Руско-турската война и ценностите на мира в спомените на Берта фон Зутнер и Верешчагин
Статията на доцент Кристина Попова " Ценността на мира: пацифизмът и Руско-турската война 1877–1878 година (Берта декор Зутнер и нейните спомени) е препечатана със обилни съкращения. Заглавието е на " Дневник ".
Писателката Берта декор Зутнер (1843–1914) е носителка на Нобелова премия за мир. Въпреки че преди столетие литературното й творчество е било познато в България в многочислени преводи, през днешния ден името й е съвсем забравено. Тя претърпява Руско-турската война 1877–1878 година близо до Кавказкия фронт. Тогава у Берта декор Зутнер стартира преломът, който трансформира възпитаната в полезностите на славните военни победи аристократка, в уверена привърженичка на мира.
От втората половина на шестдесетте години милитаризмът в Европа се радикализира. При мощната дребнавост на гражданското общество в Русия, войната става основна сцена за всеобщо присъединяване в политическия живот. Разпространението на военните записки окуражава нападателната ориентировка на съветския шовинизъм.
Берта декор Зутнер и нейните мемоари за Руско-турската война 1877–1878 година
Берта декор Зутнер е родена в Прага през 1843 година в фамилията на австрийския военачалник граф Кински. Тя се сближава със фамилията на грузинската княгиня Екатерина Дадиани. Чрез княгинята среща и съветския император Александър Втори, който разказва като " висока, импонираща фигура ". След като фамилията на Берта се разорява, тя работи като гувернантка, а през 1876 година за малко време е секретарка на Алфред Нобел в Париж. Наскоро по-късно отпътува със брачна половинка си Артур декор Зутнер за Русия и се открива в Кавказ в фамилията на княгиня Дадиани, като близо десетилетие преподава немски и други езици. В град Кутаиси Берта и Артур декор Зутнер претърпяват Руско-турската война 1877–1878 година И двамата аплайват да бъдат назначени като болногледачи. Берта и Артур декор Зутнер симпатизират на Русия във военния спор, само че виждат със личните си очи страданията и гибелта, които войната носи, както и средствата, с които се влияе върху публичното мнение. Видяното им дава материал за преосмисляне на войната. Двамата стартират първите си писателски опити, които им донасят популярност и триумф в родината.
След завръщането си във Виена в средата на 1880-те години, двойката Зутнер посещава Алфред Нобел в Париж. Берта е потресена от желанието за реванш против Германия, обхванало парижките салони, поради провалянето на Франция във Френско–Пруската война шестнадесет години по-рано. Настроенията в интерес на войната й наподобяват лекомислени и рискови. Тук тя научава, че към този момент съществува антивоенно придвижване и взема решение да го поддържа, като напише разказ срещу войната. Тази нейна книга – " Долу оръжията. История на един живот " " Die Waffen nieder! ( " Lay Down Your Arms! " ) излиза от щемпел през 1889 г.и бързо се трансформира в едно от най-въздействащите антивоенни литературни творби.
В спомените си Берта декор Зутнер разказва прекарванията си от времето на Руско-турската война 1877–1878 година В началото тя посреща войната като нещо естествено. Както в личното си семейство като щерка на военачалник, по този начин и в фамилията на княгина Екатерина Дадиани в Кавказ, чиито синове са офицери в съветската войска, Берта декор Зутнер е обградена от военни. Но възпитаната в духа на поклонение пред войната аристократка, последователно се трансформира под влияние на прекарванията си в месеците на войната:
"... на 24 април Русия разгласи война и незабавно бяха прекосени р. Прут и арменската граница. Вестта беше толкоз по-разтърсваща, тъй като Кавказ се оказа една от двете подиуми на войната и опасността от турска инвазия в Кутаиси бе една от вероятните рискове.
Не помня да ни е било боязън. Изпитвах и също толкоз едва възприятие на митинг против войната, както през 1866 и 1870 година..
