Стефан Данаилов, наричан още Ламбо, е роден е на 9

Стефан Данаилов , именуван още Ламбо , е роден е на 9 декември 1942 в София.

Мечтае да стане моряк в гражданския флот, тъй като морето постоянно го е привличало, въпреки че няма „ морска “ кръв.

Още като дете взе участие в игралния филм „ Следите остават “ (1956). Докато е в казармата, счита да кандидатства история, само че артистът Иван Кондов , който тогава е брачен партньор на сестра му, го посъветва да следва във ВИТИЗ „ Кр. Сарафов “.

През 1963 година е признат в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев . След неговата гибел Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов . Завършва през 1967 година и стартира работа в Пловдивския спектакъл „ Н. О. Масалитинов “.

Първите му функции в киното са във филмите „ Понеделник заран “, „ Морето “ и „ С мирис на бадеми “.

Популярността идва още след присъединяване в ролята на Иван Загубански от кино лентата „ Първият пощальон “, само че избухва с невиждана мощ, когато на телевизионния екран се появяват сериите от кино лентата „ На всеки километър “ (1969). С ролята на майор Деянов го запомня всеобщата публика в България.

В интервала сред първите и вторите серии се снима в „ Князът “ и „ Черните ангели “.

Един от най-хубавите си екранни облици основава във кино лентата на Никола Корабов „ Иван Кондарев “.

Има участия допълнително от 150 кино лентата, театрални постановки и в малкия екран, голям брой награди от национални театрални и кино фестивали.

Страх ме е от гибелта! Не го укривам. Аз съм лакомец и не мога да си показва света без мен. Не че тук имам да свърша неща, без които не може. Не… Не знам другите хора по какъв начин са, само че аз се опасявам. Дано да съм кодиран за по-дълъг живот.

Когато започнах да се практикувам да изсвирвам на флигорна, съучениците ме изиграха: споделиха ми, че тъй като инструментът бил нов, трябвало да го изпълня с боза, с цел да свири по-меко. Започнах да сипвам и по едно време видях по какъв начин течността отива по черния ми панталон. Майка ми полудя, като се прибра и видя петната: „ Какво правиш бе, човек? “ Беше решила, че съм се заигравал нещо с оня орган. Казах й, че е боза, само че тя не повярва. Голям срам се получи.

Като се върна от чужбина, (беше в Белгия като ръководител на ТКЗС) татко ми донесе джинси, с три рубина на триъгълник откъм гърба и с един фосфорен стоп на задника ми. Освен това за мен имаше алена ризка, зелена спортна чанта с шнурчета и френски гуменки. Трябва да отбележа, че бях върхът! Често се разхождах кокетен по софийските улици. Няколко пъти ме спираха полицаи и аз им говорех на френски, а имах да вземам изправителен изпит по френски език. Един път обаче ме привикаха в ръководството. Вкараха ме в кауша и се стартира: „ Какви са тези гащи? “. Баща ми ми ги донесе от Белгия “, отговорих. „ Какво?! “ Кой е татко ти? “. Обясних, че той е заместник-началник на Военна академия, а майка ми е домоуправител. Накрая полицаят ми сподели: „ Абе, виж к’во в този момент, би трябвало да ги свалиш тез стопове откъм гърба “. Махна ги с една кама, с едно придвижване смъкна хубостта.

В театъра се убедих, че положителната роля е цялост от доста фактори: драматургия, режисьор, сценограф, композитор, сътрудници. В киното може да се спасиш, да минеш метър с сексапил, само че на сцената няма по какъв начин да стане. Затова разбрах, че театърът ми е значим. Апостол Карамитев ми сподели: „ Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като артист, да създаваш своя аудитория. А киното ще те употребява поради младостта, поради външните дадености и след това – айде, стига толкова. Да пристигна идващият! “.

Мъжът е лабилно създание. Ранимо, уязвимо. Той е по-слабият. Да, в него е семката, само че родът, плодът е там, на друго място. Затова дамата е по-силната. Тя е тази, която взема решение. Една жена може да даде доста на един мъж, може и да го срине. И освен в поезията, това е действителността.

Женското тяло е хубаво нещо. Зависи на кого е и какво има вътре. Може да е изтънчено и тънко, само че празно и тогава е по-добре да си гледаш някоя статуя.

Отношението ми към Невена Коканова се променяше през годините. Гледах я като хубава жена, като актриса, като освен това от партньорка. Беше ярък човек – добър и мирен. Голяма звезда, само че в никакъв случай не спекулираше с известността и с хубостта си.

Помня Мери с едно изключително красиво зелено палто. Очите ѝ бяха невероятни, излъчваха топлота. Тя беше интелигентна, само че не парадираше с това. Знаеше си мястото. Заради мен се отдръпна от манекенския подиум. Никога не използва думата „ жертва “, само че аз го съзнавах. Беше като тигрица, защитаваше ме, пазеше ме. Беше подготвена на всичко за мен. Знаеше за доста от нелепостите, които вършех. За други се досещаше, за трети й донасяха „ доброжелателите “. Тя в никакъв случай не разреши да се плюе по мой адрес. С годините ставаше по-остра, изпокара се с доста другари, изключително след демократичните промени, когато се разделихме на червени и сини. Попадали сме в разнообразни обстановки поради моите похождения. Мери в никакъв случай не ми зададе въпроса: „ Ще ме оставиш ли? “. Не съм си го и помислял. Дай боже и тя да е усещала, че е номер едно в живота ми. “

Една актриса стана по-специална за мен – Аня Пенчева. Нашата история беше същинска, повече от елементарен флирт. Мисля, че и тя имаше същото чувство – за обич. Аня е другата жена, която съм обичал същински. Мери разбра това и го претърпя доста тежко. А и мен ме измъчваше съвестта; мисълта, че би трябвало да оставиш един човек поради различен, не ми даваше успокоение. След началната еуфория пристигна отрезвяването, а в тази фаза започваш да си задаваш доста въпроси. Готов ли си за нов живот? Накъде отиваш? С кого ще продължиш? Аня беше мъдро момиче. Проведохме сериозен диалог и аз сложих завършек на нашите връзки. В края на краищата има една прозаична фраза: „ Важно е кой ти пере гащите “.

Абе, хора, доста съм изял, изпил, изживял.

Не не помня, че доверието е най-непостоянният капитал, който човек може да е натрупал с десетилетия, а след това единствено с един жест да го срине за дълго време.

Мъката се преодолява с усмивка.

Човешко е да паднем духом. Но в случай че падна духом, по-добре да си ходя.

Животът ми не мина в гонене на цели. Аз съм актьор и умея да давам, по тази причина и получавам.

Обръщам се и на витрината се залепили трудови гражданки, а на вратата дребни патриотчета стоят и ме зяпат. В идващия миг слушам по какъв начин децата викат: “Бате, Серго! Гледай, мамо, той е! Той е! ”, а аз все едно цялостен живот това съм чакал и високо им откликвам: “Ми аз съм бе! ”. Това са висши преживявания и радостни мигове, които никой и по никакъв метод не може да ми отнеме.