Ставрев, 1969 Добрин Маников започна кариерата си в началото на 60-те

Ставрев, 1969

Добрин Маников стартира кариерата си при започване на 60-те години – златен интервал в историята на Русенската опера, в този момент изпаднала в сериозна рецесия – дружно с още двама баси – Неделчо Деянов и Валентин Григоров. С тях и с Неделчо Павлов той носеше целия басов, а също и басбаритоновия, репертоар години наред – огромните и дребните функции – в един огромен стилов диапазон, от Моцарт до Прокофиев и Хаджиев. В тази връзка, бих споделил, че Добрин Маников беше измежду най- скъпите актьори в трупата през цялата ѝ до настояща история и че втори сходен на него до момента не се е появил.

Ролите му бяха към петдесет за двадесетте години, през които работи в Русе, до гибелта си – през ноември 1978. Преди това беше солист на столичната оперета, в която постъпва незабавно след дипломирането си в Музикалната академия през 1958 година. Роден е на 25 октомври 1930 година в Казанлък, в града, дал редица актьори и музиканти на България (тук през декември 1900 година е била показана първата българска опера „ Сиромахкиня “ от Христо Манолов по текст на Вазов). От възпитаник излиза на сцената, пее като солист в самодейни хорове, пробва се да свири на разнообразни принадлежности. В Консерваторията учи при Людмила Прокопова – това е школата на Пивода, огромния чешки възпитател, при който е учила и великата Христина Морфова. Първия си солов концерт Добрин Маников изнася след дипломирането си, в залата на Алианса на площад „ Славейков “, под съпровода на педагожката си.

Добрин Маников дебютира в Русенската национална опера напролет на 1961 година в ролята на Маркиз д’Обини в „ Травиата “, в дълго играната режисура на проф. Драган Кърджиев от 1949 година Разбира се, дребната ансамблова роля не дава визия за опциите му, само че в идната – на бунтаря Анджелоти от „ Тоска “ на Пучини, той ще се изяви по-пълноценно и ще отбрани мястото си като благонадежден и скъп помощник на състава.

В оперната литература – изключително в класическата – партиите за басите са повече от тези за баритоните и тенорите. За един бас от незначителен спектакъл, като този в Русе, това значи не профилиране, както е нормално при другите типове гласове, и изключително при соп раните, а влизане от режисура в режисура. Без време за отдих. Така се случи и при Добрин Маников, както и при множеството баси в Русе. А той бе в действителност повсеместен артист и артист – можеше всичко: от високата покруса и драмата до комичната опера, оперетата и мюзикъла. Затова и в този момент мъчно бихме могли да кажем кои бяха коронните му функции, къде бяха върховите му превъплъщения. Беше еднообразно безапелационен и като моцартов артист, и като вердиев извърши тел, а също и в българската, съветската, френската и немската опера. Може да се съжалява, че не посегна към ролята на Холандеца от „ Летящият холандец “ на Вагнер, мисля, че щеше да бъде доста до бър в нея. Имаше всички предпоставки за това – рядко красивият му и тембрист бас баритон беше кадърен да изрази необятната гама от усеща, заложени в тази забележителна музика. Но управлението на Операта го възприемаше повече като комедиен актьор и не му я разпореди. Критиката високо оцени поредицата му Моцартови герои. Помня ги добре – бяха съществени достижения за актьора и театъра. На първо място – Дон Жуан (1963) – хубав, строен, съблазнителен и безсрамен ухажор. В този облик Маников – на всеки театър, непроменяемо очароваше публиката с елегантността си, с естественото си пеене и театрално държание, със свободните си и леки преходи от едно прочувствено положение към друго. В облика на Дон Жуан, под режисурата на Михаил Хаджимишев, той акцентираше на първо място върху неизтощимото жизнелюбие и оптимизма на този воин. С каква лекост Добрин се придвижваше по сцената, какъв брой просто и доброволно общуваше с сътрудниците си! Във всеки негов жест, във всяко придвижване се усещаше висшата степен на едно високо професионално актьорско майсторство.

