"Жокера": Смях до кръв
Струва си да се види по какъв начин Хоакин Финикс трансформира походката си, слизайки и качвайки се по това стръмно стълбище... Едни от обичаните ми подиуми в „ Жокера”, апропо. Уж просто слизане и качване по стълби, обаче все едно душата на кино лентата е там.
Въобще методът, по който хърбавата, жалка някак фигура на Хоакин Финикс (отслабнал с 20 + кг за ролята) е вписана чисто кинематографично в подтекста на мръсния, великански, гръмък и развратен грАД – Готъм сити или Ню Йорк, наречете го както желаете – е същинското динамо на кино лентата.
Художникът, арт шефът и сценографът – Марк Фридбърг, Лаура Балинджър и Крис Моран – за мен са огромните герои на продукцията. Чудовищно положителни са! За Хоакин – особено и... по-късно.
Ако сте чули или прочели към този момент, че „ Жокера” няма нищо общо с нито един предходен филм за Батман, нито с съответен комикс, да знаете, че е тъкмо по този начин.
Дори в доста по-голяма степен, в сравнение с си представяте. Едва на финала историята е „ вклинена” в поредицата и изобщо в Батман сюжета по един ненадейно ловък и натурален метод. Преди това няма и помен от комиксовите герои и сюжети, от комиксовия свят.
Артър (Хоакин Финикс) е мъж на междинна възраст с психологично заболяване, изразяващо се и в неконтролируем неоснователен смях (в реалност съществуват такива болести - Синдромът на Ангелман например), който си изкарва прехраната като махленски смешник, а огромната му фантазия е да стане стенд ъп комедиант и да взе участие в обичаното си телевизионно предаване – Шоуто на Мъри Франклин. В ролята на Мъри Франклин, апропо, е Робърт Де Ниро, който влиза тук с цялата си епична актьорска биография като че ли и е брилянтен, да! Артър живее, дружно с болната си майка, за която се грижи, в беден апартамент (не по-мизерен обаче от някои панелни дупки в нашите жк-та), уединен е като улично куче и постоянно прецакван и мачкан от по-силните, по-богатите, по-наглите. Нали знаете онази дзен мъдрост, че красивият лотос пониква в мръсната тиня? Е, тук е противоположното. В душата на този кардинално добър, мирен, почтен, печален и болен човек покълва злото. Не злото, а Злото. И той стартира своята свещена война, поход на отмъщението, борба за правдивост, гражданска война на нищетата против целия лаком град, против целия леден и нечовечен свят и на негова страна застават всички като него - отхвърлените, подценяваните, болните, бедните, маргиналите, новобранците. Ето по този начин се ражда Жокера – в сърцето на един добър човек, който желае единствено малко благосклонност и обич.
Артър/Жокера е драматичен воин, ясно е, обаче цялата тази история със скупчването един след различен на все по-ужасяващи истини за него, ориста и предишното му е толкоз прекомерно форсирана, че в един миг престава да ти влияе. Оказа се, че не съществува злощастие на този свят, което злочестият и изстрадал Артър да не е познал и към средата на кино лентата малко ти става все едно към този момент.
Добре, че последните 30 минути, в които се случва същинската промяна на героя, са толкоз брутално мощни, че отнасят като торнадо сюжетната еднообразност, преобладаваща през множеството време.
Филмът е повече тъмен и непосилен, в сравнение с заплашителен и изпълнен с принуждение.
Режисьорът Тод Филипс по-скоро се пробва да ни потопи посредством външната действителност във вътрешната на този потиснат и засегнат по всевъзможен метод човек, да ни вкара зад решетките на неговото схващане, в което мракът от ден на ден настава, изтласквайки светлината, да ни направи очевидци на борбата сред положителното и злото, която се случва вътре в героя и за която още през цялото време знаем кой ще е спечелилият.
Проблемът е, че през по-голямата част от кино лентата тъпче на едно място, върти се в кръг – Артър схваща следващата гнусота за себе си, търси излаз или пък възмездие, не намира нито едно от двете и най-после някой го пребива. И това се повтаря няколко пъти.
