Опенхаймер и неговото влияние върху теорията за черните дупки
Статията на Опенхаймер и Снайдър, оповестена през 1939 година, е повратна точка в теоретичната физика, защото предсказва съществуването на черни дупки доста преди тяхното удостоверение посредством наблюдения. Тя сподели, че задоволително солидна звезда ще се разпада безпределно, откакто енергийните ѝ източници се изчерпят. Известен най-много като основател на атомната бомба, Опенхаймер проправя пътя за десетилетия проучвания на черните дупки. Малко известно завещание, което акцентира потребните или разрушителни резултати на науката според от метода, по който я използваме.
Черните дупки, чието битие е предсказано от общата доктрина на относителността на Айнщайн, са обект на безконечен интерес и проучвания. Сред учените, които са съдействали за разбирането на тези галактически формирания, изключително място заема Дж.Робърт Опенхаймер.
Опенхаймер е най-известен като началник на плана „ Манхатън “, довел до основаването на атомната бомба, за който неотдавна беше сниман филм. Но е прекомерно елементарно да забравим, че той има забележителен принос и към теорията за черните дупки. През 1939 година, доста преди черните дупки да бъдат доказани посредством наблюдения, Опенхаймер и неговият студент Хартланд Снайдър разгласяват научна работа, която слага основите на актуалното ни схващане за тези небесни феномени и има дълбоки последствия за разбирането ни за самата Вселена. Тази публикация към момента е налична в архивите на Physical Review.
Малко известният изобретател на черните дупки
Работата на Опенхаймер и Снайдър, осъществена през 1939 година, е забележителен прогрес в развиването на общата доктрина на относителността на Айнщайн. Те изследват последствията от тази доктрина за звезда с висока компактност, която е изчерпала всички източници на термоядрена сила. Според уравненията на общата доктрина на относителността сходна звезда би трябвало да се свие под въздействието на личната си гравитация.
Те стигат до заключението, че в случай че въртенето на звездата не провокира разделяне или масата ѝ не понижава заради радиация и разнообразни предавания, тогава звездата ще продължи да се свива безпределно. Това би довело до появяването на област от пространството, в която гравитацията е толкоз мощна, че нито материята, нито светлината могат да избягат. Това са по този начин наречените черни дупки.
Те също по този начин предвидиха, че радиусът на звездата асимптотично ще се приближи до нейния гравитационен радиус, което е основна идея в актуалната доктрина на черните дупки. Освен това те означават, че светлината, предавана от повърхността на звездата, последователно ще почервенее и ще може да излиза от нея под все по-тесен диапазон от ъгли.
Дълго подценявана от академичната общественост научна работа
Тези предвиждания са революционни за това време и слагат основите на актуалната доктрина на черните дупки. Въпреки това едвам през 60-те години на ХХ век тази научна работа получава заслуженото внимание. Всъщност концепцията за черните дупки надалеч изпреварва времето си. По това време множеството учени не са могли да си показват съществуването на такива рискови обекти. Особено откакто технологията, нужна за откриването на такива обекти, към момента не е съществувала, което прави концепцията чисто теоретична.
Да не приказваме, че светът е в разгара на Втората международна война и вниманието на научната общественост е ориентирано най-вече към военните дейности. Самият Опенхаймер е притеглен за началник на плана „ Манхатън “, който има за цел да сътвори първата атомна бомба. Това безспорно отклонява неговото внимание от работата върху черните дупки.
И най-после, значимо е да се означи, че общата доктрина на относителността на Айнщайн, на която се базира работата на Опенхаймер и Снайдър, е към момента относително нова и едва разбирана от доста учени. Това може да е асъдействало за нежеланието на научната общественост да одобри техните открития.
Множественият генезис на теорията за черните дупки
Опенхаймер не е бил самичък в теориите си за черните дупки. Всъщност концепцията за черните дупки датира още от 1916 година, когато немският астроном Карл Шварцшилд намира тъкмо решение на уравненията на общата доктрина на относителността на Айнщайн. Това решение съдържало по този начин наречената „ сингулярност “ – точката, в която физиката, такава, каквато я познаваме, престава да съществува. Това е първото теоретично доказателство за съществуването на черни дупки.
По същото време като Опенхаймер индийско-американският физик Субраманиан Чандрасекар прави значима работа върху края на живота на звездите и образуването на черни дупки. Но работата на Опенхаймер и Снайдър е неповторима с това, че за първи път употребява уравненията на общата доктрина на относителността, с цел да опише процеса на формиране на черни дупки.
Изненадващо, само че концепцията за черните дупки е толкоз странна и изпреварваща времето си, че даже самият Айнщайн мъчно се съгласява с нея. Нещо повече, през 1939 година, когато двамата откриватели са работили върху своята публикация, Айнщайн е работил върху проучване, което е трябвало да покаже, че черните дупки не могат да съществуват.
Минават няколко десетилетия, преди черните дупки да бъдат доказани посредством наблюдения, което удостоверява новаторската работа на Опенхаймер и Снайдър.
Парадоксът на Опенхаймер
Парадоксът на Опенхаймер е идея, която акцентира двойнствеността на научната кариера на Дж.Робърт Опенхаймер. От една страна, той е прочут като „ бащата на атомната бомба “ – инструментът за всеобщо заличаване, който трансформира хода на историята и слага началото на нова епоха във военното дело и интернационалната политика.
От друга страна, Опенхаймер е прочут със забележителния си принос за огромния прогрес в разбирането ни за Вселената. Този контрастност сред съзиданието и разрушението илюстрира по какъв начин науката, според от нейното приложение, може да бъде употребена за съзидание или за открития, за опустошение или за схващане. Това е увещание, че самата просвета е неутрална. Само методът, по който я използваме, може да има удобни и разрушителни последствия.
