На моя остров времето беше по-хубаво от вашето
Страшно е да хвърлиш през рамо взор обратно и да видиш по стъпките си следи от незначителност.
Животът е играчка на времето. Прозрението ни е оставено от перото на най-великия драмописец Шекспир. Времето непрестанно сменя декорите, само че драмата „ Живот “ не може да се изиграе в различен род.
Моето потомство се появи към средата на ХХ век в унищожен от войни свят. В ранна младост ни облякоха в униформите на участници в Студената война. Три пъти на ден под строй към казармената трапезария пеехме: „ Хей от Запад се надига / черна вражеска вълна. / Комсомолци отпътуват в пердах за родната страна. “ Вълната не се трансформира в цунами единствено тъй като на въоръжение влязоха нуклеарните бомби, които накараха и най-върлите „ ястреби “ да проумеят, че използването им води до обезпечено взаимно изтребване. Затова не станахме пушечно месо в окопите на следващата безсмислена война. Шанс, който ни даде опция да доведем до необратима победа половата гражданска война. За разлика от връстниците си на Запад, ние, източните момчета, скрито слушахме рокендрол и доста мъчно намирахме дънки. Разбира се, не ни бяха спестени драми, психозата към СПИН пандемията не беше единствената.
Азбучно предписание е, че индивидът споделя предразсъдъка на своето време. Никой от нас не можеше да бъде участник в Кръстоносен поход – остаряла история, само че и никой не стана експерт в IT бранша. Той се появи, откакто ние от десетки години бяхме поели в друго направление. Сега, в много напреднала трета възраст, не можем без компютъра и смарт телефона, които за нас се трансфораха в пропуск за 21-ия век. Човек не избира родители, ден за първородния рев пред света и поколенческа рамка. Остава му да избира какво желае и какво може да направи с живота си в социално-нравствените координати на своето ВРЕМЕ.
Растях с тримата братя и златната ябълка, футбол с парцалена топка, просташки боеве с домати, неизменимата филия черен самун с олио и червен пипер. Истинско събитие бе появяването на радиоприемник „ Христо Ботев “ във ведомственото ни жилище. В наличието на родителите си слушах „ няма ерген да играе на хорото, хей, който проекта не извърши на звеното, брей “. Имах задоволително време и независимост да пъдя звуци по скалата и да уголемявам границите на детския си свят чак до Букурещ и Истанбул.
Решението за първата съдбоопределяща крачка не беше мое. Съвсем демократично татко ми попита къде бих желал да продължа след седми клас. Назовах желаната гимназия, само че той възрази. По-добре вземи поминък, може да се наложи да си вадиш хляба с гайки. Лично се зае с кандидатстването и записването ми в механотехникум, профил „ Двигатели с вътрешно горене “. Завърших с документ за професионален водач, а тогава Държавната ревизия по мореплаване против тапия на междинен механик издаваше документ за корабен моторист първа степен. Разбира се, не знаех, че половината от трудовата ми биография ще мирише на масла и горива.
През 1968 година бях в българската група на Деветия международен фестивал на младежта и студентите в София. Веднага след закриването му пет страни от Варшавския контракт пратиха военни елементи в Чехословакия. От казармата излязох върл пацифист. Добре че към този момент бях свалил пагона, другояче директно волята ми щеше да ми се наложи да сподавям Пражката пролет.
През есента на 1969 година постъпих на работа в цех „ Булгаррено “ със задача да разработя идея и провеждам издаването на многотиражка. Месеци по-късно нещата се разклатиха. В Москва взеха решение, че откакто в Съюз на съветските социалистически републики се създава „ Жигули “, на социалистическия лагер не му е нужен френски автомобил и „ Булгаррено “ спусна кепенците. Това е първият банкрут в живота ми.