Хоакин Финикс е предстоящо мощен в ролята на Жокер. Това е елементарното изречение, което изчерпва чувството ми за неговото осъществяване. Към артист от неговата класа човек подхожда с избрани упования и когато този артист просто оправдае упованията, това в никакъв случай не е задоволително.
Искаш да те остави без мирис, да те грабне, да не можеш да спреш да мислиш за ролята му. Това обаче Хоакин Финикс не съумява да направи. (Художниците и дизайнерите на кино лентата обаче – да!)Прекалено нарцистичен е в осъществяването си, прекомерно работа е отметнал, прекомерно е пунктуален, сериозен, прецизен и така нататък Самовлюбено е осъществяването му. Силно, само че самовлюбено, а самовлюбеността постоянно е леко отблъскваща.
Режисьорът Тод Филипсказва, че се е вдъхновявал не от предходните филми за Батман, а от филми като „ Шофьор на такси” и „ Кралят на комедията” на Мартин Скорсезе (между другото изброява и доста други филми от 70-те).
В Артър/Жокера на Финикс има доста от Травис на Де Ниро в „ Шофьор на такси”, само че Де Ниро построява героя си повече посредством дейностите му и връзките му със заобикалящия го свят, а не пресъздава гърчовете на болната му душeвност, тъй като е наясно какво прави – единствено употребява този воин, с цел да разкрие обществената среда и прочие.
Докато Тод Филипс се лута в желанието си да разкрие и анатомията на психологичното заболяване, и да покаже процеса на тоталната маргинализация на героя, и да смъкна маската на лицемерния и лаком свят и така нататък
Във кино лентата участват, въпреки и под формата на подмятания, доста тематики от съвремеността като да вземем за пример гротескната концепция да си постоянно ухилен, постоянно положителен, постоянно благополучен. Може би ще откриете и други – в протеста на клетниците, презирани от всички с по-голям шанс в живота. Ако влезем в профилите си във фейсбук, ще открием всичко това тук и в този момент. Ако не го открием, значи сме се научили крепко да си затваряме очите и да ги отваряме чак когато към този момент ни изнася.
Със сигурност ви чака красиво и тъмно киноприключение. Колкото по-непредубедени отидете, толкоз повече ще му се насладите.
Въобще методът, по който хърбавата, жалка някак фигура на Хоакин Финикс (отслабнал с 20 + кг за ролята) е вписана чисто кинематографично в подтекста на мръсния, великански, гръмък и развратен грАД – Готъм сити или Ню Йорк, наречете го както желаете – е същинското динамо на кино лентата.
Художникът, арт шефът и сценографът – Марк Фридбърг, Лаура Балинджър и Крис Моран – за мен са огромните герои на продукцията. Чудовищно положителни са! За Хоакин – особено и... по-късно.
Ако сте чули или прочели към този момент, че „ Жокера” няма нищо общо с нито един предходен филм за Батман, нито с съответен комикс, да знаете, че е тъкмо по този начин.
Дори в доста по-голяма степен, в сравнение с си представяте. Едва на финала историята е „ вклинена” в поредицата и изобщо в Батман сюжета по един ненадейно ловък и натурален метод. Преди това няма и помен от комиксовите герои и сюжети, от комиксовия свят.
Артър (Хоакин Финикс) е мъж на междинна възраст с психологично заболяване, изразяващо се и в неконтролируем неоснователен смях (в реалност съществуват такива болести - Синдромът на Ангелман например), който си изкарва прехраната като махленски смешник, а огромната му фантазия е да стане стенд ъп комедиант и да взе участие в обичаното си телевизионно предаване – Шоуто на Мъри Франклин. В ролята на Мъри Франклин, апропо, е Робърт Де Ниро, който влиза тук с цялата си епична актьорска биография като че ли и е брилянтен, да! Артър живее, дружно с болната си майка, за която се грижи, в беден апартамент (не по-мизерен обаче от някои панелни дупки в нашите жк-та), уединен е като улично куче и постоянно прецакван и мачкан от по-силните, по-богатите, по-наглите. Нали знаете онази дзен мъдрост, че красивият лотос пониква в мръсната тиня? Е, тук е противоположното. В душата на този кардинално добър, мирен, почтен, печален и болен човек покълва злото. Не злото, а Злото. И той стартира своята свещена война, поход на отмъщението, борба за правдивост, гражданска война на нищетата против целия лаком град, против целия леден и нечовечен свят и на негова страна застават всички като него - отхвърлените, подценяваните, болните, бедните, маргиналите, новобранците. Ето по този начин се ражда Жокера – в сърцето на един добър човек, който желае единствено малко благосклонност и обич.
