Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира - СТОЯНКА МУТАФОВА
.
Стоянка Константинова Мутафова е може би най-смешната българска актриса.
Истинското име на комедийната звезда е Стояна-Мария , само че в първия плакат е записана Стоянка и тя взема решение да резервира артистичното название. По това време се счита, че “к ”-то в едно име носи шанс.
Стоянка Мутафова има 3 брака. През 1946 година се дами за първия си брачен партньор, чешкия режисьор Роберт Роснер , когато е на 23 години, а той – на 51.
Двамата отиват да живеят във Виена, а след това поради неговата работа се преселват в Прага. Там Стоянка Мутафова приключва следващо висше обучение към театралния отдел на Пражката консерватория.
Вторият ѝ брачен партньор е Леонид Грубешлиев , по специалност публицист и преводач. От него е единствената щерка на актрисата – Мария .
Третият брачен партньор на Мутафова е Нейчо Попов , популярен български артист. За него тя споделя, че е любовта на живота ѝ.
След гибелта му преди повече от 30 години звездата в никакъв случай повече не поглежда мъж. Утеха й е работата, като в нея обичан сътрудник на актрисата е умрелият през 1989 година Георги Парцалев .
Официално тя е записана в Книгата на Гинес като най-възрастната към момента играеща на сцена актриса в историята на света.
Хората ме питат щастлива ли съм, че съм доживяла – да, въпреки че, някой път ме е гняв, че неприятно вървя към този момент. Но виждам свят, хора, веселя се, че виждам и тогава се обръщам към Господ – и аз от време на време имам вяра, от време на време – не, само че споделям: Господи, благодаря ти, че ме има.
Висше благополучие изпитах единствено в деня, в който родих щерка си. Иначе щастлива съм единствено на сцената.
Когато излизам на сцената, получавам особена мощ, каквато в живота няма от кое място от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все по този начин буйна, годините не могат да ме укротят… На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно злополучие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и по тази причина не се отхвърлям. Да заставам у дома, би значело духовна гибел за мен. Щом пълня салоните и ме приветстват, значи би трябвало да играя и публиката ме желае. Гледайте ми спектаклите, а не заболяванията!
Човек получава толкоз доста цветя два пъти в живота – когато идва и когато си отива. Аз пристигам!
Или си деятелен, или не. Не можеш да си подобен преднамерено или принудително.
Понякога се усещам доста млада, доста дребна дори. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се усещам стара. Не, не, не. Не нося това, което доста хора имат доста рано – едно такова достойнство добиват в държанието си – по този начин може, пък по този начин не може. Както желая, по този начин си пребивавам.
Да запазиш детското в себе си е да запазиш усета си към живота…
От дребна съм доста енергична. Много е забавно, че като съм се родила, съм била доста хилава. Щяла съм да мра.
Без компютри няма прогрес, само че без изкуство няма живот.
Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство.
Никога не ходя по автомагистрала. Карам по странични пътеки, по всички страни, до момента в който си изградя облика. При мен няма неизменност и не дублирам нещата.
Ако реша да палувам, го върша толкоз лудо, че групирам полицията. Не мога по различен метод.
Нямам проспани години. Нямам тихи любови.
Мечтая в никакъв случай да не стана „ естествена “.
Театърът, който ме направи „ воин на площада ” и позната дори и на кучетата, не беше единствено великодушен. Той не е елементарно място за живеене. В него има и доста тиня. И в случай че не се примириш с това, че и теб ще опръска, загиваш. Отдавна към този момент знам, че надареният човек рядко е добър човек. В него всякакви сили се боричкат. И не мирясват. Това е истината за героите на площада. Другото са шашми и преструвки.
Голяма неволя за актьорското съсловие е простотията…
Българинът е злорад. В това е най-хубав. Виж, да се бори, да се бунтува – за това не го търси.
Аз работя трудно. Като работя изпадам в едни особени положения, отчайващи ме. Често пъти си споделям – „ Боже, аз съм си сбъркала специалността, защо съм станала актриса, не съм никаква актриса “. Докато изградя една роля минавам през хиляди положения на обезсърчение, на нехаресваща себе си, на отричаща себе си. Но съм забелязала, че колкото по-мъчително работя, толкоз нещата стават по-добре. Ако тръгне доста безпрепятствено, имам възприятието, че няма да е толкоз забавно.
С мен не е елементарно да се живее. Но пък не е скучно.
Шантавичка съм си малко, само че в хубавия смъсъл.
Не мога да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите доста обичат в интервютата да ръсят изречения като „ Моят господ е моята аудитория “ или „ За мен публиката е всичко “. Как могат да са всичко четиристотин души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя господ, дето толкова елементарно му се кланяш? Я по-полека.
Голямото ми терзание беше да не би да остана незабелязана. Трескаво измислях дивотии единствено и единствено да привлека вниманието върху себе си.
Да ви кажа, за мен няма значение какъв брой още ще продължи всичко това, какъв брой ще трае. По-важно е да съм на сцената, до момента в който мога. Там се усещам същински пълноценна, същински щастлива. И нищо не ми липсва. Имам всичко.
– Как желаете да Ви запомнят?
– А, доста ми е напън! Както желаят, по този начин да ме запомнят!
На вас, уважаеми фенове, които в никакъв случай няма да ми напишете писмо, няма да ме дръпнете за палтото на улицата с думите „ Кажи някой подбив “, няма да ми поискате подпис, няма да ми ръкопляскате за щяло и нещяло, благодаря ви. Не ви виждам, само че то не е тъй като не съм доста наред с очите, откакто един похлупак ме фрасна крепко по главата, до момента в който играех във „ Великолепния рогоносец “. Нито тъй като се върша на велика. Откак театърът светува, актьора доста очи го гледат. Но за мен са скъпи вашите. Още един път ви благодаря. Ваша Стояна.