С тапия от Националната спортна академия попаднах в спортното учебно заведение „ Васил Левски “ в Пловдив. Под управлението на вездесъщия Богдан Младенов учебното заведение даваше народен принос повече от физкултурните сдружения на града, делеше площад и със столичните грандове. Сред водещите спортни педагози имах непосредствен другар, който на раменете си имаше не глава, а резервоар със познания, на подготвителни лагери пристигаха и работеха с него водещи руски и немски треньори. В групите им – олимпийски първенци и международни рекордьори. Златно време, само че във вестник „ Отечествен глас “, където към този момент познаваха перото ми, се отвори междина и получих лична покана. Не се поколебах да я приема. Директорът на ССУ ме изпрати намусено:
- Тук ковем върхове, изкачваме международни върхове, а ти отиваш в един недодялан вестник.
Не спорих, че в определената от мен посока също има върхове. Три години ми трябваха, с цел да пробия административните бариери, само че на три пъти с три кораба на Български морски флот по съществуващото предписание „ публицист с краткотрайна месторабота “ плавах в три океана и попаднах на три континента. Бях цялостен с планове, когато се случи 10.11.1989 година След много безсънни нощи стигнах до мъчно решение. Напуснах редакцията и се върнах в БМФ, към този момент като титуляр.
Който не е бивал на море, той не знае Богу да се моли. Поверието ни е оставено от моряците, плавали под ветрила. Но съгласно чародея на магическия натурализъм Хорхе Луис Борхес, глътка положително уиски и гореща молитва правят една и съща работа. Имало е буреносни дни, в които не можеш да се покажеш на палубата, газил съм в каютата си до глезени проникваща задбордна вода, падал съм от леглото си на пода, само че в никакъв случай не ме е спохождала суматоха, че корабът поема към дъното. Нямам нито една моряшка молитва в биографията си. Според годините в морето, броят на глътките уиски не са чак толкоз доста, само че са по-приятни и задоволително ефикасни.
Оказа се, че против тайфуните на брега и молебствия не оказват помощ. Не съм единственият, който наивно се е надявал, че до 5-6, дано да са 7-8, години ще стартираме да приличаме на естествена демократична страна, каквито има на Запад. Подготвях план във връзка 2000-годишнината на християнската цивилизация и се обърнах за подпомагане към авторитетна фигура от новата вълна. Отказа ми с стоманен мотив:
- Сега е време да се разрушава.
Не стигнаха 35 години преход, с цел да захванем строеж. Не единствено с бетон. Наложи ми се да потвърждавам, че съм бил жив и на работното си място. Чрез триинстанционна правосъдна процедура това въпреки всичко се оказа допустимо, само че даже със застъпничеството на Светия синод пред Христос Спасител Националният застрахователен институт не би признал действителния ми данъчен принос за 51 години, 4 месеца и 10 дни застрахователен стаж. Въпреки законодателната протекция, документите на вестник „ Отечествен глас “, официоз на Пловдивска област, е унищожена, все едно това е планинско Трудово-кооперативно земеделско стопанство, стопанисвало 300 овце. Закачих времето, когато плавсъставът на БМФ имаше статут на работническа аристокрация, до момента в който бях по корабите държах крепко обществената юзда, към този момент съм обществен новобранец. Окрадоха ме по този начин, както бандюги отмъкнаха шинела от гърба на Акакий Акакиевич, Малкия човек на Гогол. Всеки месец ме преджобва не обеден джебчия, а по този начин ме краде страната, че даже не мога да извикам. Кой ще се церемони с един дъртак без морето?
Отношението към страната не е по-различно. „ Дай на българина власт – той стартира да се разпорежда като в неприятелска страна. “ Сякаш позабравеният Димитър Подвързачов, представител на следосвобожденското потомство, наднича отнякъде в Народното събрание, който се трансформира в недоброкачествен израстък. Политикът би трябвало да има смислена стратегия най-малко в границите на мандат, а държавникът да гледа десетилетия напред. Тогава какво прави във висшата власт това сборище от настръхнали един против различен злобари, които се надвикват на махленски език? Низ от предварителни парламентарни избори потрошиха средства, които можеха да решат казуса на най-малко един изсъхнал град. Но няма избор на улица без излаз. И това във време, когато в черноморския басейн, покрай крайбрежията ни, бушува опустошителна война.
