Стойо Вартоломеев: Книгата ще я има, докато има човечество
Стойо Вартоломеев е роден през 1952 година в село Чоба. Завършил е българска лингвистика в ПУ " Паисий Хилендарски ". Три години е учителствал в Родопите. Работил е като редактор в издателство " Хр. Г. Данов ". Автор е на книгата " Литературна сцена ". През 1991 година основава издателство " Хермес ", което през последните близо три десетилетия стана водещо издателство в страната. То издава с изключение на международни шедьоври, и множеството от изтъкнатите български писатели и поети.
- Г-н Вартоломеев, Вие имате богат редакторски и издателски опит преди и след 1989 година Кои български създатели съумяха да оцелеят във времето?
- Тези, които трансформираха метода си на мислене и на писане, оцеляха и продължиха да пишат. Освен това се появиха нови генерации. Хора, които помнят това време, само че не са били толкоз обременени от него. Имаше едно стъписване при започване на прехода, когато се издаваха български създатели. Принципът беше - страната гали с перце, само че желае създателят да заплаща цена.
Не желая да кажа, че през това време не бяха основани хубави филми. И в този момент виждаме някои от тях, има и хубава музика, и хубави книги. Има писатели, които остават с книгите, писани в това време. Николай Хайтов и в този момент си е публицист от висока класа, Йордан Радичков - също. Да не приказваме за Димитър Димов, Емилиян Станев - хора, които са артикул на това време, само че те са единици.
Ние преоткрихме и книгите на Георги Божинов - " Калуня-каля " и други, които са писани преди толкоз години. Когато обаче създателят е изразявал това, което мисли и усеща, книгите му не престават да се четат. Това е доказателство, че и през тези години е можело да се написа стойностна литература. Неслучайно книгите на Божинов бяха преоткрити от актуалния четец.
- Лесно ли се откриват бъдещите шедьоври измежду купищата препоръчани заглавия?
- Годишно издаваме 25-30 заглавия. Питат ме постоянно дали измежду тях има някои, които след 20-30 години ще станат класици и ще останат във времето. В такива случаи споделям, че с този въпрос се занимават професорите по литература в университетите.
И ние с професорите, някои от тях мои другари, сме в непрестанен разговор. Понякога не толкоз добродушен. Те гледат нещата от позиция на времето и вероятността, а ние - от позиция на настоящия миг. Тези книги, които издаваме през днешния ден, забавни ли са за актуалните читатели. Издавайки доста книги, това не пречи да усетим заглавия, които биха представлявали интерес и за по-дълъг интервал от време. Давам образец с трилогията на Владимир Зарев - „ Битието “, „ Изходът “ и „ Законът “.
„ Битието “ е писана, когато той е на 32-33 години, в преходното време. Когато си намерил златното сечение, когато си уловил духа на времето и измененията, които са се случили, световно - публичните промени, само че и колизиите вътре в хората, и имаш дарбата да го опишеш това нещо, книгата към този момент става удостоверение за времето. Става историческа памет, като се изключи че е литература. Елементи на класичност се демонстрират у някои от създателите - един Георги Мишев -преиздадохме седем негови книги, които са писани преди 30-40-50 години. Книгите на Блага Димитрова, които също преоткрихме за българския четец.
Вижда се по какъв начин новите читатели преоткриват книги, които са издадени преди много години. Времето е най-хубавият другар на писателя, само че и негов максимален зложелател. Защото времето може да те възвиси, когато към този момент не си сред живите, както се получи с Георги Божинов, а също времето може да те погребе, както погреба десетки български писатели.
Аз съм човек от това потомство - работил съм в българската секция на издателство „ Христо Г. Данов “, и виждам по какъв начин едни от създателите, на които съм бил редактор, освен оцеляха, ами и се развиха доста мощно. Бил съм редактор на първата книга на Виктор Пасков - „ Невръстни убийства “. Бил съм редактор на първата книга на Здравка Ефтимова. Това са създатели, потвърдени със словото си.
Стотици писатели бяха заровени за тези 30 години. В подмяна на това обаче се появяват новите поколения.
- В публицистиката също видяхме доста унищожени гении...
