Детска площадка за възрастни
„ Страшни контузии от детската площадка “ е позив от улицата, на който наложително би трябвало да се обърнеш. За да се убедиш в личната си целокупност – физическа, прочувствена, обществена – и да продължиш напред...
Като атмосфера и чувство за нещата от живота, представлението припомня на кино лентата „ Детски игри “ (2003) с Марион Котияр и Гийом Кане. Заради играта, по детски, само че в действителност с доста залози, доста условия и условности, с клопки, които хората слагат сами на себе в устрема да уловят другия. Приликите с френско-белгийската трагикомедия на режисьора Ян Самюел, никога, не са в ущърб на това, което режисьорът Стефан Зарев е постигнал с не по-малко мощния текст на американския драматург Раджив Джоузеф.
Без да го има чувството за кино, макар че има тази опция, Зарев основава мъчителна непосредственост на публиката с двамата герои – Дъг и Кейл. Самите те са другари от деца и „ като че ли просто си играят “, както споделя тя. И това се случва, без значение от житейския стадий, в който ги виждаме на сцената.
Историята сред двамата остава уязвима и пропукана от всички аспекти на щастието, логиката на психиката на устрема и простичката действителност на заблудата. Едно е несъмнено – и режисьорът, а актьорите са търсачи – поради вибрацията на самото търсене, поради търсенето като благополучие. И това е най-сладкото чувство от това зрелище – ексцентричното търсене на благополучие. Както се пее в една обичана и до болежка позната ария, „ щастието би трябвало да се търси “, тъй като то „ в никакъв случай не идвало единствено “. В „ Страшни контузии от детската площадка “ щастието идва. И то по какъв начин!
То идва и си отива, както всички ние идваме и по-късно си отиваме, без от време на време да знаем за какво. Може би, поради играта. Защото търсим и съвсем в никакъв случай не намираме. Защото, когато потъваме в другия, ние не потъваме в калта, а в любовта, само че в никакъв случай не си го признаваме. А признанието нормално идва прекомерно късно, с цел да има смисъл от него... Чудо е, когато режисьорът основава малко знамение и съумява да издигне целият този тежък психически развой в прелестно за гледане зрелище.
Приятно е и поради актьорите – Анатолий Ставрев и Мария Панайотова, които „ живеят “ на сцената в забележителен акомпанимент и пресъздават живота на една напълно „ елементарна “ детска площадка за... възрастни. Люлката е метафора на разбиваща се душeвност, а катерушката – средство за„ дооформяне “ на повредени мозъци. Сценографията в „ Страшни контузии от детската площадка “ – изчистена и ненатрапчива, е на Киряна Аврониева, а „ страшната “ музика е на Милен Апостолов.
„ Театър Нокс “ е културна организация, учредена през 2019 година от Стефан Зарев и Мария Панайотова. Мисията им е да върне младежката аудитория в театралния салон и да създадем театрална общественост, обединена от своите културни и естетически разбирания и потребности. Към момента компанията е осъществила три театрални представления с професионални актьори – „ ДНК “ от Денис Кели, „ Стражата на Тадж Махал “ от Раджив Джоузеф, „ Един човек преди края “ по текстове на Джорджо Манганели.
Организацията работи и с фенове и непрофесионалисти, като осъществя театрални представления с тях, някои от които са по текстове на Едгар Керет, Чехов, антична драматургия, Георги Господинов, Шекспир, Радичков. „ Театър Нокс “ поддържа и лично културно пространство, в което провежда културни и просветителни събития, ориентирани към личностно развиване през инструментите на театралното изкуство, танц и пеене.
