Трогателен разказ на убитата от Семерджиев студентка изплува в интернет
Студентката Христина Дилева е едното от младите девойки, починали в ужасяващата злополука на " Черни връх ". 21-годишната Хариет Стефанович е другата жертва.
Христина родом е от Асеновград, само че години живеела в Пловдив, работила е като помощник в Националната астрономическа обсерватория и е учила в Софийски университет. Мечтата й била да стане джаз певица. Сбъднала я неотдавна. Животът й обаче бе лишен от систематичния наркоман Георги Семерджиев. Припомняме, че във вторник, късно вечерта, някогашният футболист Георги Семерджиев лиши живота на две млади девойки, едното от които е Христина Дилева. Дрогиран и оглупял, Семерджиев като камикадзе се вряза с джипа си в такси, а след това опустоши почтените създания, тъкмо в този миг преминаващи по тротоара на " Черни връх ".
След гибелта на Христина, околните и сътрудниците й не са на себе си от горест и мъка. " Не мога да си показва, че това се е случило в действителност. Беше търсещ човек, обичаше живота и звездите. Често оставаше след часовете да приказваме. Нищо официално нямаше у нея. ", това написа през вчерашния ден основен помощник Сирма Данова от катедра " Българска литература " в Софийския университет.
Александър Ненов, който е публицист и другар на Христина, си разреши да разгласява последния роман на момичето. Преди време Дилева е изпратила описа си " Father`s dream " ( " Сънят на бащата " ) на писателя. " Не открих да е оповестен някъде, по тази причина си разрешавам да го споделя със света. Защото Христина рано или късно щеше да го показа с всички вас. Но не съумя. Защото един дрогиран нарушител лиши живота й по най-нелепия метод. А тя, за разлика от своя палач, можеше да даде доста на света. Тя гледаше към Космоса, търсеше къде и по какъв начин са вплетени 10-те измерения на Вселената и нерядко измисляше несъществуващи думи и нереални хрумвания, от които можеха да се родят страхотни романи. ", написа Александър Ненов.
" Представете си края на всичко ", с тези думи стартира разказът, написан, от Христина Дилева, който към момента не е минал през редакция. " Публикувам всичко без редакции и корекции. Лек път, Христина. ", написа още писателят Ненов.
Father’s dream
Представете си края на всичко. В съзнанието ви, той може да е от всевъзможен вид. Може да е гърмеж. Може да е и магия. Наводнение. Черна дупка. Междугалактически войни. Динозаври. Враждебно настроени съседи от мултивселената. Има безчет доста разновидности, повече, в сравнение с хора са съществували на този свят. И вие единствени разбирате своя.
А в този момент си представете началото на всичко. Не че нямаме доктрина за Големия гърмеж, която е съществена и, може би, потвърдена. Но вие може да имате лична доктрина, която сигурно е доста по – друга от тази.
Въображението е безгранично, а вие сте късметлии, в случай че сте съумели да го запазите такова, каквото би трябвало да е.
Нека аз ви опиша какво се случи. Съвсем в реда на нещата, не споделям, че сте длъжни безусловно да вярвате на думите ми. Нямам това за цел. Защото зная, че по – мощно от вярата ви в нещо, е въображението. А в случай че съумея да ви вдъхновя, значи съм съумял въобще. Това се случи доста преди това, което ние знаем, даже да се появи. Хиляди години преди всяка една доктрина за появяването на всичко. Нашият свят е прекомерно пъстър и неразбираем, див и несъзнателен. Сложили сме му времеви рамки. И аз, също като вас, живея в двадесет и първия век. И аз бих живял с теории за всичко, в случай че не знаех това, което вие не знаете, или по – скоро не сте научили още. Но ето ви рамката. Двадесет и първи век. Какво е въобще това на фона на вечността? Но дано не навлизаме надълбоко в тази тематика. Сега ще ви опиша своята история.