- В публицистиката има и цивилен миг, миг на днешното държание. Дали пишеш това, което мислиш, или обслужваш дадена обстановка, била тя политическа или някаква друга. Докато в изкуството, в литературата е друго - там опира до гения на писателя. Голяма част от тези писатели преди 1989 година пишеха нормативно, т.е. съгласно условията на тогавашния книжовен канон.
Канонът е като опаковка, скафандър, който ти го поставят. Някои си останаха там. Не съумяха да се освободят от този нормативен метод в писането. Не съумяха да прескочат този предел. Казвам и на нашите създатели, че би трябвало да им е ясно, че до 1989 година имаше 10-12 държавни издателства, от които 4-5 издаваха художествена литература. Те се брояха на пръсти.
Тогава се издаваха доста книги на български писатели и доста малко преводна литература. В „ Христо Г. Данов “ издавахме 35 преводни заглавия и 150 български. След това, когато се появиха частните издателства, международният пазар се отвори за България във всички аспекти, освен за любовни романи и трилъри.
Но тук към този момент нашите писатели трябва да схванат, че когато книгата им бъде поставена на лавицата в книжарницата, тя стои паралелно до международните имена. Тоест те би трябвало да могат да се конкурират с тях. Това изисква доста упоритост. Радвам се, че огромна част от българските писатели съумяват да го създадат, и това е доста добре. Означава, че те реализират един добър средноевропейски стандарт на писане. Твърдя, че има такива писатели у нас. Те пишат съвременно. Такива писатели са Александър Секулов, Недялко Славов, Емил Андреев, Владимир Зарев. А той се оказа, че е и един от дребното пазарни създатели, които се харесват в Европа.
От по-младата генерация идват нови хора. Съвременният български публицист написа сносно и това проличава по възходящия интерес.
- Лесно ли създателите съумяват да се сработят с издателите?
- В соцвремето работата беше да напише книгата и оттова нататък той не се занимаваше с нея. Книгата влизаше в годишните проекти, държавните издателства даваха поръчки, определяше се тиражът. Обикновено се правеше една премиера в Пловдив или в София и май беше това.
Правеха се едни такива срещи - да вземем за пример Среща на работническата класа и литературата. И тези, които пишат за служащите, обикаляха по обектите, срещаха се с трудовите хора в културните домове и така нататък Но те директно не се занимаваха с продуцирането и рекламирането на книгата.
А в този момент ние споделяме на нашите създатели: „ Трябва да работим дружно “. Мина това време, когато писателят можеше да каже: „ Написах книгата и съм дотук “. Напротив, работата върху книгата продължава. И най-добре се получава, когато създателят и издателят работят дружно върху маркетинга и рекламата. В общия медиен звук, който е преситил страната и света, с цел да се открои една книга, в действителност се изискват доста старания.
- Писателите нормално са странни хора, създатели, изпадащи в рецесии, изключително его и светоусещане. Как успявате да поддържате връзка с тях?
- Изискват се здрави нерви. Случвало се е да издаваме писатели, които са във враждебни връзки между тях. Случвало се е на Панаира на книгата да приказвам с един от нашите създатели. Друг публицист идва, подава ми ръка, само че не поглежда към сътрудника си. Държи се все едно там няма човек. Това е част от работата. Издателят би трябвало да бъде по-широко скроен. Не може да издава книги, които единствено на него му харесват, а би трябвало да се преценява с усетите -хората са доста разнообразни.
Особено в по-възрастната генерация създатели има едни остарели връзки сред тях, които те не могат да прекрачат. Буквално някои от тях са във враждебни връзки. В това няма неприятно, част от играта е. Случвало се е и да се сдобряват. Но това не е работата на издателя, той не е посредник и има личен контракт с всеки от тях.
- Книгата е заложена в темелите и духовността на нацията. Какви са днешните измерения на тези основи?
- Когато започнах да върша книжарската верига преди 10 години, мои другари предприемачи се учудваха, че влагам запас в това. Казваха: „ След 10 години кой ще чете книги, кой ще ги издава? “, „ интернет “, „ мишката изяде книжката “ и така нататък
Книгата обаче продължава да бъде извънредно резистентен артикул. Питали са ме каква ще бъде ориста на книгата. Не съм вещател и не мога да кажа, обаче книгата ще съществува, до момента в който има човечество. Очевидно човек има потребност от такова прикосновение.
