Ние пак сме тук
Стефан ПРОДЕВ
Идва националният празник на България. Отново и още веднъж пред очите ни ще минат сенките на опълченците, на съветските синове, на знамената и редутите... Само споменът за самарската реликва и за шипченската урва е задоволителен, с цел да почитаме свободата си и да кичим с венци облиците на героите.
Няма хълм или равнища по нашата земя, които да не са скътали в недрата си съветски и български коси, съсечени от ятагана на отстъпващото иго. Няма и български жанр, в чиято история да не участва някоя от легендите за донските казаци и белите генерали, за тези китки, бъклици и молебени, с които народът ни посрещна братушките.
Сега изтощени или омерзени мозъци се пробват да ни убедят, че всичко е било една френетична илюзия, само че светлият спомен е по-силен от всичко. Лодката на Драгомиров, промушената гръд на Калитин, топовете на орловци и пътят на Мирски, посочен от Славейков, са неизличими от националната памет. Повече от век те участват в българската история и свидетелстват, че вярата в Дядо Иван не е била небивалица.
И най-фанатичните русофоби са безсилни да очернят тази вяра и да трансфорат гробището край Шейново в могила на омразата. Камъкът на Балкана, възпят от Вазов, е жив и не дава покой на забравата.
Там горе, измежду неговите пирамиди и бастиони, България и Русия са се сплели във безконечна прегръдка. И в тази прегръдка няма нищо обидно. Тя е признакът на едно време, което ни извиси до небето, с цел да ни има.
Всичко, което се случи по-късно - от губернаторските интриги до губернските хрумвания, - е безсилно да понижи сиянието на подвига. Историята клати както си желае, само че свободата остава.Нито политическите интриги, нито имперските ползи са в положение да погубят това, което героите сътвориха. И през днешния ден Плевен е пантеон на братската популярност, и през днешния ден Орлово гнездо е голгота на българското избавление. Тук никой нищо не може да отхвърли или да отхвърли.
Ето за какво неправилен е всеки опит да се търси нещо мрачно в загатна и да се рови с мръсни ръце в чистите му кости.
Обидно е, че " Опълченците на Шипка " - един от шедьоврите в нашата лирика, е изпъден от българските учебници. И още по-обидно е, че десетки свети монументи са поругани от нечестиви потомци. Това са мрачните следи на пристрастености, които позорят личното ни великолепие. Но какво да се прави. Така е постоянно, когато политическата завист вземе връх над справедливостта. Тази завист е подготвена да ни прати и в джендема, с цел да реализира скверната си цел. А задачата е повече от ясна. Тя търси сърцето на България, с цел да го откъсне за кой ли път от " заветния рид ". От тези именити Термопили, измежду чиято трева съветският щик и българският камък не престават и до през днешния ден да викат своето общо " ура ".
За благополучие, нашият народ, макар завоите на времето в никакъв случай не се е поддавал на русофобски настроения. Дори и през днешния ден, когато Русия изживява трагични дни, братското му възприятие към нея е живо. Не тъй като чака още веднъж спасението си от Изток, а тъй като знае, че страданието й е сходно на неговото. За следващ път ориста е еднообразно жестока и към двата народа. В това има нещо колкото алегорично, толкоз и солидарно. Разбира се, през днешния ден пътищата им са прекомерно разнообразни и дълбоката връзка е нарушена, само че това не понижава силата н спомените. Общата религия, околните езици, културното роднинство и обичайните пазари са единствено част от огромното притегляне, което не е лишено от бъдеще.
Сигурно ще пристигна ден, когато Русия и България още веднъж ще се срещнат в името на общата изгода. И това ще бъде среща в един различен свят, под общия покрив на демокрацията, дружно с цяла Европа - такава, каквато я желаеме да бъде. Тогава не ще и подозрение, че Националният празник на България ще разсъни освен забравени усеща, само че и ще роди нови потребни контакти. Защото в този празник Русия може да взе участие освен като спомен, само че и като сътрудник в новата европейска политика на България.
Трети март е огромният ден на родината. Ден на свободата й. Той освен срути робския хомот, само че и възроди българската държавност. От него потегля най-новата българска история, която макар своите несъгласия е един летопис на огромните каузи и национално съзряване. Ето за какво дано славим неговите герои и неговото знаме.
Не всички нации имат подобен популярен ден в своята история. Такъв приятелски ден. Очакван 500 години, пътят му бе колосален - от Свищов до Шипка и от Шипка до Сан Стефано. Покрит с цветя и гробове. Път на вярата и вярата. И на това вглеждане в бъдещето, което в никакъв случай няма да помръкне.