В разграничено общество като нашето няма и не може да има единно мнение за сравнението. Не са малко тези, които считат, че в този момент се живее доста по-добре от преди. Поне половината държат на противоположното, измежду тях са даже някои 25-26 годишни, които нямат спомен за времето преди 10.11.1989 година За него може да се сформира просторен лист с нелогични глупости, само че ПРЕХОДЪТ ни трансферира в неуместен свят. Обогатихме понятието „ парадокс “. Когато се сблъска с подобен изверг, трезвомислещият човек първо не може да повярва, след това стартира да се надява, че някъде из гънките от умопомрачителни лабиринти въпреки всичко се крие рационално зърно, най-малко колкото просено зърно. Трябва да му се каже „ български парадокс “, с цел да повярва, че парадоксът е в действителност неуместен.
Единственото качество на парадокса е, че не лишава индивида от правото на персонален избор и отговорност за него. Бяхме съвсем 9-милионна нация, в този момент сме много по-малко от посочените в погрешни изборни описи. Преходът провокира не миграция, а евакуация, милиони избраха да търсят бъдеще, прехранване и покрив някъде по света. Всеки самичък за себе си. Българинът, може би дефинитивно, загуби религия в смисъла на груповото изпитание.
С транспортен съд „ Силвия “ на 15.09.2015 година за финален път прекосих от Азовско в Черно море през Керч канал. Полуостров Крим към този момент бе съветски, водачът на борда – украински, а мост над протока още нямаше. Желязната структура бързо трансферира водното затруднение, само че разноските за нейната сигурност евентуално са колкото изгодите от употребата. Мостът наподобява уязвим като яйце на тротоар. Символ. Толкова уязвим е и турбулентният ни свят, втурнал се към геополитическо пренареждане. Не млъкват оръжейните цеви, обаче всеки Божи ден по едно и също време във въздуха са към 20 000 самолета, полетели към всевъзможни земни кътчета. След коронавирус пандемията пътникопотокът е 3,8 милиарда годишно. За съпоставяне през пещерния интервал, даже след преодоляването на огъня, броят на по едно и също време живите хора по света не е прехвърлял 100 000 души (Джаред Даймънд, „ Пушки, вируси и стомана “). Преди кончината си Стивън Хокинг предизвести, че след към 250 години на планетата Земя към този момент няма да има условия за живот, до тогава човечеството би трябвало да откри друго местообитание. Проблем на други генерации е дали могат да се изтеглят някъде из Космоса няколко десетки милиарда души, или да се търси звезден вид на библейския Ноев ковчег?
Ако в това ураганно време България беше транспортен съд? Не, няма да потъне. Никоя морска администрация не би го позволила в намерено море. Ще го вържат някъде на неработен пристан, до момента в който напълно се трансформира на скрап.
