Ставаме склонни да се влюбим, когато в живота ни има

Ставаме склонни да се влюбим, когато в живота ни има потребност от смяна. Първо назрява упованието, след това идва неспокойството като пред огромно събитие и когато се появи някой, ние към този момент сме подготвени да се впуснем. Не толкоз в любовта, колкото в смяната.

Със своята преобръщаща всичко мощ влюбването ни вади от нещастна връзка, от застой, от неистина, от възприятието за " не тук и не в този момент ". То може да прерасне в обич, може и да остане единствено въодушевление. Не е нужно да се окаже най-голямата обич в живота. Може да трае момент или ден, от време на време повече.

Урокът на влюбването е да не му се съпротивляваме, когато го почувстваме, че се случва, тъй като това е знак, че смяната е нужна. С разсъдъка си не го осъзнаваме, само че със сърцето си към този момент копнеем.

Моногамията е една огромен илюзия - ние би трябвало да сме свободни да се срещаме и разделяме свободно с другите. Да вземаме и даваме обич, шерване, топлота. Толкова дълго, колкото имаме потребност. Докато не пристигна идващото влюбване, което да ни подскаже, че е време за смяна. Ако има същинска обич, то тя срещата на двама индивида, които не изпитват желанието да се влюбват в другиго. Които са задоволително свободни, с цел да нямат потребност да трансформират нещо във връзката си, до момента в който се срещат и с други.

Влюбването не е цел, нито началото на пътуването. То е една междинна станция на безкрайните ни срещи и раздели.