Преди всичко съществуваше Мракът. А преди него – една друга Вселена, съвсем като нашата. Не че в действителност тя беше преди него, той и тя си съжителстваха, бяха се появили дружно. Тя растеше, той – също. Тя беше гладна за пространство, той – за нея. Тя поглъщаше всичко, от ден на ден и повече от безкрая, нетърпеливо, той с самообладание и успокоение поглъщаше нея. И по този начин, до момента в който тя не доближи границите на пространството. И продължаваше да бъде гладна. Тогава той се ядоса. Тя беше основала в себе си живот, и обожаваше да го убива. Затова, когато нямаше към този момент какво да погълне, тя стартира да се самоизяжда, отнасяйки със себе си всичко, което бе основала. Той ѝ помагаше. В тези тежки времена, преди тя да завърши със себе си напълно, той реши да резервира една прашинка живот от нея, с вярата да може да я върне, с цел да не е самичък. Скри прашинката в капсула и я прибра надълбоко в себе си. А когато я изкара, Вселената от дълго време я нямаше. Беше единствено той, самичък, крал на безкрайността. В процеса на изразходване на Вселената, той беше приел нейните цветове, и не беше мрачен, а пъстър и жив. Не беше почувствал по какъв начин се беше трансформирал на половина в нея.
Мракът погледна капсулата. Вътре – една голяма канара, огромна колкото един нов свят, с необикновено неправилна форма, само че все пак съхранена под стабилната капсула, а на нея, седящи на един борд – един Мъж и едно момиченце. Внезапно се почувства горделив, че няма към този момент да е самичък. Може би беше татко на тази дребна прашинка. Тя беше нещото, за което той щеше да се грижи дълго, доста дълго време. Да, той безспорно към този момент беше татко. Имаше дете – Мъжът. Някога щеше да сътвори една чиста нова Вселена, подарък за него, основана от съзнанието на това дете.
За Мъжа всичко, което беше новия му дом, въпреки и тъмен, беше толкоз необичайно и непознато. Защо това се беше случило навръх него, а не на някой различен? Защо нямаше други хора? Защо беше самичък? Наистина ли е толкоз самичък, колкото си мислеше, или имаше други? Какво се е случило? Кое беше това дете и за какво го следваше яростно? Защо това дете даже го нямаше първоначално, от кое място се взе въобще? Защо той няма потребност от храна и вода? Къде е? Стотици такива въпроси го тормозиха от самото начало, даже когато спеше. Гонеха го кошмари за края на всичко, за Вселената, за ужасни събития, заизмъчени хора, изгубени светове. Не знаеше, че Вселената към този момент я няма, и той е самичък, единствен от типа си. Беше опознал скалата като свое място. Искаше да го подели с някого, само че по този начин и не беше разкрил с кого. Защитаваше момиченцето, тъй като му се
постановяваше, а не по лично предпочитание. От друга страна, нямаше даже от кого да я отбрани, нито от какво.
Капсулата, която ги защитаваше, беше обособена да извършва някои от мислите на организмите в себе си. Затова, до момента в който тя беше в тялото на Мрака, дружно с Мъжа в себе си, тя беше преобразувала скалата в нещо красиво. Беше основала неясно сходство на природа. Сънищата на Мъжа даваха отговори за това, какво тя може да стори, с цел да бъде прашинката предпазена. Когато Мъжът сънуваше вода, тя създаваше езера, водопади, розови и сини растения, разноформени цветя, даже беше изобразила планети по себе си, които хвърляха бледа светлина, с цел да наподобява, че все пак, той не е самичък, с цел да има небосвод и вяра. Растенията също хвърляха светлина и по тази причина не беше прекомерно тъмно. В моментите, когато Мъжът сънуваше кошмари, тя създаваше полусрутени здания, ужасни пътища, цели градове, покрити с растения, които растяха по тях. Скалата беше превърната в дребна планета, избавителен транспортен съд за всичко по себе си. Момиченцето, което постоянно следваше Мъжа, се беше появило доста по – късно от него. То беше неговата Муза, въплътена в малко красиво момиченце с дълга синкава коса, зелени очи, почтено негово сходство, и беше доста по – малко от него. Капсулата беше взела дребната Муза от съзнанието му и я беше дарила с тяло, с цел да може той да не е самичък, и да не губи вдъхновението си. Музата не можеше да приказва, само че тя му действаше подсъзнателно.
Когато Мракът изкара капсулата от дълбочините, моментът беше съдбоносен. Изведнъж всичко се озари в цветове. Мъжът се беше качил на най – високата канара с Музата, и когато това се случи, пред него се разкри красива панорама. Високи върхове, водопади, морета, порутени градове, луксозни в самотата си, потъващи измежду растителност. Беше сигурен, че там ще открие живот, или ще доближи до планетите, които постоянно виждаше на небосвода, когато към момента беше тъмно към него.
Нямаше какво да го спре. Пое в посока към най – близката планета. Или най-малко където изглеждаше, че ще е най – покрай нея. Не знаеше само, че това е единствено една лъжовна заблуда, и че капсулата, в която е затворен, ще се трансформира в негов непрекъснат дом.
