Безразличието убива и е по-страшно от катастрофата
Сутринта на 18 септември в Стара Загора, на пътя, където животът и гибелта могат да се срещнат за елементи от секундата, Тодор Петров става очевидец на нещо, което оставя не по-малко белези от самото пътнотранспортно произшествие. Не злополуката, а реакцията на десетките водачи, които просто подминават. Никой не понижа, никой не спря. Всеки продължи, като че ли нищо не се е случило, като че ли хората в ударената кола са невидими.
И това е може би най-страшното. Не че нещастията се случват – те са част от крехкостта на човешкия живот. Ужасяващото е, когато около нечия неволя прекосяваме като край строшен знак на пътя – безучастно, безгласно, със безчувственост, която замразява всяка диря от съчувствие.
Ето целия пост на мъжа от остаряла Загора, оповестен във Фейсбук:
Тази заран (18.09.) станах очевидец на нещо доста неприятно. При едно ПТП, на което към момента нямаше полиция или кола за спешна помощ, десетки водачи просто минаха около случилото се. Никой не понижи, никой не спря да ревизира дали потърпевшите са добре, дали имат потребност от помощ, дали има деца в автомобила или най-малко дали към този момент е обявено за случая.
Защо сме станали толкоз безразлични? Утре това може да бъде ваш непосредствен, а даже и да не е – човещината изисква да се спрем и да помогнем. Понякога една минута внимание може да избави човешки живот.
Хора, спрете! Погледнете! Попитайте!
Защо сме станали толкоз безразлични? От боязън да не закъснеем за работа? От чувството, че „ някой различен ще помогне “? Или тъй като в епохата на затворените прозорци и мощната музика сме не запомнили най-важното предписание – че зад кормилото сме хора преди да сме водачи?
На пътя виждаме най-ярко по какъв начин обществото ни се разпознава в огледалото на личната си сърдечност. Спираме ли, когато различен е в неволя? Обръщаме ли глава, с цел да попитаме „ Добре ли сте? “? Или минаваме през живота на другите по този начин, както през кръстовище на жълто – с вярата, че ще се размине?
А истината е елементарна – на следващия ден на това място може да бъде вашият непосредствен, вашето дете, вие самите. И тогава ще се молите някой да спре. Понякога една минута внимание, едно набрано „ 112 “, едно „ Как сте? “ може да избави човешки живот.
Безразличието е най-опасната злополука. И тя не се случва на пътя – тя се случва в нас.
Защото човещината не е алтернатива – тя е дълг.
И това е може би най-страшното. Не че нещастията се случват – те са част от крехкостта на човешкия живот. Ужасяващото е, когато около нечия неволя прекосяваме като край строшен знак на пътя – безучастно, безгласно, със безчувственост, която замразява всяка диря от съчувствие.
Ето целия пост на мъжа от остаряла Загора, оповестен във Фейсбук:
Тази заран (18.09.) станах очевидец на нещо доста неприятно. При едно ПТП, на което към момента нямаше полиция или кола за спешна помощ, десетки водачи просто минаха около случилото се. Никой не понижи, никой не спря да ревизира дали потърпевшите са добре, дали имат потребност от помощ, дали има деца в автомобила или най-малко дали към този момент е обявено за случая.
Защо сме станали толкоз безразлични? Утре това може да бъде ваш непосредствен, а даже и да не е – човещината изисква да се спрем и да помогнем. Понякога една минута внимание може да избави човешки живот.
Хора, спрете! Погледнете! Попитайте!
Защо сме станали толкоз безразлични? От боязън да не закъснеем за работа? От чувството, че „ някой различен ще помогне “? Или тъй като в епохата на затворените прозорци и мощната музика сме не запомнили най-важното предписание – че зад кормилото сме хора преди да сме водачи?
На пътя виждаме най-ярко по какъв начин обществото ни се разпознава в огледалото на личната си сърдечност. Спираме ли, когато различен е в неволя? Обръщаме ли глава, с цел да попитаме „ Добре ли сте? “? Или минаваме през живота на другите по този начин, както през кръстовище на жълто – с вярата, че ще се размине?
А истината е елементарна – на следващия ден на това място може да бъде вашият непосредствен, вашето дете, вие самите. И тогава ще се молите някой да спре. Понякога една минута внимание, едно набрано „ 112 “, едно „ Как сте? “ може да избави човешки живот.
Безразличието е най-опасната злополука. И тя не се случва на пътя – тя се случва в нас.
Защото човещината не е алтернатива – тя е дълг.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