер Самуил слага каменен надпис, открит в черквата от 10 век при село Герман до Преспанското езеро.

Св. Давид е най-големият от братята Комитопули, синовете на комит Никола, оглавили битката на българския народ против византийското завладяване след рухването на столицата Велики Преслав и източните земи под византийска власт (971 г.). Българското болярство, правилно на изконната антична българска традиция страната да се ръководи от "царския жанр " (в случая така наречен Крумова династия), избрало четиримата Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) за наместничество. Както наподобява, синовете на комит Никола били най-близките родственици на династията, може би по линия на Гаврил, брат на цар Симеон Велики. През 976 година, употребявайки непредвидената гибел на император Йоан І Цимисхи и избухналата във Византия революция, Комитопулите минали в уверено нахлуване. Давид ръководел направлението към Солун – в съответната обстановка най-важният византийски център за експанзия против свободните български земи. За злощастие, св. Давид умрял още при започване на придвижването, а това станало в местността Красивите дъбрави по пътя сред Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. На връщане от една военна акция в Солунско той бил подло атакуван и погубен от скитници власи, които очевидно сътрудничели с византийските управляващи. Няма достоверни данни св. Давид и братята му да са носели царски трофеи – те признавали законния държател цар Борис ІІ (намиращ се от 971 година във византийски плен).

Давид е един от типичните образци за национална канонизация, усвоена и от църквата. Негови облици се срещат в десетки църкви от 19 век. Паметта на Свети Давид, цар Български се отбелязва дружно с онази на Светите Седмочисленици – на 27 юли.