Нашите благосклонности (тогава във войните към момента имахме " благосклонности " ) бяха на съветска страна. Ставаше дума да бъдат " освободени славянските братя ", това бе паролата, която се чуваше отвред към нас, и ние я възприемахме на религия.
Впрочем, отекваше и един втори девиз, вдигнат от живеещите в Кавказ мохамедани, от дивите планински нации, другарите на Шамил: апелът да се отхвърли съветското робство. Всичко това звучеше доста героично. Но не се стигна до въстание; Кавказ се оказа много русифициран и предан. Синовете на страната – наконтени в казашките си униформи прекосяваха към бойното поле, с цел да бият турците. " Сотните " – по този начин се назоваха частите от 100 ездачи, които непринудено се присъединяваха към армията, и ние ги виждахме да яздят под нашите прозорци.
...Естествено, всички останали към нас, бяха обхванати от червенокръстката тресчица: да вършат превръзки за ранените, да изпращат чай и тютюневи ресурси, да обезпечават на преминаващите елементи храна и питиета, да събират пари, да възнамеряват и организират благотворителни мероприятия - всичко за богатството на бедните воини. Днес ми се коства, че можеше да има по-добро от най-хубавото: да не ги изпращат там!
... аз, като не можех да се грижа към този момент за ранените, най-малко се стараех да оказвам помощ в проведените в тяхна изгода представления, които бяха инсценирани от кутаиските дами. Помня една градинска вечеринка, проведена на така наречен " Булевард " – по този начин се наричаше засадената с дървета повърхност за разходки, ситуирана измежду града – която събра поданството на светлината на лампиони. Оркестрова музика (Боже, царя ни пази, потпури от " Живот за царя " на Глинка, Балкански марш, славянски песни и други подобни), павилиони за продажба и лотария. Между две дървета, блестящо осветена, бе сложена огромна картина, която представяше трогателна сцена от бойното поле: на напред във времето една чудно хубава съветска милосърдна сестра със сълзи по страните, бе нежно приведена над един ранен турски боец, като придържаше главата му, с цел да му подаде глътка вода. На назад във времето – палатка, барутен пушек, мъртви коне и избухващи гранати. Пред тази картина и аз пролях сълзи...
...Войната беше към края си. На трети март 1878 бе подписан мирът в Сан Стефано.
...Чувствителна към военната тематика – " към този момент мразех войната със пристрастеност " – Берта декор Зутнер съотнася личните си прекарвания с настроенията в интерес на една бъдеща война сред Франция и Германия, с които се сблъсква в Париж при гостуването си при Алфред Нобел. В спомените си тя разказва този за нея непонятен екстаз в интерес на войната, на който се натъква в парижките салони:
Мадам Адам (близка другарка на Алфред Нобел) беше известна като огромна " патриотка ", което по това време тогава означаваше: носителка на мисълта за реванш....Впрочем тя ни предложения доста общително на един огромен банкет след няколко дни. От това соаре в спомените си съм запазила жив облик:
" Ах, благи бароне – сподели тя на мъжа ми – " Вие сте ми толкоз приветлив, тъй като страната, която вие толкоз успешно описвате във вашите книги, полудивият Кавказ, толкоз ме очарова. "
Известно бе, какъв брой мадам Адам – почитателка на Аксаков и военачалник Скобелев – харесва всичко съветско. Тогава си мислех – по какъв начин може една жена да се занимава въобще толкоз доста с политика. Колко неудобства и насмешки си навлича с това! И по какъв начин може да се трепе още и с издаването на списание!
В салона на мадам Адам се бяха събрали доста известни хора – художници, писатели, политици и доста хубави дами. Но и тук, измежду артистичната и световна веселба, се носеше мрачната дума " война " ; смяташе се за напълно несъмнено, че през идната година ще се случи нещо, което прочее не пречеше на хубавото въодушевление и което евентуално предизвикваше красиви очаквания у запалената от устрема към патриотична популярност стопанка. По отношение на тези неща аз не бях към този момент по този начин безразлична, както в младежките ми години. Вече мразех войната със пристрастеност – и това безгрижно кокетиране с опцията за война, ми изглеждаше колкото безсъвестно, толкоз и некадърно.