- Кое кара хората да посегнат към една книга към този момент епохи наред?
- Кардинален въпрос. Съдейки по себе си, първоначално е било любознанието да прочетеш нещо, което е вън от теб, да научиш нещо отвън твоя свят.
След това човек от време на време има потребност от другар, само че не човек, с който да беседва, а текст, който да влезе в него и да поддържа връзка с този текст. За мен продължава да бъде магия изкуството. Гледаш един филм и в един миг по този начин се вживяваш в него. Знаеш, че това не е истина, само че ставаш част от кино лентата. По някакъв метод влизаш в него.
Същото е и с книгата. В нея е заложена мощна страст, която кореспондира с човешките реакции. Този интерес да прочетеш нещо, което ти е близко. Има и книги, които са познавателни, от тях човек научава доста неща. Например романът на Виктор Юго за църквата Нотр Дам дьо Пари - след пожара там разбрахме какъв брой доста информация има в тази творба.
Смятам, че книгата ще оцелее, защото в нея е заложена прочувствена и историческа памет. Тя е удостоверение за епохата, и то доста по-убедително удостоверение от един учебник по история. Историческата памет се подклажда и се съхранява посредством литературния текст.
Какво би представлявала националната история - Априлското въстание и Освобождението, в случай че ги нямаше Записките на Захарий Стоянов, „ Под игото “, „ Немили недраги “, в случай че го нямаше Паисий. Историческата памет е и прочувствена памет, тъй като е предадена посредством средствата на литературата.
- Дълги години се борите за данъчни облекчения за книгоиздаването. Докъде стигна борбата?
- За страдание държавните хора повече от 25 години не правят оценка цената на литературния текст, който се е създавал в предишното и който се основава в този момент. Държавата продължава да притиска издаването на книги с номинално Данък добавена стойност от 20%. Нещо, което в Европа доста от дълго време е минало. Там данъчната ставка е от 4 до 7% във всички страни. Там се регистрира този детайл, че словото, с изключение на развлечение или обучение, носи и памет. Държавата продължава да се държи като мащеха, не подкрепя издаването на книги на български писатели у нас и в чужбина, както вършат другите културни министерства.
Колко време споделяме, че би трябвало да се обновят фондовете на българските читалища. Ако влезете в тях, ще видите пожълтели книги отпреди половин век, несъмнено още има „ Овчарчето Калитко “.
Няма политика, която да подкрепи книжния бранш, тъй като по този начин или другояче на фона на намаляващото население в страната и хората, които все по-малко приказват български език, би трябвало да има държавна тактика.
- Как надареният български публицист може да стане приспособен за пазара?
- Издателят има малко принос в това. Защото не може да пречупи един публицист и неговото светоусещане. Редакторът може да помогне на създателя, да го насочи, да акцентира на едно или на друго или да каже. Понякога съм чел по три разновидността на ръкописа. Можеш да окажеш помощ, само че няма по какъв начин да пречупиш създателя. Това е въпрос на креативна настройка.
По-скоро писателят не трябва да се интересува от пазара, а би трябвало да бъде правилен на себе си. Ако той написа по този метод, доста мъчно може извън някой да му повлияе. Имаме такива създатели, които знаят, че пишат за лимитирана аудитория. Печатаме 500 брой тираж, продаваме 300. Не считам, че издателят би трябвало да трансформира креативния профил на създателя. Той е подобен, какъвто е.
- Милиони левове отидоха за Европейската столица на културата, само че сякаш не стигна съвсем нищо до пловдивските създатели и издателства…
- Ако желаеме да издадем хубава книга за Пловдив, какво може да ни попречи? И ние издаваме книги, отдадени на града. Издадохме петте книги на Евгений Тодоров. По-скоро тук въпросът е, че не са доста създателите, които дават положителни литературни текстове или книги, свързани с историята на Пловдив. Защото не се пишат постоянно такива книги. За пета година вършим Дни на българската книга в Пловдив от 11 до 24 май, като се опитваме да фокусираме вниманието на публиката към българските създатели.
