Историята – за един сватба, за друг брадва
Студен, сив зимен ден в края на декември 1984 година Хората ходеха със забити в тротоара погледи, свити в кафявите си кожуси (такава беше зимната мода), вдигнеха ли глави, безконечният варненски вятър ги брулеше през лицата. Но на мен сърцето ми пееше, а душата беше подготвена да литне тя си знаеше накъде. Моят брачен ден! Булчинската рокля не беше напълно рокля, а костюмче от две елементи, екрю, само че пък донесено от Румъния (чужбина!), обувките ми, също екрю, бяха абитуриентските и това беше второто им носене, което ще рече – чистак нови. На главата ми се мъдреше малко бяло венче. Никакво покривало, апелирам ви се, аз съм съвременно момиче! Букетът се състоеше от една единствена бяла кала, до която се бяхме добрали с връзки – познати на познати на познатите, които в последна сметка работеха в Евксиноград, партийната и държавна резиденция, където имаше всичко. Дори и цветя през зимата. Възможността да остана без цвете не ме беше натъжила кой знае какъв брой доста, тъй като то си беше по този начин: зиме рядко имаше живи цветя. При поръчка за сватбата някъде през лятото това се беше оказала единствената свободна неделя до края на годината. Тържественият обяд, естествено, беше в " Морско казино ", където се организираха множеството сватби на града. Менюто: шопска салата и скара с дежурната топка ориз с грах вътре. Предястието обаче беше мозък пане (деликатес). За събитието едната ми баба се беше оборудвала с ново чене, което в седмицата преди този момент настойчиво беше пробвала с нежни и по-жилави пържоли. То, зер, баба ми цялостен живот беше яла моцарела с босилеково песто или филе върху канапе от броколи. Ми не беше! Баба остана удовлетворена от сватбата! Празникът завърши с боулинг в Шведския хотел.
Бях мъничка парченце от едно огромно цяло, което се веселеше, женеше, раждаше деца
и продължаваше живота при наличните условия. Че някъде по света имаше други условия, не подозирах, задоволявах се с даденостите.
Същия този ден вратите на Варненския затвор се затворили зад едно момче, български турчин, като мен единствено на 22 години: Халил И. Пуснали момчето на независимост. В ръцете си държало интернационален паспорт, давали му 48 часа да се махне България.
С Халил И. се срещнах през 2009 година в Бурса, където през днешния ден живее със фамилията си. Отначало отхвърляше да показа историята си. Минало време, не желал да се връща обратно, да рови още веднъж в раната. И въпреки всичко ми я описа: Халил И. бил от селата край Момчилград, където първо почнала насилствената промяна на имената, известна като " възродителен развой ". Халил И., луда глава, млад и избухлив, пък бил от първите, които се възпротивили. Арестували го. Следващите седмици минали като " на кино ", Халил И. не можеше с акуратност да ги възвърне, тъй като още тогава не схванал къде го влачат, какво го питат и за какво го бият. Предполага, че е минал през милициите в Момчилград, Кърджали, София, с цел да стигне до Варненския затвор. Не, съд и присъда е нямало, всичко е станало напълно бързо. В последна сметка, предполагаше 25 години по-късно Халил И., евентуално са решили, че не е толкоз рисков, че не е взел участие в организация, само че вероятно, с цел да не се стигне до такава, било е по-добре да го отстранят. И по този начин, в деня, в който за мен звучеше Менделсон, Халил И. е чувал единствено свиренето на ледения вятър, който свирепо го е щипел под тънкото яке. Момчето стояло на улицата пред пандиза и не знаело накъде да тръгне. За първи път във Варна, за първи път въобще в по-голям град, до този миг бил ходил единствено до Момчилград. Халил И. треперел освен от студа, само че и от боязън. Синините по тялото го наболявали.
Зад него огромната сива постройка, където бият, пред него – привидната независимост,
цялостна с чудовищата на незнайното. Случаен добър човек му оказал помощ да се оправи из Варна, да стигне до гарата, да хване влака за Пловдив Днес Халил И. би желал да го откри и да му благодари, само че знае, че е невероятно.