Както и тук, в Париж, по този начин и преди този момент в Кутаиси, Берта декор Зутнер усеща настроението на обществото като " тресчица ". С тази дума тя се дистанцира от публичното мнение, което се оказва на страната на войната. Именно тук, в Париж, Берта декор Зутнер научава, че към този момент съществува проведено придвижване за мир. Тя взема решение да се включи в него и да го поддържа, като напише разказ, който да изрази и разпространява нейните антивоенни послания. Тя се посвещава напълно на битката срещу " всеобщата полуда " на войната, като " насочва против нея перото си ".
Берта декор Зутнер и Василий Верешчагин
След основаването на списанието " Долу оръжията ", Берта декор Зутнер среща във Виена художника Василий Верешчагин, който показва картините си от Руско-турската война. Запознат с нейната активност, той самичък я кани на изложбата. Темата й е близка, картините на Верешчагин я връщат към времето и прекарванията от 1877–1878 година Тя го разказва по този начин: " Среден на растеж, с дълга сива брада, витален, красноречив (говореше френски), буйно създание, чиято пристрастеност бе приглушена от подигравка. "
Картините на Василий Верешчагин са напълно съзвучни с нейните усеща към войната. Шипка, Плевен – това са места, от които и Берта декор Зутнер с боязън е чакала през 1877 година новини дружно със своите съветски и грузински другари. Берта декор Зутнер моли художника да опише прекарванията си и ги разгласява в списанието. В спомените си тя разказва срещата си с съветския художник и неговия роман за войната:
Сега желая да опиша за Василий Верешчагин. Когато научих, че огромният съветски художник, който с четката си се бореше със същия зложелател, против който бях насочила перото си, е във Виена, където е изложил редица от своите картини, побързах да отида в града, с цел да видя фамозните картини: " На Шипка всичко е умерено ", " Апотеоз на войната " и другите, които бяха наречени с сходни имена. Още в имената, които той даваше на своите картини, художникът показваше своето озлобление, което наред с болката, движеше неговата четка. Забравеният в снежните преспи пост, потопен в снега до гърдите си – това бе, което бе съзрял духът на Верешчагин зад познатата депеша от бойното поле " На Шипка всичко е умерено ", както и една пирамида от черепи, накацана от алчни гарвани: по този начин той бе нарисувал " Апотеозът на войната ".
/Верешчагин/ - Може би мислите, че е пресилено? – Не, истината е, че действителността е доста по-ужасна – доста постоянно са ме упреквали, че съм показал войната от неприятната й, отвратителна страна – сякаш войната има две страни – една приятна, привлекателна, и една друга, некрасива, отвратителна – само че има единствено една война, с една единствена цел: врагът би трябвало да изтърпи колкото се може повече, да загуби колкото се може повече хора –- убити, ранени и пленени, да понесе удар след удар, до момента в който замоли за прошка.
Пред картината " Апотеоз на войната ", той ни обърна внимание върху надписа, написан с дребни съветски букви долу при ръба на картината: " Вие не можете да прочетете това, то е на съветски и значи: " Посвещава се на завоевателите на предишното, сегашното и бъдещето. Когато картината бе изложена в Берлин, Молтке застана пред нея – бях от неговата страна – и му преведох думите – нали посвещението се отнасяше и за него. "
Една друга картина представяше покрито с пълен сняг шосе, от което на места се подаваха пръсти на ръце или крайници. " Какво е това, за Бога! " – извикахме ние.