Ние издадохме книгата на Георги Мишев - „ Дунав мост “. Тази книга алегорично е издавана при започване на 1990-те години. Ние в този момент я връщаме на читателите. Издадохме книгата на поета Иван Матанов - „ Всичко, което помня “. Издадохме книгата на Владимир Зарев („ Чудовището “) и на Димо Райков („ Анхедония “). Тези книги ще бъдат показани и в други градове на страната. Ние вършим и витрини за българските създатели в нашите книжарници.
- Г-н Вартоломеев, Вие имате богат редакторски и издателски опит преди и след 1989 година Кои български създатели съумяха да оцелеят във времето?
- Тези, които трансформираха метода си на мислене и на писане, оцеляха и продължиха да пишат. Освен това се появиха нови генерации. Хора, които помнят това време, само че не са били толкоз обременени от него. Имаше едно стъписване при започване на прехода, когато се издаваха български създатели. Принципът беше - страната гали с перце, само че желае създателят да заплаща цена.
Не желая да кажа, че през това време не бяха основани хубави филми. И в този момент виждаме някои от тях, има и хубава музика, и хубави книги. Има писатели, които остават с книгите, писани в това време. Николай Хайтов и в този момент си е публицист от висока класа, Йордан Радичков - също. Да не приказваме за Димитър Димов, Емилиян Станев - хора, които са артикул на това време, само че те са единици.
Ние преоткрихме и книгите на Георги Божинов - " Калуня-каля " и други, които са писани преди толкоз години. Когато обаче създателят е изразявал това, което мисли и усеща, книгите му не престават да се четат. Това е доказателство, че и през тези години е можело да се написа стойностна литература. Неслучайно книгите на Божинов бяха преоткрити от актуалния четец.
- Лесно ли се откриват бъдещите шедьоври измежду купищата препоръчани заглавия?
- Годишно издаваме 25-30 заглавия. Питат ме постоянно дали измежду тях има някои, които след 20-30 години ще станат класици и ще останат във времето. В такива случаи споделям, че с този въпрос се занимават професорите по литература в университетите.
И ние с професорите, някои от тях мои другари, сме в непрестанен разговор. Понякога не толкоз добродушен. Те гледат нещата от позиция на времето и вероятността, а ние - от позиция на настоящия миг. Тези книги, които издаваме през днешния ден, забавни ли са за актуалните читатели. Издавайки доста книги, това не пречи да усетим заглавия, които биха представлявали интерес и за по-дълъг интервал от време. Давам образец с трилогията на Владимир Зарев - „ Битието “, „ Изходът “ и „ Законът “.
„ Битието “ е писана, когато той е на 32-33 години, в преходното време. Когато си намерил златното сечение, когато си уловил духа на времето и измененията, които са се случили, световно - публичните промени, само че и колизиите вътре в хората, и имаш дарбата да го опишеш това нещо, книгата към този момент става удостоверение за времето. Става историческа памет, като се изключи че е литература. Елементи на класичност се демонстрират у някои от създателите - един Георги Мишев -преиздадохме седем негови книги, които са писани преди 30-40-50 години. Книгите на Блага Димитрова, които също преоткрихме за българския четец.
Вижда се по какъв начин новите читатели преоткриват книги, които са издадени преди много години. Времето е най-хубавият другар на писателя, само че и негов максимален зложелател. Защото времето може да те възвиси, когато към този момент не си сред живите, както се получи с Георги Божинов, а също времето може да те погребе, както погреба десетки български писатели.
Аз съм човек от това потомство - работил съм в българската секция на издателство „ Христо Г. Данов “, и виждам по какъв начин едни от създателите, на които съм бил редактор, освен оцеляха, ами и се развиха доста мощно. Бил съм редактор на първата книга на Виктор Пасков - „ Невръстни убийства “. Бил съм редактор на първата книга на Здравка Ефтимова. Това са създатели, потвърдени със словото си.
Стотици писатели бяха заровени за тези 30 години. В подмяна на това обаче се появяват новите поколения.
- В публицистиката също видяхме доста унищожени гении...
- В публицистиката има и цивилен миг, миг на днешното държание. Дали пишеш това, което мислиш, или обслужваш дадена обстановка, била тя политическа или някаква друга. Докато в изкуството, в литературата е друго - там опира до гения на писателя. Голяма част от тези писатели преди 1989 година пишеха нормативно, т.е. съгласно условията на тогавашния книжовен канон.