Сестра ми (светла памет) се гордееше, че е щерка на миньор, брачна половинка на авиатор, а брат й е моряк. Сега героите на нашето време са други, в случай че у моряка е останало нещичко от екзотично-романтичния ореол, то е заради загатна за мъжете, плавали под ветрила. Из Балкана са бродили доста хайдути, само че нямаме нито един корсар, което не е комплимент за страна, чиито крайбрежия се мият от море. Под „ Веселия Роджър “ плават не просто разбойници, а бойци, които чудесно владеят огнестрелно и хладно оръжие, мъчно победими в морска борба. Отдавна е загаснал страхът от тях, останала е легендата, че корсар може да бъде хванат тогава, когато към този момент не може да направи разлика сред дуло на револвер и гърло на шише. На доста места по света към момента считат, че у моряка, без да е корсар, единствено заради необичайния му поминък има нещо отвън разпоредбите. Обискиран съм в Русия, Египет и Румъния единствено тъй като преминавам в двете направления пристанищния пропуск с празни ръце. Твърде съмнително. Каютата ми е подробно претърсвана в Сингапур, Банкок и Хайфа с упованието, че постоянно може да се откри бял прахуляк, бакс цигари, кашон уиски…
До приватизацията през 2008 година няма случай наш екипаж да е забъркан в контрабанда с опиати, а наркоманите в плавсъстава бяха изключения. Цигарите и алкохолът бяха главно перо във фонд „ И аз съм човек “. Някои се опариха със солени санкции в долари, други бяха уволнени заради така наречен „ митнически нарушавания “ – не това е съществена линия в груповия портрет на МОРЯКА. С почитание, само че и с неразбиране, одобрявам заглавия като „ Омаяни от кораби мъже “. Зад него стоят корабостроители – дано, само че не и моряци. Средствата за замайване са известни, те са доста, само че моряк може да бъде заслепен единствено от среща с любовта. Не към транспортен съд. Ние сме просто изцяло състояли се мъже. В професионално отношение БМФ имаше първокласен изпълнителски състав, а Висшето военноморско учебно заведение в този момент е в топ 10 на морските академии по света. Докато преподаватели в Софийския университет обществено признават, че постъпват първокурсници, които на знаят смисъла на думата „ разбор “. Това в нашето Морско е невероятно, а през 2023 година няма български университет в топ 1000 на висшите образователни заведения по света.
Все още дланите ме сърбят за весла, въпреки че даже отгоре-отгоре не мога да се оправя с право тракийско хоро. Гледам от седмия етаж на панелната си кутийка близкия масив на Родопа планина, който по здрач и в утринния полумрак наподобява на ветрова вълна. Може да ме залее единствено със мемоари. „ Обърни се с яд обратно “ (Джон Озбърн) ме връща единствено към негодниците, които вгорчиха живота ми на брега. Корабните спречквания потъват все по-назад във времето, не храня неприятни усеща към никого за нищо. Препълнен съм с признателност, че морето бе за мен същински аристократ. Без да трансформира писмен знак или запетайка, ще повторя обяснението в обич, отправено от борда на третия ми транспортен съд „ Каравелов “ през далечната 1987 година. „ Морето разтваря и съдържа всичко: многогласието на планината, тайнството на нощта, шепота на тревите и дърветата, копнежа на влюбения, страха на суеверния; мираж за пътешественика, предизвикателство за авантюриста, безспир за мечтателя, прехранване за рибаря, лаборатория за учения; яд и милувка, оазис и пустота, люлчина ария, покой и бдение, извор и инспекция на усеща, добродетел и недостатък. Път и посока. Живот и крах. Вечност. “
Добър път и седем фута под кила, момчета. Нека сътрудниците от машинното поделение постоянно да имат три педи масло в картера. „ Ключ за каюта “, в която няма нищо неистинско, е плисната в нозете ви вълна, като менче, цялостно с положителни пожелания.
Преди да поеме към Еверест, в мъжки диалог Христо Проданов ми сподели:
- Не всичко можеш да постигнеш на този свят, само че определената посока би трябвало да върви нагоре.
Той доближи Покрива на света и по противоположния път остана вечно на метри под него. Не желаеше в мига, в който ще хвърли през рамо взор обратно, да вижда по стъпките си следи от незначителност.
Страшно е да достигнеш лимита, след който нищо не е поправимо, и да осъзнаеш, че си пропилял, профукал и опустошил живота си. В безсънните нощи след 10.11.1989 година взех решение да потегли „ Нагоре, по стълбата, която води надолу “ (Бел Кауфман). Напуснах специалност, в която бях вложил години на подготовка и упования. Заех се с работа, за която мнозина смятаха, че не ми е работа. Но скиорите имат предписание, съгласно което по-добре е да караш решително по неправилния път, в сравнение с несигурно по верния. Никога не са ме спохождали подозрения в правилността на избора, може би турбуленциите на брега ме защитиха от това. На всички от моето потомство, с които извървяхме тези 35 преходни години, ще кажа:
- На моя остров времето беше по-хубаво от вашето.