" Не е плод на фантазията ми, а е реалност, че през зимата, както в последната Руско-турска война, по този начин и при други зимни военни акции, пътят, по който минаваха частите, бе затрупан с трупове – който не е видял това, му е мъчно да повярва. Оръдията, картечниците и другите коли затискаха нещастниците още живи с колелата си в коловозите, при което, с цел да не се повреди пътят, труповете към този момент не се изнасяха, а се сплескваха задачите – единствено тук-таме се подаваха обособени елементи, които посочваха, че пътят е едно гъсто обитаемо гробише. "
" Разбирам – споделих аз – за какво ви укоряват, че показвате най-ужасното, което сте видели "
" Най-ужасното? " – Не. Видях значително трагични неща, на които обърнах тил, тъй като не се усещах в положение да ги пренеса на платното; да вземем за пример претърпях следното: Брат ми, който бе адютант при военачалник Скобелев, бе погубен при третия взлом на Плевен. Позицията, където той падна погубен, бе завзета от врага, по този начин не можах да погреба тялото на моя брат. След три месеца, когато Плевен бе високомерен, отидох на това място и го открих цялото покрито с трупове, по-точно – със скелети; колкото и да търсех, виждах на всички места единствено оцъклени отсреща черепи и на места към момента облечени в ризи и фесове остатъци, които сочеха с ръцете си някъде към далечината. Кой от тях бе брат ми? Разглеждах деликатно останките от облекла, костите на черепите, очните кухини и Не можах да понеса това – сълзите ми рукнаха и дълго не можех да се овладея от мощния рев. Въпреки това седнах и обрисувах една схема на това място, което подсещаше Дантевия пъкъл. Исках да направя една картина с моята фигура измежду всички тези скелети, само че това не ми бе допустимо. Даже след една година, след две години, щом сядах пред платното, рукваха същите сълзи от очите ми и не ми даваха да продължа – и по този начин не съумях в никакъв случай да завърша тази картина ".
Съвсем несъмнено е, че описвам всичко това със личните думи на Верешчагин. Именно тогава го помолих да повтори това, което сподели, в една публикация, която да изпрати в моето месечно списание. Той извърши тази молба и в брошура 7 и 8 на 1893 година на " Долу оръжията ", Верешчагин разгласява горните мемоари и добави и други към тях.
" За да се разбере по-добре какво е войната " – разказваше още Верешчагин –- взех решение да се убедя със личните си очи: атакувах врага с пехотата и даже се случваше, да повеждам щурма на войниците; участвах в нападенията и стълкновенията на кавалерията и дружно с моряците участвах в офанзивата против един миноносец. При един от последните случаи бях осъден за любознанието си с една сериозна рана, която едвам не ме изпрати в отвъдното, с цел да продължа там наблюденията си. "
Днес ние знаем, че в реалност неговата орис бе да бъде отвеян от мина в отвъдното. Една от първите вести, която светът научи от Руско-японската война, бе потопяването на броненосеца " Петропавловск ", който се бе натъкнал на една мина. И на борда бе Верешчагин, с молив в ръка – и рисуваше един внезапен подтик, един зов на болежка от осемстотин гърла, и – всичко потъна в дълбините. Верешчагин искаше да следи епизоди от най-модерната война. Какви картини щяха да произлязат от това? Може би щяха да са също толкоз невъзможни за претворяване, както сцената при Плевен – има ужаси, които сковават ръката на художника или лишават дъха на наблюдаващия. Руско-японската война продължи всеобщата полуда. Вибриращата артистична душа на Верешчагин би изпаднала в полуда, в случай че бе опитал да вземем за пример да нарисува сцените, които се бяха разиграли по оградите от бодлива тел и вълчите ями.
Няколко години по-късно – с цел да изчерпя тук задачите ми мемоари за Верешчагин – се видях повторно с него; тогава той представяше във Виена Наполеновия цикъл картини. Кайзер Вилхелм Втори му бил споделил при типа на една от тези картини: " С това, скъпи майсторе, се борите по-осезателно против войната от всевъзможни конгреси за мир ".