Канонът е като опаковка, скафандър, който ти го поставят. Някои си останаха там. Не съумяха да се освободят от този нормативен метод в писането. Не съумяха да прескочат този предел. Казвам и на нашите създатели, че би трябвало да им е ясно, че до 1989 година имаше 10-12 държавни издателства, от които 4-5 издаваха художествена литература. Те се брояха на пръсти.
Тогава се издаваха доста книги на български писатели и доста малко преводна литература. В „ Христо Г. Данов “ издавахме 35 преводни заглавия и 150 български. След това, когато се появиха частните издателства, международният пазар се отвори за България във всички аспекти, освен за любовни романи и трилъри.
Но тук към този момент нашите писатели трябва да схванат, че когато книгата им бъде поставена на лавицата в книжарницата, тя стои паралелно до международните имена. Тоест те би трябвало да могат да се конкурират с тях. Това изисква доста упоритост. Радвам се, че огромна част от българските писатели съумяват да го създадат, и това е доста добре. Означава, че те реализират един добър средноевропейски стандарт на писане. Твърдя, че има такива писатели у нас. Те пишат съвременно. Такива писатели са Александър Секулов, Недялко Славов, Емил Андреев, Владимир Зарев. А той се оказа, че е и един от дребното пазарни създатели, които се харесват в Европа.
От по-младата генерация идват нови хора. Съвременният български публицист написа сносно и това проличава по възходящия интерес.
- Лесно ли създателите съумяват да се сработят с издателите?
- В соцвремето работата беше да напише книгата и оттова нататък той не се занимаваше с нея. Книгата влизаше в годишните проекти, държавните издателства даваха поръчки, определяше се тиражът. Обикновено се правеше една премиера в Пловдив или в София и май беше това.
Правеха се едни такива срещи - да вземем за пример Среща на работническата класа и литературата. И тези, които пишат за служащите, обикаляха по обектите, срещаха се с трудовите хора в културните домове и така нататък Но те директно не се занимаваха с продуцирането и рекламирането на книгата.
А в този момент ние споделяме на нашите създатели: „ Трябва да работим дружно “. Мина това време, когато писателят можеше да каже: „ Написах книгата и съм дотук “. Напротив, работата върху книгата продължава. И най-добре се получава, когато създателят и издателят работят дружно върху маркетинга и рекламата. В общия медиен звук, който е преситил страната и света, с цел да се открои една книга, в действителност се изискват доста старания.
- Писателите нормално са странни хора, създатели, изпадащи в рецесии, изключително его и светоусещане. Как успявате да поддържате връзка с тях?
- Изискват се здрави нерви. Случвало се е да издаваме писатели, които са във враждебни връзки между тях. Случвало се е на Панаира на книгата да приказвам с един от нашите създатели. Друг публицист идва, подава ми ръка, само че не поглежда към сътрудника си. Държи се все едно там няма човек. Това е част от работата. Издателят би трябвало да бъде по-широко скроен. Не може да издава книги, които единствено на него му харесват, а би трябвало да се преценява с усетите -хората са доста разнообразни.
Особено в по-възрастната генерация създатели има едни остарели връзки сред тях, които те не могат да прекрачат. Буквално някои от тях са във враждебни връзки. В това няма неприятно, част от играта е. Случвало се е и да се сдобряват. Но това не е работата на издателя, той не е посредник и има личен контракт с всеки от тях.
- Книгата е заложена в темелите и духовността на нацията. Какви са днешните измерения на тези основи?
- Когато започнах да върша книжарската верига преди 10 години, мои другари предприемачи се учудваха, че влагам запас в това. Казваха: „ След 10 години кой ще чете книги, кой ще ги издава? “, „ интернет “, „ мишката изяде книжката “ и така нататък
Книгата обаче продължава да бъде извънредно резистентен артикул. Питали са ме каква ще бъде ориста на книгата. Не съм вещател и не мога да кажа, обаче книгата ще съществува, до момента в който има човечество. Очевидно човек има потребност от такова прикосновение.
- Кое кара хората да посегнат към една книга към този момент епохи наред?
- Кардинален въпрос. Съдейки по себе си, първоначално е било любознанието да прочетеш нещо, което е вън от теб, да научиш нещо отвън твоя свят.