Нейко ДАМЯНОВ
КРАЙ
Животът е играчка на времето. Прозрението ни е оставено от перото на най-великия драмописец Шекспир. Времето непрестанно сменя декорите, само че драмата „ Живот “ не може да се изиграе в различен род.
Моето потомство се появи към средата на ХХ век в унищожен от войни свят. В ранна младост ни облякоха в униформите на участници в Студената война. Три пъти на ден под строй към казармената трапезария пеехме: „ Хей от Запад се надига / черна вражеска вълна. / Комсомолци отпътуват в пердах за родната страна. “ Вълната не се трансформира в цунами единствено тъй като на въоръжение влязоха нуклеарните бомби, които накараха и най-върлите „ ястреби “ да проумеят, че използването им води до обезпечено взаимно изтребване. Затова не станахме пушечно месо в окопите на следващата безсмислена война. Шанс, който ни даде опция да доведем до необратима победа половата гражданска война. За разлика от връстниците си на Запад, ние, източните момчета, скрито слушахме рокендрол и доста мъчно намирахме дънки. Разбира се, не ни бяха спестени драми, психозата към СПИН пандемията не беше единствената.
Азбучно предписание е, че индивидът споделя предразсъдъка на своето време. Никой от нас не можеше да бъде участник в Кръстоносен поход – остаряла история, само че и никой не стана експерт в IT бранша. Той се появи, откакто ние от десетки години бяхме поели в друго направление. Сега, в много напреднала трета възраст, не можем без компютъра и смарт телефона, които за нас се трансфораха в пропуск за 21-ия век. Човек не избира родители, ден за първородния рев пред света и поколенческа рамка. Остава му да избира какво желае и какво може да направи с живота си в социално-нравствените координати на своето ВРЕМЕ.
Растях с тримата братя и златната ябълка, футбол с парцалена топка, просташки боеве с домати, неизменимата филия черен самун с олио и червен пипер. Истинско събитие бе появяването на радиоприемник „ Христо Ботев “ във ведомственото ни жилище. В наличието на родителите си слушах „ няма ерген да играе на хорото, хей, който проекта не извърши на звеното, брей “. Имах задоволително време и независимост да пъдя звуци по скалата и да уголемявам границите на детския си свят чак до Букурещ и Истанбул.
Решението за първата съдбоопределяща крачка не беше мое. Съвсем демократично татко ми попита къде бих желал да продължа след седми клас. Назовах желаната гимназия, само че той възрази. По-добре вземи поминък, може да се наложи да си вадиш хляба с гайки. Лично се зае с кандидатстването и записването ми в механотехникум, профил „ Двигатели с вътрешно горене “. Завърших с документ за професионален водач, а тогава Държавната ревизия по мореплаване против тапия на междинен механик издаваше документ за корабен моторист първа степен. Разбира се, не знаех, че половината от трудовата ми биография ще мирише на масла и горива.
През 1968 година бях в българската група на Деветия международен фестивал на младежта и студентите в София. Веднага след закриването му пет страни от Варшавския контракт пратиха военни елементи в Чехословакия. От казармата излязох върл пацифист. Добре че към този момент бях свалил пагона, другояче директно волята ми щеше да ми се наложи да сподавям Пражката пролет.
През есента на 1969 година постъпих на работа в цех „ Булгаррено “ със задача да разработя идея и провеждам издаването на многотиражка. Месеци по-късно нещата се разклатиха. В Москва взеха решение, че откакто в Съюз на съветските социалистически републики се създава „ Жигули “, на социалистическия лагер не му е нужен френски автомобил и „ Булгаррено “ спусна кепенците. Това е първият банкрут в живота ми.
