Стефан Стамболов е революционер, политик и един от строителите на

Стефан Стамболов е бунтовник, политик и един от строителите на модерна България. Неговият принос и роля го подреждат измежду най-значимите персони в историята. Той оставя своя несравним почерк във образуването и укрепването на българската държавност. Неговият облик е спорен, само че едно е неоспоримо – той няма аналог.

 Стефан Николов Стамболов е роден на 12 февруари (31 януари – остарял стил) 1854 година в Търново и е едно от седемте деца на Евгения и Никола Стаматови. Бъдещият общественик в началото учи в родния си град, а по-късно отпътува за Одеса, където постъпва в Духовната семинария. Едва 20-годишен, в Русия младежът се сблъсква със суровата политическа реалност и със комплицираното и експлоатирано от разнообразни ползи държавно ръководство. Обучението дава на младежа един същински урок по прагматизъм, свободомислие и национализъм. Така завърналият се през 1873 година в България Стамболов е подготвен да се отдаде на битката за национално избавление. Той бързо навлиза в революционните среди. Стамболов, дружно с огромния герой за независимост Христо Ботев, издава обща стихосбирка наречена „ Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова “.

 Бъдещият политик е определен за представител на Търново в Общото заседание на Българския революционен централен комитет. Впечатлява дейците на комитета с острия си разум и присъщата си активност. Не след дълго е назначен за деятел в подготвящото се общонационално въстание. След разбиването му е избран и за основен деятел на Търновския окръг по време на Априлския протест. Когато въстанието е потушено и потопено в кръв, съумява да избяга в Румъния, а след това се включва в Българското централно благотворително общество и спомага за построяването на Българското опълчение.

 След Освобождението Стамболов, като доста други, покъртен от несправедливостта на Берлинския контракт, който оставя забележителна част от българското население под непозната власт, става един от създателите на комитетите „ Единство “ и уредник на Кресненско-Разложкото въстание. В политическия живот навлиза едвам 25-годишен, прибързано узрял и подготвен да се отдаде на България. По време на общо заседание на БЦБО през ноември 1876 година Своята зашеметяваща и спорна кариера Стамболов стартира в Търново като член на Либералната партия. Става депутат и заместник-председател на Второто нормално национално заседание. Сближава се с Петко Каравелов и след разцепването на Либералната партия се включва в крилото на саратника си. В интервала 1884-1886 година Стамболов заема един от най-отговорните постове в страната – председателстващ Народното събрание.

 Той е един от най-решителните бранители на Съединението, като оказва сериозен напън върху княз Батенберг за легитимирането на този политически акт. Тогава Стамболов за първи път демонстрира присъщата си увереност, граничеща с надменност, с която той си служи ловко за реализиране на задачите си. Макар да влиза в различия с княза, той добре осъзнава действителната заплаха за бъдещето на страната при положение, че президентът бъде детрониран. Именно на това се дължи непредвидената му роля на подстрекател на контрапреврата, целящ да върне Батенберг на престола. След неуспеха на контрапреврата Стамболов е назначен за регент дружно с Петко Каравелов и Сава Муткуров. Той има централна роля в избора на нов княз. След встъпването на власт на Фердинанд Сакскобургготски Стамболов сформира държавно управление и оглавява страната отпред на Народнолибералната партия, на която е създател и на процедура закрепостен водач. Управлението на страната попада в ръцете на най-влиятелния, съдбоносен, само че и краен във възгледите си общественик. Следващите години от развиването на следосвобожденска България предначертават ориста на целия народ.

 По време на Стамболовото ръководство младото княжество претърпява извънреден стопански напредък и България потегля по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите пазят родното произвеждане и основават удобни условия за преуспяването на частния бранш. Според министър-председателя държавният протекционизъм като форма на ръководство е единственият кадърен да сътвори постоянни основи за развиване. Стамболов обръща погледа си на запад, като приключва взаимоотношенията на България с освободителката Русия, чийто облик към момента е сакрален за българското общество. Този внезапен завой в политиката, въпреки целящ само да укрепи и затвърди позициите на страната, в никакъв случай няма да бъде простен на министър-председателя от мнозина. Той съумява да си навлече гнева на една от най-могъщите страни, което по-късно ще се окаже съдбовно за самия него. За сметка на това, България открива другарски връзки с Турция, търсейки всевъзможни способи за реализиране на задачата с максимален приоритет за Стамболов – обединяването на българските земи.

