Струва ми се, понякога приличаме на сезони
Струва ми се, от време на време приличаме на сезон.
Хората-пролет – постоянно чакат нещо, надяват се на знамение, имат вяра в положителното и приказките, придвижванията им са поривисти и леки като вятър, който хвърля в прозореца бели венчелистчета.
Хората-лято – със златиста кожа, на тях им отиват огромни слънчеви очила, бели кецове и рокля сарафина с презрамки. От тях ухае на море и фешън дух, лягат си да спят на сутринта и имат вяра, че всичко постоянно ще се дава в ръцете им.
Хората-зима – са спокойни и меки, към тях постоянно е уютно и ухае на печени сладки. Те не бързат заникъде, знаейки, че всичко има своето време. И времето е безшумно и меко като мереното цъкане на стенния часовник…
А има хора-есен – те обичат пътищата, пият от чаша стипчивото минало и надничат в мъглата начело. Те не се надяват на знамение, просто знаят, че то е до тях, на една протегната ръка разстояние.
Те не чакат, любуват се с езика си на всяка дъждовна капка. От тях ухае на море, на студено и ненадеждно.
В дома им е уютно и също тиктака стенен часовник, те знаят, че всичко има своето време и това време ще пристигна.
Сред ябълките в техния къс постоянно се среща лепкаво зрънце офика. Те обичат топлите зимни пуловери, облечени върху летни сарафини, придвижванията им са поривисти и леки като вятър, който хвърля в прозореца ароматни жълти листа…