С тапия от Националната спортна академия попаднах в спортното учебно заведение „ Васил Левски “ в Пловдив. Под управлението на вездесъщия Богдан Младенов учебното заведение даваше народен принос повече от физкултурните сдружения на града, делеше площад и със столичните грандове. Сред водещите спортни педагози имах непосредствен другар, който на раменете си имаше не глава, а резервоар със познания, на подготвителни лагери пристигаха и работеха с него водещи руски и немски треньори. В групите им – олимпийски първенци и международни рекордьори. Златно време, само че във вестник „ Отечествен глас “, където към този момент познаваха перото ми, се отвори междина и получих лична покана. Не се поколебах да я приема. Директорът на ССУ ме изпрати намусено:
- Тук ковем върхове, изкачваме международни върхове, а ти отиваш в един недодялан вестник.
Не спорих, че в определената от мен посока също има върхове. Три години ми трябваха, с цел да пробия административните бариери, само че на три пъти с три кораба на Български морски флот по съществуващото предписание „ публицист с краткотрайна месторабота “ плавах в три океана и попаднах на три континента. Бях цялостен с планове, когато се случи 10.11.1989 година След много безсънни нощи стигнах до мъчно решение. Напуснах редакцията и се върнах в БМФ, към този момент като титуляр.
Който не е бивал на море, той не знае Богу да се моли. Поверието ни е оставено от моряците, плавали под ветрила. Но съгласно чародея на магическия натурализъм Хорхе Луис Борхес, глътка положително уиски и гореща молитва правят една и съща работа. Имало е буреносни дни, в които не можеш да се покажеш на палубата, газил съм в каютата си до глезени проникваща задбордна вода, падал съм от леглото си на пода, само че в никакъв случай не ме е спохождала суматоха, че корабът поема към дъното. Нямам нито една моряшка молитва в биографията си. Според годините в морето, броят на глътките уиски не са чак толкоз доста, само че са по-приятни и задоволително ефикасни.
Оказа се, че против тайфуните на брега и молебствия не оказват помощ. Не съм единственият, който наивно се е надявал, че до 5-6, дано да са 7-8, години ще стартираме да приличаме на естествена демократична страна, каквито има на Запад. Подготвях план във връзка 2000-годишнината на християнската цивилизация и се обърнах за подпомагане към авторитетна фигура от новата вълна. Отказа ми с стоманен мотив:
- Сега е време да се разрушава.
Не стигнаха 35 години преход, с цел да захванем строеж. Не единствено с бетон. Наложи ми се да потвърждавам, че съм бил жив и на работното си място. Чрез триинстанционна правосъдна процедура това въпреки всичко се оказа допустимо, само че даже със застъпничеството на Светия синод пред Христос Спасител Националният застрахователен институт не би признал действителния ми данъчен принос за 51 години, 4 месеца и 10 дни застрахователен стаж. Въпреки законодателната протекция, документите на вестник „ Отечествен глас “, официоз на Пловдивска област, е унищожена, все едно това е планинско Трудово-кооперативно земеделско стопанство, стопанисвало 300 овце. Закачих времето, когато плавсъставът на БМФ имаше статут на работническа аристокрация, до момента в който бях по корабите държах крепко обществената юзда, към този момент съм обществен новобранец. Окрадоха ме по този начин, както бандюги отмъкнаха шинела от гърба на Акакий Акакиевич, Малкия човек на Гогол. Всеки месец ме преджобва не обеден джебчия, а по този начин ме краде страната, че даже не мога да извикам. Кой ще се церемони с един дъртак без морето?
Отношението към страната не е по-различно. „ Дай на българина власт – той стартира да се разпорежда като в неприятелска страна. “ Сякаш позабравеният Димитър Подвързачов, представител на следосвобожденското потомство, наднича отнякъде в Народното събрание, който се трансформира в недоброкачествен израстък. Политикът би трябвало да има смислена стратегия най-малко в границите на мандат, а държавникът да гледа десетилетия напред. Тогава какво прави във висшата власт това сборище от настръхнали един против различен злобари, които се надвикват на махленски език? Низ от предварителни парламентарни избори потрошиха средства, които можеха да решат казуса на най-малко един изсъхнал град. Но няма избор на улица без излаз. И това във време, когато в черноморския басейн, покрай крайбрежията ни, бушува опустошителна война.