При Халил И. ме заведе негов адаш, Халил Караман, който е един от уредниците на протест против промяната на имената, извършен на идната, 85-а година, в Момчилград. Халил К. е наказан на 11 години затвор, от които излежава 6. Съпругата му Хафизе дълго време няма никакво сведение къде е, търси го, чак през май 1986 година схваща, че е в Старозагорския затвор. Разрешават й едно рандеву на 6 месеца.
И до момента в който аз разхождах първородния си наследник из Морската градина, до момента в който му показвах чайките, морето, до момента в който на себе си взимах тулумби и сок мента и шоколад (защото на кърмачките всичко е позволено), Хафизе, която в същото време е била уволнена от работа, тъй като мъжът й е в пандиза, се е питала от кое място да откри пари, с цел да подготви пратки за Халил К. Докато аз, всякога, пътувайки Варна – София, се отбивах до Правец за луканка, Хафизе, защото в Момчилград нямало месо в магазините, е трябвало да си извади открит лист до Кърджали, с цел да пазари там. Веднъж и тя се добрала до една луканка, скрила я от дъщерите си, с цел да я занесе при свиждането на Халил. Но я не запомнила в скривалището под леглото, където луканката гранясала. И нито за мъжа й, нито за децата.
Разбира се, че през 1989 година разбрах за така наречен огромна екскурзия, даваха я непосредствено по малкия екран. Напускащите български турци бяха показани като предатели. По-късно репортерите се извиниха. Но за случилото се през 1984-86 година в кърджалийския край, всичките тези детайлности разбрах доста по-късно.
Официалните медии, когато не мълчаха, дезинформираха.
Дори и някои от директно засегнатите български турци от Северна България схващат за събитията в Южна с известно забавяне.
Халил К. излиза от пандиза при започване на 1990 година Жена му и дъщерите му към този момент са в Измир, понесени от потока на " емигрантите ". Много мъчители е имал Халил К. до този миг, само че споменът за първия е най-парещ – служителят на милицията в Момчилград, помак, който го влачил за косата по стълбите четири етажа надолу. Седмица по-късно Халил К. не можел да се мръдне от болки. Вече на независимост, Халил К. взема решение, че не трябва да се поддава на порива за отплата и че е по-добре да остави всичко на забравата. 20 години по-късно някогашният полицай самичък пристигнал при него, споделил му, че не може да спи, съвестта му го мъчела, изискал амнистия. Единственото, което изискал Халил К. от него, било палачът му да сложи цветя на Паметника на жертвите от тоталитаризма, повдигнат в центъра на града.
Всичките тези паралелни събития са от късния соц на 80-те години в България. За кое от тях да описваме през днешния ден? Кой факт би трябвало да остане в историята, която ще учат учениците? Кой е характерният белег за системата: моят сватбарски " мозък пане ", парчето Have you ever seen the rain на Creedence Clearwater Revival, на което свободно танцувахме и не пристигна полицай да ни арестува,
луканката от Правец или онази държавна машина, която е смляла от пердах двамата Халиловци,
" правосъдната система ", която е тикнала в пандиза единия и е прокудила другия, единствено тъй като са желали да запазят имената си?
Знаем, животът е за едни женитба, за други секира, затова би трябвало да ги има и двете, нали. Тогава моят роман към децата ми е следният: до момента в който аз съм имала относително умерено детство и младост, в същото това време на избрани места в България мои сънародници са били подложени на физически и душевен гнет. Ние, добре живеещите, не сме подозирали, а даже и да сме дочували нещо, не сме вярвали изцяло, тъй като пропагандните медии не са ни давали нужната информация. А тези, които са знаели, или са следвали линията на партията за гнет към българските турци, или, в случай че вътрешно са били срещу, от боязън не са смеели да се обадят. Че аз всеки ден съм си купувала паста " Бузлуджа " и съм пиела сок мента-шоколад, не може да бъде опрощение за това, че друга жена се е чудела по какъв начин да раздели един шоколад " Крава " сред децата и мъжа си в пандиза. Хората не живеят в математическо уравнение, в което минусът и плюсът да се уравновесяват. В едновремешното ни битие моето " добре " не отстранява ничие непознато " зле ".