Артър/Жокера е драматичен воин, ясно е, обаче цялата тази история със скупчването един след различен на все по-ужасяващи истини за него, ориста и предишното му е толкоз прекомерно форсирана, че в един миг престава да ти влияе. Оказа се, че не съществува злощастие на този свят, което злочестият и изстрадал Артър да не е познал и към средата на кино лентата малко ти става все едно към този момент.
Добре, че последните 30 минути, в които се случва същинската промяна на героя, са толкоз брутално мощни, че отнасят като торнадо сюжетната еднообразност, преобладаваща през множеството време.
Филмът е повече тъмен и непосилен, в сравнение с заплашителен и изпълнен с принуждение.
Режисьорът Тод Филипс по-скоро се пробва да ни потопи посредством външната действителност във вътрешната на този потиснат и засегнат по всевъзможен метод човек, да ни вкара зад решетките на неговото схващане, в което мракът от ден на ден настава, изтласквайки светлината, да ни направи очевидци на борбата сред положителното и злото, която се случва вътре в героя и за която още през цялото време знаем кой ще е спечелилият.
Проблемът е, че през по-голямата част от кино лентата тъпче на едно място, върти се в кръг – Артър схваща следващата гнусота за себе си, търси излаз или пък възмездие, не намира нито едно от двете и най-после някой го пребива. И това се повтаря няколко пъти.
Хоакин Финикс е предстоящо мощен в ролята на Жокер. Това е елементарното изречение, което изчерпва чувството ми за неговото осъществяване. Към артист от неговата класа човек подхожда с избрани упования и когато този артист просто оправдае упованията, това в никакъв случай не е задоволително.
Искаш да те остави без мирис, да те грабне, да не можеш да спреш да мислиш за ролята му. Това обаче Хоакин Финикс не съумява да направи. (Художниците и дизайнерите на кино лентата обаче – да!)Прекалено нарцистичен е в осъществяването си, прекомерно работа е отметнал, прекомерно е пунктуален, сериозен, прецизен и така нататък Самовлюбено е осъществяването му. Силно, само че самовлюбено, а самовлюбеността постоянно е леко отблъскваща.
Режисьорът Тод Филипсказва, че се е вдъхновявал не от предходните филми за Батман, а от филми като „ Шофьор на такси” и „ Кралят на комедията” на Мартин Скорсезе (между другото изброява и доста други филми от 70-те).
В Артър/Жокера на Финикс има доста от Травис на Де Ниро в „ Шофьор на такси”, само че Де Ниро построява героя си повече посредством дейностите му и връзките му със заобикалящия го свят, а не пресъздава гърчовете на болната му душeвност, тъй като е наясно какво прави – единствено употребява този воин, с цел да разкрие обществената среда и прочие.
Докато Тод Филипс се лута в желанието си да разкрие и анатомията на психологичното заболяване, и да покаже процеса на тоталната маргинализация на героя, и да смъкна маската на лицемерния и лаком свят и така нататък
Във кино лентата участват, въпреки и под формата на подмятания, доста тематики от съвремеността като да вземем за пример гротескната концепция да си постоянно ухилен, постоянно положителен, постоянно благополучен. Може би ще откриете и други – в протеста на клетниците, презирани от всички с по-голям шанс в живота. Ако влезем в профилите си във фейсбук, ще открием всичко това тук и в този момент. Ако не го открием, значи сме се научили крепко да си затваряме очите и да ги отваряме чак когато към този момент ни изнася.
Със сигурност ви чака красиво и тъмно киноприключение. Колкото по-непредубедени отидете, толкоз повече ще му се насладите.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