Уличният музикант - саундтракът на града
Студена заран. В града работният ден таман стартира. Сънлива и малко ядосана на света, и аз, като доста други, ходя по булеварда, с цел да се трансферира на идващия и да се добера до работното си място. Автобус не пипвам – по това време съм студентка и парите се пестят. Свита в палтото си, бързам и мълча – не виждам нищо, единствено тротоара в краката си, не мисля за нищо – единствено по какъв начин по-бързо да мине и тоя работен ден. Цял ден да се усмихвам на клиентите. Нали съм виновна за тяхното въодушевление за тези 10 минути, когато са в магазина ми. Трудна задача, споделям си, и преброявам съотношението сред заплата и наем за стотен път този месец.
И тогава нещо се случва. Влизам в подлеза и слушам нещо познато. То ненадейно ме стопля, без да се свивам в палтото си. И крачката на хората край мен се трансформира. Става нещо и с лицата им. Жестовете им олекват и, усмихнати, те се споглеждат през рамо. На стълбите насреща, подпрян на парапета, един музикант свири „ Богатство ” на Тангра. Със скъсано дънково яке и ръкавици без пръсти. Ухилен до ушите. И в подлеза не е студено към този момент.
Виждали сме, подминавали сме и може би сме хвърляли пари в шапката на уличния музикант нееднократно. Той вирее в огромния град като неизменим саундтрак на деня ни – по пътя до работа, бързането за среща, разходката в парка. Той е съвсем незабележим от време на време и ние даже не се обръщаме да го погледнем. Друг път, изтощени от работа, ще се подразним и ще ускорим крачка край него. Но пък ще пристигна и оня, другият миг. Когато ще забавим ход и дори ще се спрем. Защото нещо ни е жегнало.
Уличният музикант в нашата градска картина
Нерядко, минавайки край някой музикант, слушам хора край мен да възкликват: „ Горкичкият човечец! ” и да пускат жълти стотинки в калъфа на китарата. Друг път някой ще измърмори: „ Здрав и прав мъж, вместо да се хване на работа... ” Разни съчувстващи баби ще му занесат плетени чорапи, тъй като са го видели и през вчерашния ден, и се тормозят да не настине. Ще го питат има ли къде да спи. Група дежурни служители на реда ще му изискат документи за инспекция, ще се прави на забавен и ще си отиде. Няколко гимназистки ще се спрат след учебно заведение, пищейки имена на песни, които желаят да чуят, ще му оставят джобните си пари и може би телефонните си номера.
После, вечерта, ще дойдат бездомниците, опърпани и намирисващи на алкохол, да му изискат една цигара и да го питат по какъв начин върви. Сигурно ще го помолят да им изсвири нещо „ от онея години ”. Късно е и той е прибрал към този момент китарата. Усмихва се, обаче, и я изкарва отново. И свири. Ако го питате за какво го прави, ще ви каже: " Защото по-важното от парите в шапката са очите на хората, които го гледат с страхопочитание. Децата, които се смеят, пляскат с ръце и молят да пипнат китарата. "
Горкичкият човечец...Нищо, че аз горкичкия човечец го познавам - той преподава частни уроци по британски. Има отлично семейство, положителни възнаграждения и с китарата си заработва в допълнение – тъй като му харесва. И той не е единственият подобен. Има много като него. Не го ли е позор, ще попита някой? Не може ли да свири някъде на сцена, или най-малко по заведенията? Не се ли усеща потиснат? Не е ли по-нормално за един млад мъж да си откри в действителност някаква „ същинска работа ”?
“По-истинска работа и по-голяма горделивост от това, да караш хората да се усмихват, може ли да се откри? ”
Някои го вършат от потребност, някои за джобни, някои – с цел да се забавляват. Всички те се стараят да се самоусъвършенстват. Уважават публиката си и желаят да им дадат нещо красиво и вдъхновяващо пред деня й. Така че идващия път не се опасявайте да спрете да послушате, даже и да нямате дребни в себе си. Вниманието ви е по-голямо самопризнание от стотинките.
В цяла Европа от ден на ден младежи прегръщат уличното изкуство като сезонна работа или непрекъснат източник на спомагателни, приходи до момента в който учат. В доста страни специалността на уличния музикант е надълбоко уважавана: едно от най-известните места в Лондон е паркът Ковънт Гардън, където по традиция се събират едни от най-хубавите улични музиканти в света. Много от тях, като Стинг, са към този момент от дълго време холивудски звезди. В България уличното изкуство също прогресивно нашумява и в случай че се загледате, ще видите, че доста от тия " озвучители " на нашето всекидневие са даже възпитаници. И, не, те не го вършат тъй като родителите им са показали безнаказаност, или тъй като са от небогати фамилии. Правят го, тъй като е красиво. Правят го, с цел да се спрете и да ги питате от кой момент свирят на цигулка и с какво мечтаят да се занимават, като завършат. За да ги помолите да ви изсвирят обичаната ви ария и да споделите усмивка. Може би даже да откриете в тяхно лице другар. Кой знае? Зад шапката с монетите стои палитра от специалности и характери, богата колкото тази на целия град. Никога не можем да предположим кой свири „ Ave Maria ” на " Витошка ". Сигурно е единствено, че по улиците ни има много на брой прелестни музиканти, и че несъмнено никой не страда от това. Сигурно е и че лятото курортите на целия континент са цялостни с реализатори, които събират цели тълпи аудитория към себе си.