ДУМА, 2 март 1995 година
Идва националният празник на България. Отново и още веднъж пред очите ни ще минат сенките на опълченците, на съветските синове, на знамената и редутите... Само споменът за самарската реликва и за шипченската урва е задоволителен, с цел да почитаме свободата си и да кичим с венци облиците на героите.
Няма хълм или равнища по нашата земя, които да не са скътали в недрата си съветски и български коси, съсечени от ятагана на отстъпващото иго. Няма и български жанр, в чиято история да не участва някоя от легендите за донските казаци и белите генерали, за тези китки, бъклици и молебени, с които народът ни посрещна братушките.
Сега изтощени или омерзени мозъци се пробват да ни убедят, че всичко е било една френетична илюзия, само че светлият спомен е по-силен от всичко. Лодката на Драгомиров, промушената гръд на Калитин, топовете на орловци и пътят на Мирски, посочен от Славейков, са неизличими от националната памет. Повече от век те участват в българската история и свидетелстват, че вярата в Дядо Иван не е била небивалица.
И най-фанатичните русофоби са безсилни да очернят тази вяра и да трансфорат гробището край Шейново в могила на омразата. Камъкът на Балкана, възпят от Вазов, е жив и не дава покой на забравата.
Там горе, измежду неговите пирамиди и бастиони, България и Русия са се сплели във безконечна прегръдка. И в тази прегръдка няма нищо обидно. Тя е признакът на едно време, което ни извиси до небето, с цел да ни има.
Всичко, което се случи по-късно - от губернаторските интриги до губернските хрумвания, - е безсилно да понижи сиянието на подвига. Историята клати както си желае, само че свободата остава.Нито политическите интриги, нито имперските ползи са в положение да погубят това, което героите сътвориха. И през днешния ден Плевен е пантеон на братската популярност, и през днешния ден Орлово гнездо е голгота на българското избавление. Тук никой нищо не може да отхвърли или да отхвърли.
Ето за какво неправилен е всеки опит да се търси нещо мрачно в загатна и да се рови с мръсни ръце в чистите му кости.
Обидно е, че " Опълченците на Шипка " - един от шедьоврите в нашата лирика, е изпъден от българските учебници. И още по-обидно е, че десетки свети монументи са поругани от нечестиви потомци. Това са мрачните следи на пристрастености, които позорят личното ни великолепие. Но какво да се прави. Така е постоянно, когато политическата завист вземе връх над справедливостта. Тази завист е подготвена да ни прати и в джендема, с цел да реализира скверната си цел. А задачата е повече от ясна. Тя търси сърцето на България, с цел да го откъсне за кой ли път от " заветния рид ". От тези именити Термопили, измежду чиято трева съветският щик и българският камък не престават и до през днешния ден да викат своето общо " ура ".
За благополучие, нашият народ, макар завоите на времето в никакъв случай не се е поддавал на русофобски настроения. Дори и през днешния ден, когато Русия изживява трагични дни, братското му възприятие към нея е живо. Не тъй като чака още веднъж спасението си от Изток, а тъй като знае, че страданието й е сходно на неговото. За следващ път ориста е еднообразно жестока и към двата народа. В това има нещо колкото алегорично, толкоз и солидарно. Разбира се, през днешния ден пътищата им са прекомерно разнообразни и дълбоката връзка е нарушена, само че това не понижава силата н спомените. Общата религия, околните езици, културното роднинство и обичайните пазари са единствено част от огромното притегляне, което не е лишено от бъдеще.
Сигурно ще пристигна ден, когато Русия и България още веднъж ще се срещнат в името на общата изгода. И това ще бъде среща в един различен свят, под общия покрив на демокрацията, дружно с цяла Европа - такава, каквато я желаеме да бъде. Тогава не ще и подозрение, че Националният празник на България ще разсъни освен забравени усеща, само че и ще роди нови потребни контакти. Защото в този празник Русия може да взе участие освен като спомен, само че и като сътрудник в новата европейска политика на България.
Трети март е огромният ден на родината. Ден на свободата й. Той освен срути робския хомот, само че и възроди българската държавност. От него потегля най-новата българска история, която макар своите несъгласия е един летопис на огромните каузи и национално съзряване. Ето за какво дано славим неговите герои и неговото знаме.
Не всички нации имат подобен популярен ден в своята история. Такъв приятелски ден. Очакван 500 години, пътят му бе колосален - от Свищов до Шипка и от Шипка до Сан Стефано. Покрит с цветя и гробове. Път на вярата и вярата. И на това вглеждане в бъдещето, което в никакъв случай няма да помръкне.
ДУМА, 2 март 1995 година
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