Джон Роналд Руел Толкин: Началото
Стенли Ънвин поддържа у себе си едно безразсъдно поверие по отношение на издаването на книги за деца: най-хубавият метод да разберем дали книгата е подходяща за дете е да я дадем на дете да я прочете. Имайки това поради и като издател, той постоянно прибира ръкописи у дома, с цел да ги прочете синът му Рейнер. Един ден ръкописът се оказа фантастична история, цялостна с магьосници: „ Билбо Бегинс е хобит, който живее в дупката си на хобит и в никакъв случай не ходи на приключения “, стартира „ отчетът “ на Рейнър, цялостен с правописни неточности. „ Най-после магьосникът Гандалф и джуджетата му го убеждават да тръгне. Той има доста вълнeния в битката с таласъми и варги. Най-после стигат до самотната планината; там Драконът Смог е погубен и след ужасяваща борба с таласъмите се прибира вкъщи – богат!… Това е добра история и би трябвало да се хареса на всички деца на възраст сред 5 и 9 години. “
Рейнър получава 1 шилинг и татко му, създател на George Allen & Unwin, е уверен да разгласява. Оказва се, че „ Хобитът “ бързо се харесва на доста повече от плануванаъа възрастова група. Публикувана на 21 септември 1937 година, книгата продава първичния си тираж до края на годината. Нейният триумф предвещава едно ново име във фентъзи литературата, Дж. Р. Р. Толкин, и един нов свят, Средната земя. Читателите от всички възрасти не могат да им се наситят.
По-късно Толкин разсъждава: „ Човек написа такава история не от листата на дърветата, които към момента не са виждани… Тя пораства като семе в тъмнината от листната мухъл в мозъка му “. Той написва „ Хобитът “ и своя шедьовър „ Властелинът на пръстените “, до момента в който води извънредно елементарен живот като дон в Оксфорд. Животът е комфортен и всеки ден еднакъв. Така че „ плесенът с листа “, който дава живот на най-продаваните му произведения, се е събрал през младостта му – и е увеличаван от разнообразни загуби, другарство, пристрастеност към езиците, война и обич.
Джон Роналд Руел Толкин – Роналд, за фамилията и приятелите си – се среща с жената, която ще му бъде брачна половинка повече от 50 години, през 1908 година, когато е на 16. Едит Мери Брат е три години по-възрастна от него, надарена пианистка и негов съквартирант в къщата на госпожа Фолкнер в Бирмингам. Тяхното другарство скоро разцъфна във връзка.
Католическият аставник на Толкин, отец Франсис Ксавие Морган, обаче не утвърждава тази връзка. Едит е и протестантка, и разсейващ фактор, до момента в който момчето учи за стипендия в Оксфорд, тъй че Морган му сподели да не се влага във връзка, до момента в който не навърши 21 години. Всякаква връзка сред двамата е неразрешена, откакто увлечената от обич двойка е видяна няколко пъти на секрети разходки с колела или на инцидентни срещи. Толкин става толкоз посърнал, че в действителност е облекчение, когато се реалокира в Челтнъм. „ Слава Богу! “ написа той в дневника си, такова е дълбокото му почитание към Морган.
Любезният духовник е взел Толкин за собствен подопечен, дружно с по-малкия му брат Хилари, когато те остават сираци. Губят татко си Артър на прекомерно млада възраст, с цел да го помнят ясно. Артър е британски банков управител в Блумфонтейн, Южна Африка – където Толкин е роден на 3 януари 1892 година – и почива при започване на 1896 година заради затруднения от ревматична тресчица. По това време брачната половинка му Мейбъл и двете момчета са надалеч в Англия.
Без изключително предпочитание да се връща в Южна Африка, Мейбъл се реалокира в покрайнините на Бирмингам. Ефектът, който това оказа върху Толкин, е бездънен. Въпреки че майка му има нищожни приходи, новото място подготвя към идеално детство. Роналд живее елементарен, селски живот – може да следи мелницата в деяние или да бере гъби от полето на локален фермер, който назовава „ черното огре “. Когато по-късно написа за Графството, той мисли точно за това място.
Неговото самодоволство обаче продължава малко. През 1900 година Мейбъл се обръща към римокатолицизма, което възмущава фамилията й и то стопира финансовата си поддръжка. След това дамата и момчетата се реалокират, с цел да могат младежите да са по-близо до учебното заведение си. Толкин мощно усеща неналичието на провинцията. След това през 1904 година майка му пада от диабет. От този миг нататък Толкин, радостен и разговорлив по душа човек, потъва в надълбоко обезсърчение от боязън да не изгубени всичко красиво на този свят.
Той намира разтуха в католицизма и общението. В учебно заведение има тясна група другари – Роб Гилсън, Джефри Смит и Кристофър Уайзман – с които дружно вършат Чаения клуб, в който разискват литература или споделят артистичните си инициативи. След това, когато отпътува за Оксфорд през 1911 година, с цел да учи класика в лицей Ексетър, Толкин се причислява към клубовете по ръгби, полемики и есеистика и основава собствен книжовен клуб „ Аполаустикс “.
Години по-късно, като професор в Оксфорд, той е инструментална фигура в литературната група Inklings (превежда се като нещо от рода на „ Мастилчовците “). Разхлабената сбирка от учени, писатели и литературни запалянковци се среща за диалог, четене на незавършени творби и пиянство в кръчмата „ Орел и дете “.
Там Толкин тества глави от „ Властелинът на пръстените “ пред аудитория, не на последно място и пред приятеля си К. С. Луис.
Част от интериорът на „ Орел и дете “
Именно в такива групи по-младия Толкин показва своите гении към езика и лингвистика. Той има естественото умеене да учи езици и може би това го кара да измисли собствен. Толкин обича звука на думите, без значение дали са на гръцки или готически, уелски или финландски, старонорвежки или англосаксонски. Той чете жадно, само че нищо не го поразява толкоз, колкото куплет в староанглийската поема „ Кристът от Сайнулф “: „ Здравей, Еарендел, най-светлият ангел, над Средната земя, изпратен до хората “. Тези думи образуват крайъгълния камък за огромна част от ранното му писане, до момента в който той замисля личната си Средна земя.
Въпреки часовете, прекарани в писане или основаване на езици, другарство или учене (той прави прекомерно малко от последните през първите си години в Оксфорд), Толкин с неспокойствие брои дните до 21 си рожден ден. След съвсем три години той има намерение да написа на Едит, с цел да възобнови връзката им. Когато на 3 януари 1913 година настава среднощ, той поставя писалката върху хартията: „ Колко време ще мине, преди да можем да се обединим пред Бог и света? “