В разграничено общество като нашето няма и не може да има единно мнение за сравнението. Не са малко тези, които считат, че в този момент се живее доста по-добре от преди. Поне половината държат на противоположното, измежду тях са даже някои 25-26 годишни, които нямат спомен за времето преди 10.11.1989 година За него може да се сформира просторен лист с нелогични глупости, само че ПРЕХОДЪТ ни трансферира в неуместен свят. Обогатихме понятието „ парадокс “. Когато се сблъска с подобен изверг, трезвомислещият човек първо не може да повярва, след това стартира да се надява, че някъде из гънките от умопомрачителни лабиринти въпреки всичко се крие рационално зърно, най-малко колкото просено зърно. Трябва да му се каже „ български парадокс “, с цел да повярва, че парадоксът е в действителност неуместен.
Единственото качество на парадокса е, че не лишава индивида от правото на персонален избор и отговорност за него. Бяхме съвсем 9-милионна нация, в този момент сме много по-малко от посочените в погрешни изборни описи. Преходът провокира не миграция, а евакуация, милиони избраха да търсят бъдеще, прехранване и покрив някъде по света. Всеки самичък за себе си. Българинът, може би дефинитивно, загуби религия в смисъла на груповото изпитание.
С транспортен съд „ Силвия “ на 15.09.2015 година за финален път прекосих от Азовско в Черно море през Керч канал. Полуостров Крим към този момент бе съветски, водачът на борда – украински, а мост над протока още нямаше. Желязната структура бързо трансферира водното затруднение, само че разноските за нейната сигурност евентуално са колкото изгодите от употребата. Мостът наподобява уязвим като яйце на тротоар. Символ. Толкова уязвим е и турбулентният ни свят, втурнал се към геополитическо пренареждане. Не млъкват оръжейните цеви, обаче всеки Божи ден по едно и също време във въздуха са към 20 000 самолета, полетели към всевъзможни земни кътчета. След коронавирус пандемията пътникопотокът е 3,8 милиарда годишно. За съпоставяне през пещерния интервал, даже след преодоляването на огъня, броят на по едно и също време живите хора по света не е прехвърлял 100 000 души (Джаред Даймънд, „ Пушки, вируси и стомана “). Преди кончината си Стивън Хокинг предизвести, че след към 250 години на планетата Земя към този момент няма да има условия за живот, до тогава човечеството би трябвало да откри друго местообитание. Проблем на други генерации е дали могат да се изтеглят някъде из Космоса няколко десетки милиарда души, или да се търси звезден вид на библейския Ноев ковчег?
Ако в това ураганно време България беше транспортен съд? Не, няма да потъне. Никоя морска администрация не би го позволила в намерено море. Ще го вържат някъде на неработен пристан, до момента в който напълно се трансформира на скрап.
