Стигналият до националния тим на Италия защитник Матия Калдара обяви

Стигналият до националния отбор на Италия бранител Матия Калдара разгласи този уикенд края на кариерата си на едвам 31 години. Проблемът се оказаха безчет физически проблеми, изключително след сезон 2018/19, когато той претърпя две тежки травми – една в ахилеса и една в коляното.

Защитникът е младеж на Аталанта, само че след това подписа даже с грандове като Милан и Ювентус. През зимата на 2018 година “росонерите ” дори заплатиха близо 40 млн. евро на Юве за него. За последно той беше в Модена, откъдето си потегли през предишното лято.

Калдара излезе с трогателно послание:

„ Празен лист, писалка. Затварям очи, издишвам. Отварям ги още веднъж, моментът настъпи. Скъпи футбол, сбогувам се с теб. Реших да спра. Не, не беше елементарно решение. Дори не е елементарно да напиша тези думи. „ Скъпи футбол, сбогувам се с теб “. Продължавам да ги прелиствам. Може би това е метод да го приема. Да го приема още малко. Сега открих някакво успокоение, само че ми лиши време да взема това решение. Всичко стартира през юли, след консултация със експерт: ‘Матия, към този момент нямаш хрущял в глезена. Ако продължиш, след няколко години ще би трябвало да ти сложим протеза’. Тялото ми ме беше предало. Този път, може би, дефинитивно.

Бяха сложни месеци. Всъщност години. И не приказвам единствено за този избор, а за доста повече. Говоря за това какъв е животът ми, откогато коляното ми се счупи. Все още си припомням първата стъпка след случая: усетих по какъв начин земята се свлича под крайници ми. Сринах се. Първо физически, след това душевен. Бях в разгара на кариерата си и за няколко секунди всичко се промени. С времето се усъвършенствах, само че в никакъв случай повече не бях добре. Никога повече. Никога повече не съумях да бъда оня Калдара.

Опитах, само че към този момент не беше допустимо. Това гонене на заблуда ме изтощи. Просто желаех да бъда този, който бях, да бъда себе си. Да възвърна онази фантазия, която живеех и в това време преследвах. Тази фантазия се трансформира в химера. Вижте, от време на време опитът да се реализира химера може да помогне да се върви напред. В моя случай ме унищожи. Моите упования и тези на другите, вярата за нещо невероятно, разочарованието: беше прекалено много за главата ми, не бях квалифициран. Не бях добре. Вече не бях себе си, даже с хората, които обичах. Вече не можех да ходя по улицата с високо вдигната глава. Тъга, отчаяние, мрак. Не знам дали се назовава меланхолия. Но знам какво усещах. Реших да се откажа. Не с цел да не помни. Реших да се откажа, с цел да възвърна контрола над живота си.

Много тимове се интересуваха от мен през тези месеци (2016 г.). През декември бях притеглен от Ювентус. И по това време Юве беше обособена, недостижима действителност. Въпреки това, в никакъв случай не играх за „ бианконерите “. Останах чартърен в Бергамо [в Аталанта] и това беше вярното решение. Все още не бях подготвен за подобен скок. Пристигнах в Торино през 2018 година, само че без да остана. Идвах от сезони, в които бях привикнал да играя, а там пред мен бяха Киелини, Бонучи и Бардзали. ‘Имай самообладание, Матия. Остани тук’, повтаряше ми Джорджо. Но аз знаех, че няма да имам място.

Останах единствено няколко седмици, единствено за предсезонната подготовка. Когато разбрах за интереса на Милан, одобрих. Поглеждайки обратно, щеше да е по-добре да бях останал. Бях слаб душевен. Щеше да е добре за мен да остана в свят като този на Юве, да се изучавам от тези първенци, да пораствам до тях, даже без да играя доста. Липсваше ми малко психическа мощ и зрялост. Може би кариерата ми щеше да е друга, кой знае.

Пристигнах в Милан (лятото на 2018 като част от договорката за Бонучи). Това беше моят огромен късмет. В тези цветове бяха вложени всичките ми очаквания. Октомври, подготовка като доста други. Тичах и внезапно усетих нещо, което в никакъв случай не бях усещал, като че ли някой ме беше прострелял в сухожилието. Помислих си, че са ме настъпили по глезена. Обърнах се да видя: нямаше никой.

Последваха месеци на възобновяване. През март бях подготвен да се върна. Завърнах се в Купата на Италия против Лацио. „ Матия Калдара се завръща “. Бях подготвен за дебюта си в шампионата.

Мусакио беше осъден, щеше да е мой ред. Най-накрая щях да играя още веднъж в Серия А. Чаках толкоз дълго този миг. Чувствах се добре. Чувствах се добре и на онази подготовка в четвъртък. Чаках една година за този миг. Всичко завърши за няколко секунди.

Имам тази картина пред себе си. Борини пада върху коляното ми. „ Прас “. Станах, с цел да продължа да търча, не можех да се контузя още веднъж. Веднага щом стъпих, паднах на земята. Кракът ми не ме държеше, коляното ми беше разрушено. Звук, секунда, момент. Душата ми беше опустошена. В този миг нещо се промени необратимо. От травмата на сухожилието се бях възстановил, само че коляното беше друго. Усещах го. Никога повече няма да бъда същият. Една страница от живота ми беше затворена вечно. Все още не знаех. През онази седмица животът ми се промени. Промени се вечно. Главата ми не беше подготвена да понесе следствията. Матия Калдара е приключен.