Макар и късно, аз научих истината за 80-те години. Тук оставям настрани, че в моя затворен свят като достъп до културни и материални богатства съм била на много по-ниско равнище от връстниците си на Запад, само че това е друга тематика. Проблемът е, че
когато истината за репресиите в България към този момент е общоизвестна, потвърдена, проучена, има опозиция да бъде разказана
по-нататък. Това е нашата обща история – и на сватбарите, и на понеслите ударите на брадвата. Дори и да се опитаме в този момент да я прескочим или неглижираме, тя няма да стане друга. В нея има мъчителни страници, които се четат със сълзи в очи, само че те би трябвало да бъдат прочетени. За да не плачат още по-горчиво децата на децата ни. Такъв е обликът на късния соц: противен. И няма никаква " грижа за благосъстоянието на народа ", колкото грим и пудра да трупаме върху му.
Другият вид е да продължим да живеем като в решена кръстословица, в която всички знаем думите и водоравно, и отвесно, само че не смеем да ги напишем, с цел да не дразним нечия съвест, с цел да не се дразним взаимно, въобще в името на някакво лъжливо съгласие. Повярвайте, това е по-болезнено, по този начин се влачи към този момент 30 години
Бях мъничка парченце от едно огромно цяло, което се веселеше, женеше, раждаше деца
и продължаваше живота при наличните условия. Че някъде по света имаше други условия, не подозирах, задоволявах се с даденостите.
Същия този ден вратите на Варненския затвор се затворили зад едно момче, български турчин, като мен единствено на 22 години: Халил И. Пуснали момчето на независимост. В ръцете си държало интернационален паспорт, давали му 48 часа да се махне България.
С Халил И. се срещнах през 2009 година в Бурса, където през днешния ден живее със фамилията си. Отначало отхвърляше да показа историята си. Минало време, не желал да се връща обратно, да рови още веднъж в раната. И въпреки всичко ми я описа: Халил И. бил от селата край Момчилград, където първо почнала насилствената промяна на имената, известна като " възродителен развой ". Халил И., луда глава, млад и избухлив, пък бил от първите, които се възпротивили. Арестували го. Следващите седмици минали като " на кино ", Халил И. не можеше с акуратност да ги възвърне, тъй като още тогава не схванал къде го влачат, какво го питат и за какво го бият. Предполага, че е минал през милициите в Момчилград, Кърджали, София, с цел да стигне до Варненския затвор. Не, съд и присъда е нямало, всичко е станало напълно бързо. В последна сметка, предполагаше 25 години по-късно Халил И., евентуално са решили, че не е толкоз рисков, че не е взел участие в организация, само че вероятно, с цел да не се стигне до такава, било е по-добре да го отстранят. И по този начин, в деня, в който за мен звучеше Менделсон, Халил И. е чувал единствено свиренето на ледения вятър, който свирепо го е щипел под тънкото яке. Момчето стояло на улицата пред пандиза и не знаело накъде да тръгне. За първи път във Варна, за първи път въобще в по-голям град, до този миг бил ходил единствено до Момчилград. Халил И. треперел освен от студа, само че и от боязън. Синините по тялото го наболявали.
Зад него огромната сива постройка, където бият, пред него – привидната независимост,
цялостна с чудовищата на незнайното. Случаен добър човек му оказал помощ да се оправи из Варна, да стигне до гарата, да хване влака за Пловдив Днес Халил И. би желал да го откри и да му благодари, само че знае, че е невероятно.
При Халил И. ме заведе негов адаш, Халил Караман, който е един от уредниците на протест против промяната на имената, извършен на идната, 85-а година, в Момчилград. Халил К. е наказан на 11 години затвор, от които излежава 6. Съпругата му Хафизе дълго време няма никакво сведение къде е, търси го, чак през май 1986 година схваща, че е в Старозагорския затвор. Разрешават й едно рандеву на 6 месеца.
И до момента в който аз разхождах първородния си наследник из Морската градина, до момента в който му показвах чайките, морето, до момента в който на себе си взимах тулумби и сок мента и шоколад (защото на кърмачките всичко е позволено), Хафизе, която в същото време е била уволнена от работа, тъй като мъжът й е в пандиза, се е питала от кое място да откри пари, с цел да подготви пратки за Халил К. Докато аз, всякога, пътувайки Варна – София, се отбивах до Правец за луканка, Хафизе, защото в Момчилград нямало месо в магазините, е трябвало да си извади открит лист до Кърджали, с цел да пазари там. Веднъж и тя се добрала до една луканка, скрила я от дъщерите си, с цел да я занесе при свиждането на Халил. Но я не запомнила в скривалището под леглото, където луканката гранясала. И нито за мъжа й, нито за децата.