 Благоденствието на страната се трансформира в самоцел за Стамболов и постоянно в дейностите си той надалеч не е воден от демократичните правила и правила, присъщи на европейските държавници. Тези, които имат злата орис да се надигнат против режима му, незабавно са премахнати, а насилствените способи и практики последователно се трансформират в главен механизъм за реализиране на политически цели. Репресиите не подминават и тези от досегашните спътници и почитатели на Стамболов, които заплашват стабилността на ръководството му. Държавникът самичък признава, че за него най-важно е спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.

 Успехите, които реализира Стамболовото ръководство, са неоспорими. Служейки си непоколебимо и безскрупулно с властта, политикът укрепва и издига престижа на княжеството. България се интегрира бързо и дейно в европейската общественост и потегля по сигурен път към стабилно развиване. В същото време дейности като ликвидирането на политически съперници и други сходни способстват за построяването на диктаторския облик на Стамболов, който съумява да навлече върху него яд и ненавист в размери, който мъчно можем да срещнем при други политици.

 През 1894 година, забъркан в спекулация с две дами, едната от които е брачната половинка на военния министър военачалник Михаил Савов, Стамболов неколкократно, чисто алегорично, връчва оставката си на монарха, само че в началото князът не я приема. На 31 май 1894 година обаче оставката най-неочаквано е призната и държавното управление на Стамболов е свалено. След 8-годишно ръководство Народнолибералната партия пада от власт и мандатът на „ най-значимия български общественик “ завършва. Като причина за това доста хора показват противозаконните и непопулярни дейности на властта, измежду които са полицейски произвол, насилия и репресии. Отстраняването на Стамболов трансферира кормилото на страната в ръцете на Константин Стоилов. Новият министър-председател се опасява от огромното въздействие на предшественика си и по всякакъв начин се пробва да го компрометира. Стамболов за малко е задържан поради рецензии към княз Фердинанд, по-късно е освободен, само че ново произвеждане против него стартира още същата година в опит да се потвърди, че той провежда атентата против себе си през 1891 година Доказателства не са открити. Въпреки множеството закани за кавга и опита за ликвидиране, огромният общественик отхвърля да напусне родината си. Правителството на Стоилов не може да му елементарни тази смелост.

 Стефан Стамболов става изкупителна жертва на своята най-висша добродетел – да се управлява само и единствено от българските национални ползи. Най-популярният и авторитетен мъж в България от края на XIX в. трансформира цялостния вътрешен и външен образ на страната, като този опасен акт му коства най-ценното – живота. Оставайки без своята най-силна отбрана от омразата, а точно властта, на 3 юли 1895 година Стамболов е грубо посечен в центъра на София, пред погледите на десетки минувачи. Три дни по-късно той умира от раните си, а ликуващи хора ще играят хоро на гроба му. Други ще потънат в дълбока тъга. България се прости с най-принципния си и спорен общественик.

 Роден като плебей, узрял като бунтовник, минал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и общественик, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима персона. Воден само от най-благородни добродетели подкрепени от старателен труд и неизменност, той се трансформира в една от най-ярките фигури на XIX в., чийто политически сан никой не съумява да доближи. А съдбовните и рисковани ходове, въпреки предприемани добросъвестно, се оказват непоправими неточности, които заплашват целостта и излагат на риск сигурността на българската страна. В края на своя житейски път Стамболов сервира откровените си извинения и поема цялостна отговорност за своите дейности. В своята изповед той добавя: „ Аз не съм убивал, с изключение на неприятели на моето Отечество “.

Източник и колаж: www.bulgarianhistory.org