Фигаро от „ Сватбата на Фигаро “ в отличната режисура на Цветана Андреева- Прохазка (1966) бе жив, деятелен и дръзновен прислужник, характерен представител на третото съсловие, надминаващ господарите си, Папагено от „ Вълшебната флейта “ под режисурата на огромния Стефан Трифонов (1969) беше блестящо присъщ, еластичен и пределно находчив в шегите си, Дон Алфонсо от „ Така вършат всички “ (1973) – обаятелен остарял безсрамник, надъхан метафизичен – епикурейски. Четири впечатляващи облика от опери на Моцарт, много разнообразни, и освен това правилни на създателя. Изпяти безпроблемно, съвършено, изиграни от същински огромен актьор. Познавах го добре – беше прекомерно непретенциозен в живота и може би не си даваше сметка какъв огромен гений притежаваше!

Друго съществено достижение – Великия инквизитор от „ Дон Карлос “ на Верди във превъзходната режисура на Евгени Немиров (1963) от същата година, от която е и неговият Дон Жуан! До 1973 година, докато се игра това заглавие, Добрин Маников бе несменяемият Инквизитор. В строгата и стилна режисура на Евгени Немиров, в която като Филип II гостуваха звезди, като Гяуров и Гюзелев, Добрин Маников направи една от най- ярките си функции, макар по- лиричния си глас за нея. В огромната сцена – дует с краля, той бе застрашителен, необработен, безсърдечен и нечовечен испански инквизитор, който ще помним дълго. Всъщност беше актьор без несъмнено само че амплоа, просто можеше всичко и не отхвърляше роля, без значение каква бе тя. Един роден, същински актьор!

От вердиевите му функции ще загатна още: Ферандо в „ Трубадур “, Банко в „ Макбет “, Фиеско в „ Симон Боканегра “ ( втората и третата под въодушевената постановка на незабравимия Диди Димчев /. Отлично поставеният му и подравнен глас, с рядко хубав, кадифен тембър, тук прозвуча пределно изразително, благородно, белкантово. Дикцията му бе съвършена, фразата – осмислена, пределно изразителна.

Друг акцент в разнородния му и богат репертоар бяха съветските функции: Граф Томски от „ Дама пика “ (1968), Приставът в „ Катерина Измайлова “ (1965), Ременюк от „ Семьон Котко “ (1977), Скула в „ Княз Игор “ (1971). И четирите бяха доста разнообразни и той ги на прави остро особено, като в никакъв случай не стигна до шарж и преиграване. И в дребните, и в огромните си функции този незабравим актьор и артист се утвърди като необичаен експерт, прочувствен артист и артист музикант. Както подчертах, беше еднообразно мощен и в сериозните, и в комичните си превъплъщения. Но сякаш измежду тях доминираха лирико-комедийните функции. В българските опери на Маестро Атанасов, Найден Геров, Парашкев Хаджиев, Александър Йосифов, той разви изключително мощно тази линия. Хитър Петър от „ Имало едно време “ (1961), Радан и Мечо в „ Луд гидия “ (1967), Царят на дяволите в „ Ян Бибиян “ (1969), Боцмана в „ Моряшка чест “ (1965). Беше мечтан и издирван от постановчици и аудитория и в оперетните спектакли. Иполит от „ Фраскита “ на Лехар, Фери Бачи в „ Царицата на чардаша “ от Калман, Блинд от „ Прилепът “ на Щраус-син, Никуш във „ Веселата вдовица “ от Лехар – са част от върховите му изяви в „ лекия род “, който той, за разлика от мнозина свои сътрудници, не беше податлив да подценява, в противен случай, играеше в тези пиеси постоянно с голямо въодушевление и приятност. Беше подготвен да ги извършва без дубльор, от време на време и в две представления в един ден! Обичаше импровизациите, само че в никакъв случай не шаржираше, имаше вродено възприятие за мярка.

Започнал като оперетен актьор, Добрин Маников игра сполучливо и в голям брой оперетни постановки до края на кариерата си, прекратена от тежка болест и алкохолна взаимозависимост. Напусна този свят рано, а мястото му в Операта остана празно. Днес, просто нямаме сходни, родени актьори, освен това от неговия сан.