И, несъмнено, най-важното от всичко: откакто всички задминаваме усмихнатия музикант на изхода на подлеза, не преставам усмихната по улицата. Нещо топло и слънчево е минало по паважа и се е качило като тръпки на благополучие нагоре по глезените ни. Все още се споглеждаме, когато се разделяме след подлеза. Сега съм спокойна да нося отговорност за усмивките на хората. Току-що някой пое отговорност за моята.
И тогава нещо се случва. Влизам в подлеза и слушам нещо познато. То ненадейно ме стопля, без да се свивам в палтото си. И крачката на хората край мен се трансформира. Става нещо и с лицата им. Жестовете им олекват и, усмихнати, те се споглеждат през рамо. На стълбите насреща, подпрян на парапета, един музикант свири „ Богатство ” на Тангра. Със скъсано дънково яке и ръкавици без пръсти. Ухилен до ушите. И в подлеза не е студено към този момент.
Виждали сме, подминавали сме и може би сме хвърляли пари в шапката на уличния музикант нееднократно. Той вирее в огромния град като неизменим саундтрак на деня ни – по пътя до работа, бързането за среща, разходката в парка. Той е съвсем незабележим от време на време и ние даже не се обръщаме да го погледнем. Друг път, изтощени от работа, ще се подразним и ще ускорим крачка край него. Но пък ще пристигна и оня, другият миг. Когато ще забавим ход и дори ще се спрем. Защото нещо ни е жегнало.
Уличният музикант в нашата градска картина
Нерядко, минавайки край някой музикант, слушам хора край мен да възкликват: „ Горкичкият човечец! ” и да пускат жълти стотинки в калъфа на китарата. Друг път някой ще измърмори: „ Здрав и прав мъж, вместо да се хване на работа... ” Разни съчувстващи баби ще му занесат плетени чорапи, тъй като са го видели и през вчерашния ден, и се тормозят да не настине. Ще го питат има ли къде да спи. Група дежурни служители на реда ще му изискат документи за инспекция, ще се прави на забавен и ще си отиде. Няколко гимназистки ще се спрат след учебно заведение, пищейки имена на песни, които желаят да чуят, ще му оставят джобните си пари и може би телефонните си номера.
После, вечерта, ще дойдат бездомниците, опърпани и намирисващи на алкохол, да му изискат една цигара и да го питат по какъв начин върви. Сигурно ще го помолят да им изсвири нещо „ от онея години ”. Късно е и той е прибрал към този момент китарата. Усмихва се, обаче, и я изкарва отново. И свири. Ако го питате за какво го прави, ще ви каже: " Защото по-важното от парите в шапката са очите на хората, които го гледат с страхопочитание. Децата, които се смеят, пляскат с ръце и молят да пипнат китарата. "
Горкичкият човечец...Нищо, че аз горкичкия човечец го познавам - той преподава частни уроци по британски. Има отлично семейство, положителни възнаграждения и с китарата си заработва в допълнение – тъй като му харесва. И той не е единственият подобен. Има много като него. Не го ли е позор, ще попита някой? Не може ли да свири някъде на сцена, или най-малко по заведенията? Не се ли усеща потиснат? Не е ли по-нормално за един млад мъж да си откри в действителност някаква „ същинска работа ”?
“По-истинска работа и по-голяма горделивост от това, да караш хората да се усмихват, може ли да се откри? ”
Някои го вършат от потребност, някои за джобни, някои – с цел да се забавляват. Всички те се стараят да се самоусъвършенстват. Уважават публиката си и желаят да им дадат нещо красиво и вдъхновяващо пред деня й. Така че идващия път не се опасявайте да спрете да послушате, даже и да нямате дребни в себе си. Вниманието ви е по-голямо самопризнание от стотинките.
В цяла Европа от ден на ден младежи прегръщат уличното изкуство като сезонна работа или непрекъснат източник на спомагателни, приходи до момента в който учат. В доста страни специалността на уличния музикант е надълбоко уважавана: едно от най-известните места в Лондон е паркът Ковънт Гардън, където по традиция се събират едни от най-хубавите улични музиканти в света. Много от тях, като Стинг, са към този момент от дълго време холивудски звезди. В България уличното изкуство също прогресивно нашумява и в случай че се загледате, ще видите, че доста от тия " озвучители " на нашето всекидневие са даже възпитаници. И, не, те не го вършат тъй като родителите им са показали безнаказаност, или тъй като са от небогати фамилии. Правят го, тъй като е красиво. Правят го, с цел да се спрете и да ги питате от кой момент свирят на цигулка и с какво мечтаят да се занимават, като завършат. За да ги помолите да ви изсвирят обичаната ви ария и да споделите усмивка. Може би даже да откриете в тяхно лице другар. Кой знае? Зад шапката с монетите стои палитра от специалности и характери, богата колкото тази на целия град. Никога не можем да предположим кой свири „ Ave Maria ” на " Витошка ". Сигурно е единствено, че по улиците ни има много на брой прелестни музиканти, и че несъмнено никой не страда от това. Сигурно е и че лятото курортите на целия континент са цялостни с реализатори, които събират цели тълпи аудитория към себе си.
И, несъмнено, най-важното от всичко: откакто всички задминаваме усмихнатия музикант на изхода на подлеза, не преставам усмихната по улицата. Нещо топло и слънчево е минало по паважа и се е качило като тръпки на благополучие нагоре по глезените ни. Все още се споглеждаме, когато се разделяме след подлеза. Сега съм спокойна да нося отговорност за усмивките на хората. Току-що някой пое отговорност за моята.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