...За доста от огромните фигури на придвижването за мир във втората половина на 19 век: Хенри Ричард, Фредерик Паси, Лев Толстой, Берта декор Зутнер, опитът и прекарванията им от времето на Руско-турската война способстват значително за техните антивоенни възгледи. Прозренията от 1877 - 1878 година оказват помощ на Лев Толстой и на Берта декор Зутнер да осъзнаят заплахата от пропагандата на войната и злоупотребата с патриотизма и военната история в медиите, в учебното заведение, във възпитанието на девойките и момчетата. Те доближават до нуждата от създаване на публичното мнение в духа и полезностите на мира и изключително във възпитанието на младите генерации. Техните хрумвания срещу насилието и войната за дълги десетилетия притеглят хиляди дами и мъже към пацифисткото придвижване.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (196)
Писателката Берта декор Зутнер (1843–1914) е носителка на Нобелова премия за мир. Въпреки че преди столетие литературното й творчество е било познато в България в многочислени преводи, през днешния ден името й е съвсем забравено. Тя претърпява Руско-турската война 1877–1878 година близо до Кавказкия фронт. Тогава у Берта декор Зутнер стартира преломът, който трансформира възпитаната в полезностите на славните военни победи аристократка, в уверена привърженичка на мира.
От втората половина на шестдесетте години милитаризмът в Европа се радикализира. При мощната дребнавост на гражданското общество в Русия, войната става основна сцена за всеобщо присъединяване в политическия живот. Разпространението на военните записки окуражава нападателната ориентировка на съветския шовинизъм.
Берта декор Зутнер и нейните мемоари за Руско-турската война 1877–1878 година
Берта декор Зутнер е родена в Прага през 1843 година в фамилията на австрийския военачалник граф Кински. Тя се сближава със фамилията на грузинската княгиня Екатерина Дадиани. Чрез княгинята среща и съветския император Александър Втори, който разказва като " висока, импонираща фигура ". След като фамилията на Берта се разорява, тя работи като гувернантка, а през 1876 година за малко време е секретарка на Алфред Нобел в Париж. Наскоро по-късно отпътува със брачна половинка си Артур декор Зутнер за Русия и се открива в Кавказ в фамилията на княгиня Дадиани, като близо десетилетие преподава немски и други езици. В град Кутаиси Берта и Артур декор Зутнер претърпяват Руско-турската война 1877–1878 година И двамата аплайват да бъдат назначени като болногледачи. Берта и Артур декор Зутнер симпатизират на Русия във военния спор, само че виждат със личните си очи страданията и гибелта, които войната носи, както и средствата, с които се влияе върху публичното мнение. Видяното им дава материал за преосмисляне на войната. Двамата стартират първите си писателски опити, които им донасят популярност и триумф в родината.
След завръщането си във Виена в средата на 1880-те години, двойката Зутнер посещава Алфред Нобел в Париж. Берта е потресена от желанието за реванш против Германия, обхванало парижките салони, поради провалянето на Франция във Френско–Пруската война шестнадесет години по-рано. Настроенията в интерес на войната й наподобяват лекомислени и рискови. Тук тя научава, че към този момент съществува антивоенно придвижване и взема решение да го поддържа, като напише разказ срещу войната. Тази нейна книга – " Долу оръжията. История на един живот " " Die Waffen nieder! ( " Lay Down Your Arms! " ) излиза от щемпел през 1889 г.и бързо се трансформира в едно от най-въздействащите антивоенни литературни творби.
В спомените си Берта декор Зутнер разказва прекарванията си от времето на Руско-турската война 1877–1878 година В началото тя посреща войната като нещо естествено. Както в личното си семейство като щерка на военачалник, по този начин и в фамилията на княгина Екатерина Дадиани в Кавказ, чиито синове са офицери в съветската войска, Берта декор Зутнер е обградена от военни. Но възпитаната в духа на поклонение пред войната аристократка, последователно се трансформира под влияние на прекарванията си в месеците на войната:
"... на 24 април Русия разгласи война и незабавно бяха прекосени р. Прут и арменската граница. Вестта беше толкоз по-разтърсваща, тъй като Кавказ се оказа една от двете подиуми на войната и опасността от турска инвазия в Кутаиси бе една от вероятните рискове.