Автор: Христина Дилева
Христина родом е от Асеновград, само че години живеела в Пловдив, работила е като помощник в Националната астрономическа обсерватория и е учила в Софийски университет. Мечтата й била да стане джаз певица. Сбъднала я неотдавна. Животът й обаче бе лишен от систематичния наркоман Георги Семерджиев. Припомняме, че във вторник, късно вечерта, някогашният футболист Георги Семерджиев лиши живота на две млади девойки, едното от които е Христина Дилева. Дрогиран и оглупял, Семерджиев като камикадзе се вряза с джипа си в такси, а след това опустоши почтените създания, тъкмо в този миг преминаващи по тротоара на " Черни връх ".
След гибелта на Христина, околните и сътрудниците й не са на себе си от горест и мъка. " Не мога да си показва, че това се е случило в действителност. Беше търсещ човек, обичаше живота и звездите. Често оставаше след часовете да приказваме. Нищо официално нямаше у нея. ", това написа през вчерашния ден основен помощник Сирма Данова от катедра " Българска литература " в Софийския университет.
Александър Ненов, който е публицист и другар на Христина, си разреши да разгласява последния роман на момичето. Преди време Дилева е изпратила описа си " Father`s dream " ( " Сънят на бащата " ) на писателя. " Не открих да е оповестен някъде, по тази причина си разрешавам да го споделя със света. Защото Христина рано или късно щеше да го показа с всички вас. Но не съумя. Защото един дрогиран нарушител лиши живота й по най-нелепия метод. А тя, за разлика от своя палач, можеше да даде доста на света. Тя гледаше към Космоса, търсеше къде и по какъв начин са вплетени 10-те измерения на Вселената и нерядко измисляше несъществуващи думи и нереални хрумвания, от които можеха да се родят страхотни романи. ", написа Александър Ненов.
" Представете си края на всичко ", с тези думи стартира разказът, написан, от Христина Дилева, който към момента не е минал през редакция. " Публикувам всичко без редакции и корекции. Лек път, Христина. ", написа още писателят Ненов.
Father’s dream
Представете си края на всичко. В съзнанието ви, той може да е от всевъзможен вид. Може да е гърмеж. Може да е и магия. Наводнение. Черна дупка. Междугалактически войни. Динозаври. Враждебно настроени съседи от мултивселената. Има безчет доста разновидности, повече, в сравнение с хора са съществували на този свят. И вие единствени разбирате своя.
А в този момент си представете началото на всичко. Не че нямаме доктрина за Големия гърмеж, която е съществена и, може би, потвърдена. Но вие може да имате лична доктрина, която сигурно е доста по – друга от тази.
Въображението е безгранично, а вие сте късметлии, в случай че сте съумели да го запазите такова, каквото би трябвало да е.
Нека аз ви опиша какво се случи. Съвсем в реда на нещата, не споделям, че сте длъжни безусловно да вярвате на думите ми. Нямам това за цел. Защото зная, че по – мощно от вярата ви в нещо, е въображението. А в случай че съумея да ви вдъхновя, значи съм съумял въобще. Това се случи доста преди това, което ние знаем, даже да се появи. Хиляди години преди всяка една доктрина за появяването на всичко. Нашият свят е прекомерно пъстър и неразбираем, див и несъзнателен. Сложили сме му времеви рамки. И аз, също като вас, живея в двадесет и първия век. И аз бих живял с теории за всичко, в случай че не знаех това, което вие не знаете, или по – скоро не сте научили още. Но ето ви рамката. Двадесет и първи век. Какво е въобще това на фона на вечността? Но дано не навлизаме надълбоко в тази тематика. Сега ще ви опиша своята история.
Преди всичко съществуваше Мракът. А преди него – една друга Вселена, съвсем като нашата. Не че в действителност тя беше преди него, той и тя си съжителстваха, бяха се появили дружно. Тя растеше, той – също. Тя беше гладна за пространство, той – за нея. Тя поглъщаше всичко, от ден на ден и повече от безкрая, нетърпеливо, той с самообладание и успокоение поглъщаше нея. И по този начин, до момента в който тя не доближи границите на пространството. И продължаваше да бъде гладна. Тогава той се ядоса. Тя беше основала в себе си живот, и обожаваше да го убива. Затова, когато нямаше към този момент какво да погълне, тя стартира да се самоизяжда, отнасяйки със себе си всичко, което бе основала. Той ѝ помагаше. В тези тежки времена, преди тя да завърши със себе си напълно, той реши да резервира една прашинка живот от нея, с вярата да може да я върне, с цел да не е самичък. Скри прашинката в капсула и я прибра надълбоко в себе си. А когато я изкара, Вселената от дълго време я нямаше. Беше единствено той, самичък, крал на безкрайността. В процеса на изразходване на Вселената, той беше приел нейните цветове, и не беше мрачен, а пъстър и жив. Не беше почувствал по какъв начин се беше трансформирал на половина в нея.