След това човек от време на време има потребност от другар, само че не човек, с който да беседва, а текст, който да влезе в него и да поддържа връзка с този текст. За мен продължава да бъде магия изкуството. Гледаш един филм и в един миг по този начин се вживяваш в него. Знаеш, че това не е истина, само че ставаш част от кино лентата. По някакъв метод влизаш в него.
Същото е и с книгата. В нея е заложена мощна страст, която кореспондира с човешките реакции. Този интерес да прочетеш нещо, което ти е близко. Има и книги, които са познавателни, от тях човек научава доста неща. Например романът на Виктор Юго за църквата Нотр Дам дьо Пари - след пожара там разбрахме какъв брой доста информация има в тази творба.
Смятам, че книгата ще оцелее, защото в нея е заложена прочувствена и историческа памет. Тя е удостоверение за епохата, и то доста по-убедително удостоверение от един учебник по история. Историческата памет се подклажда и се съхранява посредством литературния текст.
Какво би представлявала националната история - Априлското въстание и Освобождението, в случай че ги нямаше Записките на Захарий Стоянов, „ Под игото “, „ Немили недраги “, в случай че го нямаше Паисий. Историческата памет е и прочувствена памет, тъй като е предадена посредством средствата на литературата.
- Дълги години се борите за данъчни облекчения за книгоиздаването. Докъде стигна борбата?
- За страдание държавните хора повече от 25 години не правят оценка цената на литературния текст, който се е създавал в предишното и който се основава в този момент. Държавата продължава да притиска издаването на книги с номинално Данък добавена стойност от 20%. Нещо, което в Европа доста от дълго време е минало. Там данъчната ставка е от 4 до 7% във всички страни. Там се регистрира този детайл, че словото, с изключение на развлечение или обучение, носи и памет. Държавата продължава да се държи като мащеха, не подкрепя издаването на книги на български писатели у нас и в чужбина, както вършат другите културни министерства.
Колко време споделяме, че би трябвало да се обновят фондовете на българските читалища. Ако влезете в тях, ще видите пожълтели книги отпреди половин век, несъмнено още има „ Овчарчето Калитко “.
Няма политика, която да подкрепи книжния бранш, тъй като по този начин или другояче на фона на намаляващото население в страната и хората, които все по-малко приказват български език, би трябвало да има държавна тактика.
- Как надареният български публицист може да стане приспособен за пазара?
- Издателят има малко принос в това. Защото не може да пречупи един публицист и неговото светоусещане. Редакторът може да помогне на създателя, да го насочи, да акцентира на едно или на друго или да каже. Понякога съм чел по три разновидността на ръкописа. Можеш да окажеш помощ, само че няма по какъв начин да пречупиш създателя. Това е въпрос на креативна настройка.
По-скоро писателят не трябва да се интересува от пазара, а би трябвало да бъде правилен на себе си. Ако той написа по този метод, доста мъчно може извън някой да му повлияе. Имаме такива създатели, които знаят, че пишат за лимитирана аудитория. Печатаме 500 брой тираж, продаваме 300. Не считам, че издателят би трябвало да трансформира креативния профил на създателя. Той е подобен, какъвто е.
- Милиони левове отидоха за Европейската столица на културата, само че сякаш не стигна съвсем нищо до пловдивските създатели и издателства…
- Ако желаеме да издадем хубава книга за Пловдив, какво може да ни попречи? И ние издаваме книги, отдадени на града. Издадохме петте книги на Евгений Тодоров. По-скоро тук въпросът е, че не са доста създателите, които дават положителни литературни текстове или книги, свързани с историята на Пловдив. Защото не се пишат постоянно такива книги. За пета година вършим Дни на българската книга в Пловдив от 11 до 24 май, като се опитваме да фокусираме вниманието на публиката към българските създатели.
Ние издадохме книгата на Георги Мишев - „ Дунав мост “. Тази книга алегорично е издавана при започване на 1990-те години. Ние в този момент я връщаме на читателите. Издадохме книгата на поета Иван Матанов - „ Всичко, което помня “. Издадохме книгата на Владимир Зарев („ Чудовището “) и на Димо Райков („ Анхедония “). Тези книги ще бъдат показани и в други градове на страната. Ние вършим и витрини за българските създатели в нашите книжарници.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