Разбира се, че през 1989 година разбрах за така наречен огромна екскурзия, даваха я непосредствено по малкия екран. Напускащите български турци бяха показани като предатели. По-късно репортерите се извиниха. Но за случилото се през 1984-86 година в кърджалийския край, всичките тези детайлности разбрах доста по-късно.
Официалните медии, когато не мълчаха, дезинформираха.
Дори и някои от директно засегнатите български турци от Северна България схващат за събитията в Южна с известно забавяне.
Халил К. излиза от пандиза при започване на 1990 година Жена му и дъщерите му към този момент са в Измир, понесени от потока на " емигрантите ". Много мъчители е имал Халил К. до този миг, само че споменът за първия е най-парещ – служителят на милицията в Момчилград, помак, който го влачил за косата по стълбите четири етажа надолу. Седмица по-късно Халил К. не можел да се мръдне от болки. Вече на независимост, Халил К. взема решение, че не трябва да се поддава на порива за отплата и че е по-добре да остави всичко на забравата. 20 години по-късно някогашният полицай самичък пристигнал при него, споделил му, че не може да спи, съвестта му го мъчела, изискал амнистия. Единственото, което изискал Халил К. от него, било палачът му да сложи цветя на Паметника на жертвите от тоталитаризма, повдигнат в центъра на града.
Всичките тези паралелни събития са от късния соц на 80-те години в България. За кое от тях да описваме през днешния ден? Кой факт би трябвало да остане в историята, която ще учат учениците? Кой е характерният белег за системата: моят сватбарски " мозък пане ", парчето Have you ever seen the rain на Creedence Clearwater Revival, на което свободно танцувахме и не пристигна полицай да ни арестува,
луканката от Правец или онази държавна машина, която е смляла от пердах двамата Халиловци,
" правосъдната система ", която е тикнала в пандиза единия и е прокудила другия, единствено тъй като са желали да запазят имената си?
Знаем, животът е за едни женитба, за други секира, затова би трябвало да ги има и двете, нали. Тогава моят роман към децата ми е следният: до момента в който аз съм имала относително умерено детство и младост, в същото това време на избрани места в България мои сънародници са били подложени на физически и душевен гнет. Ние, добре живеещите, не сме подозирали, а даже и да сме дочували нещо, не сме вярвали изцяло, тъй като пропагандните медии не са ни давали нужната информация. А тези, които са знаели, или са следвали линията на партията за гнет към българските турци, или, в случай че вътрешно са били срещу, от боязън не са смеели да се обадят. Че аз всеки ден съм си купувала паста " Бузлуджа " и съм пиела сок мента-шоколад, не може да бъде опрощение за това, че друга жена се е чудела по какъв начин да раздели един шоколад " Крава " сред децата и мъжа си в пандиза. Хората не живеят в математическо уравнение, в което минусът и плюсът да се уравновесяват. В едновремешното ни битие моето " добре " не отстранява ничие непознато " зле ".
Макар и късно, аз научих истината за 80-те години. Тук оставям настрани, че в моя затворен свят като достъп до културни и материални богатства съм била на много по-ниско равнище от връстниците си на Запад, само че това е друга тематика. Проблемът е, че
когато истината за репресиите в България към този момент е общоизвестна, потвърдена, проучена, има опозиция да бъде разказана
по-нататък. Това е нашата обща история – и на сватбарите, и на понеслите ударите на брадвата. Дори и да се опитаме в този момент да я прескочим или неглижираме, тя няма да стане друга. В нея има мъчителни страници, които се четат със сълзи в очи, само че те би трябвало да бъдат прочетени. За да не плачат още по-горчиво децата на децата ни. Такъв е обликът на късния соц: противен. И няма никаква " грижа за благосъстоянието на народа ", колкото грим и пудра да трупаме върху му.
Другият вид е да продължим да живеем като в решена кръстословица, в която всички знаем думите и водоравно, и отвесно, само че не смеем да ги напишем, с цел да не дразним нечия съвест, с цел да не се дразним взаимно, въобще в името на някакво лъжливо съгласие. Повярвайте, това е по-болезнено, по този начин се влачи към този момент 30 години
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