Мракът погледна капсулата. Вътре – една голяма канара, огромна колкото един нов свят, с необикновено неправилна форма, само че все пак съхранена под стабилната капсула, а на нея, седящи на един борд – един Мъж и едно момиченце. Внезапно се почувства горделив, че няма към този момент да е самичък. Може би беше татко на тази дребна прашинка. Тя беше нещото, за което той щеше да се грижи дълго, доста дълго време. Да, той безспорно към този момент беше татко. Имаше дете – Мъжът. Някога щеше да сътвори една чиста нова Вселена, подарък за него, основана от съзнанието на това дете.
За Мъжа всичко, което беше новия му дом, въпреки и тъмен, беше толкоз необичайно и непознато. Защо това се беше случило навръх него, а не на някой различен? Защо нямаше други хора? Защо беше самичък? Наистина ли е толкоз самичък, колкото си мислеше, или имаше други? Какво се е случило? Кое беше това дете и за какво го следваше яростно? Защо това дете даже го нямаше първоначално, от кое място се взе въобще? Защо той няма потребност от храна и вода? Къде е? Стотици такива въпроси го тормозиха от самото начало, даже когато спеше. Гонеха го кошмари за края на всичко, за Вселената, за ужасни събития, заизмъчени хора, изгубени светове. Не знаеше, че Вселената към този момент я няма, и той е самичък, единствен от типа си. Беше опознал скалата като свое място. Искаше да го подели с някого, само че по този начин и не беше разкрил с кого. Защитаваше момиченцето, тъй като му се
постановяваше, а не по лично предпочитание. От друга страна, нямаше даже от кого да я отбрани, нито от какво.
Капсулата, която ги защитаваше, беше обособена да извършва някои от мислите на организмите в себе си. Затова, до момента в който тя беше в тялото на Мрака, дружно с Мъжа в себе си, тя беше преобразувала скалата в нещо красиво. Беше основала неясно сходство на природа. Сънищата на Мъжа даваха отговори за това, какво тя може да стори, с цел да бъде прашинката предпазена. Когато Мъжът сънуваше вода, тя създаваше езера, водопади, розови и сини растения, разноформени цветя, даже беше изобразила планети по себе си, които хвърляха бледа светлина, с цел да наподобява, че все пак, той не е самичък, с цел да има небосвод и вяра. Растенията също хвърляха светлина и по тази причина не беше прекомерно тъмно. В моментите, когато Мъжът сънуваше кошмари, тя създаваше полусрутени здания, ужасни пътища, цели градове, покрити с растения, които растяха по тях. Скалата беше превърната в дребна планета, избавителен транспортен съд за всичко по себе си. Момиченцето, което постоянно следваше Мъжа, се беше появило доста по – късно от него. То беше неговата Муза, въплътена в малко красиво момиченце с дълга синкава коса, зелени очи, почтено негово сходство, и беше доста по – малко от него. Капсулата беше взела дребната Муза от съзнанието му и я беше дарила с тяло, с цел да може той да не е самичък, и да не губи вдъхновението си. Музата не можеше да приказва, само че тя му действаше подсъзнателно.
Когато Мракът изкара капсулата от дълбочините, моментът беше съдбоносен. Изведнъж всичко се озари в цветове. Мъжът се беше качил на най – високата канара с Музата, и когато това се случи, пред него се разкри красива панорама. Високи върхове, водопади, морета, порутени градове, луксозни в самотата си, потъващи измежду растителност. Беше сигурен, че там ще открие живот, или ще доближи до планетите, които постоянно виждаше на небосвода, когато към момента беше тъмно към него.
Нямаше какво да го спре. Пое в посока към най – близката планета. Или най-малко където изглеждаше, че ще е най – покрай нея. Не знаеше само, че това е единствено една лъжовна заблуда, и че капсулата, в която е затворен, ще се трансформира в негов непрекъснат дом.
Автор: Христина Дилева
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