Сестра ми (светла памет) се гордееше, че е щерка на миньор, брачна половинка на авиатор, а брат й е моряк. Сега героите на нашето време са други, в случай че у моряка е останало нещичко от екзотично-романтичния ореол, то е заради загатна за мъжете, плавали под ветрила. Из Балкана са бродили доста хайдути, само че нямаме нито един корсар, което не е комплимент за страна, чиито крайбрежия се мият от море. Под „ Веселия Роджър “ плават не просто разбойници, а бойци, които чудесно владеят огнестрелно и хладно оръжие, мъчно победими в морска борба. Отдавна е загаснал страхът от тях, останала е легендата, че корсар може да бъде хванат тогава, когато към този момент не може да направи разлика сред дуло на револвер и гърло на шише. На доста места по света към момента считат, че у моряка, без да е корсар, единствено заради необичайния му поминък има нещо отвън разпоредбите. Обискиран съм в Русия, Египет и Румъния единствено тъй като преминавам в двете направления пристанищния пропуск с празни ръце. Твърде съмнително. Каютата ми е подробно претърсвана в Сингапур, Банкок и Хайфа с упованието, че постоянно може да се откри бял прахуляк, бакс цигари, кашон уиски…
До приватизацията през 2008 година няма случай наш екипаж да е забъркан в контрабанда с опиати, а наркоманите в плавсъстава бяха изключения. Цигарите и алкохолът бяха главно перо във фонд „ И аз съм човек “. Някои се опариха със солени санкции в долари, други бяха уволнени заради така наречен „ митнически нарушавания “ – не това е съществена линия в груповия портрет на МОРЯКА. С почитание, само че и с неразбиране, одобрявам заглавия като „ Омаяни от кораби мъже “. Зад него стоят корабостроители – дано, само че не и моряци. Средствата за замайване са известни, те са доста, само че моряк може да бъде заслепен единствено от среща с любовта. Не към транспортен съд. Ние сме просто изцяло състояли се мъже. В професионално отношение БМФ имаше първокласен изпълнителски състав, а Висшето военноморско учебно заведение в този момент е в топ 10 на морските академии по света. Докато преподаватели в Софийския университет обществено признават, че постъпват първокурсници, които на знаят смисъла на думата „ разбор “. Това в нашето Морско е невероятно, а през 2023 година няма български университет в топ 1000 на висшите образователни заведения по света.
Все още дланите ме сърбят за весла, въпреки че даже отгоре-отгоре не мога да се оправя с право тракийско хоро. Гледам от седмия етаж на панелната си кутийка близкия масив на Родопа планина, който по здрач и в утринния полумрак наподобява на ветрова вълна. Може да ме залее единствено със мемоари. „ Обърни се с яд обратно “ (Джон Озбърн) ме връща единствено към негодниците, които вгорчиха живота ми на брега. Корабните спречквания потъват все по-назад във времето, не храня неприятни усеща към никого за нищо. Препълнен съм с признателност, че морето бе за мен същински аристократ. Без да трансформира писмен знак или запетайка, ще повторя обяснението в обич, отправено от борда на третия ми транспортен съд „ Каравелов “ през далечната 1987 година. „ Морето разтваря и съдържа всичко: многогласието на планината, тайнството на нощта, шепота на тревите и дърветата, копнежа на влюбения, страха на суеверния; мираж за пътешественика, предизвикателство за авантюриста, безспир за мечтателя, прехранване за рибаря, лаборатория за учения; яд и милувка, оазис и пустота, люлчина ария, покой и бдение, извор и инспекция на усеща, добродетел и недостатък. Път и посока. Живот и крах. Вечност. “
Добър път и седем фута под кила, момчета. Нека сътрудниците от машинното поделение постоянно да имат три педи масло в картера. „ Ключ за каюта “, в която няма нищо неистинско, е плисната в нозете ви вълна, като менче, цялостно с положителни пожелания.
Преди да поеме към Еверест, в мъжки диалог Христо Проданов ми сподели:
- Не всичко можеш да постигнеш на този свят, само че определената посока би трябвало да върви нагоре.
Той доближи Покрива на света и по противоположния път остана вечно на метри под него. Не желаеше в мига, в който ще хвърли през рамо взор обратно, да вижда по стъпките си следи от незначителност.
Страшно е да достигнеш лимита, след който нищо не е поправимо, и да осъзнаеш, че си пропилял, профукал и опустошил живота си. В безсънните нощи след 10.11.1989 година взех решение да потегли „ Нагоре, по стълбата, която води надолу “ (Бел Кауфман). Напуснах специалност, в която бях вложил години на подготовка и упования. Заех се с работа, за която мнозина смятаха, че не ми е работа. Но скиорите имат предписание, съгласно което по-добре е да караш решително по неправилния път, в сравнение с несигурно по верния. Никога не са ме спохождали подозрения в правилността на избора, може би турбуленциите на брега ме защитиха от това. На всички от моето потомство, с които извървяхме тези 35 преходни години, ще кажа:
- На моя остров времето беше по-хубаво от вашето.
Нейко ДАМЯНОВ
КРАЙ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