Не помня да ни е било боязън. Изпитвах и също толкоз едва възприятие на митинг против войната, както през 1866 и 1870 година..
Нашите благосклонности (тогава във войните към момента имахме " благосклонности " ) бяха на съветска страна. Ставаше дума да бъдат " освободени славянските братя ", това бе паролата, която се чуваше отвред към нас, и ние я възприемахме на религия.
Впрочем, отекваше и един втори девиз, вдигнат от живеещите в Кавказ мохамедани, от дивите планински нации, другарите на Шамил: апелът да се отхвърли съветското робство. Всичко това звучеше доста героично. Но не се стигна до въстание; Кавказ се оказа много русифициран и предан. Синовете на страната – наконтени в казашките си униформи прекосяваха към бойното поле, с цел да бият турците. " Сотните " – по този начин се назоваха частите от 100 ездачи, които непринудено се присъединяваха към армията, и ние ги виждахме да яздят под нашите прозорци.
...Естествено, всички останали към нас, бяха обхванати от червенокръстката тресчица: да вършат превръзки за ранените, да изпращат чай и тютюневи ресурси, да обезпечават на преминаващите елементи храна и питиета, да събират пари, да възнамеряват и организират благотворителни мероприятия - всичко за богатството на бедните воини. Днес ми се коства, че можеше да има по-добро от най-хубавото: да не ги изпращат там!
... аз, като не можех да се грижа към този момент за ранените, най-малко се стараех да оказвам помощ в проведените в тяхна изгода представления, които бяха инсценирани от кутаиските дами. Помня една градинска вечеринка, проведена на така наречен " Булевард " – по този начин се наричаше засадената с дървета повърхност за разходки, ситуирана измежду града – която събра поданството на светлината на лампиони. Оркестрова музика (Боже, царя ни пази, потпури от " Живот за царя " на Глинка, Балкански марш, славянски песни и други подобни), павилиони за продажба и лотария. Между две дървета, блестящо осветена, бе сложена огромна картина, която представяше трогателна сцена от бойното поле: на напред във времето една чудно хубава съветска милосърдна сестра със сълзи по страните, бе нежно приведена над един ранен турски боец, като придържаше главата му, с цел да му подаде глътка вода. На назад във времето – палатка, барутен пушек, мъртви коне и избухващи гранати. Пред тази картина и аз пролях сълзи...
...Войната беше към края си. На трети март 1878 бе подписан мирът в Сан Стефано.
...Чувствителна към военната тематика – " към този момент мразех войната със пристрастеност " – Берта декор Зутнер съотнася личните си прекарвания с настроенията в интерес на една бъдеща война сред Франция и Германия, с които се сблъсква в Париж при гостуването си при Алфред Нобел. В спомените си тя разказва този за нея непонятен екстаз в интерес на войната, на който се натъква в парижките салони:
Мадам Адам (близка другарка на Алфред Нобел) беше известна като огромна " патриотка ", което по това време тогава означаваше: носителка на мисълта за реванш....Впрочем тя ни предложения доста общително на един огромен банкет след няколко дни. От това соаре в спомените си съм запазила жив облик:
" Ах, благи бароне – сподели тя на мъжа ми – " Вие сте ми толкоз приветлив, тъй като страната, която вие толкоз успешно описвате във вашите книги, полудивият Кавказ, толкоз ме очарова. "
Известно бе, какъв брой мадам Адам – почитателка на Аксаков и военачалник Скобелев – харесва всичко съветско. Тогава си мислех – по какъв начин може една жена да се занимава въобще толкоз доста с политика. Колко неудобства и насмешки си навлича с това! И по какъв начин може да се трепе още и с издаването на списание!
В салона на мадам Адам се бяха събрали доста известни хора – художници, писатели, политици и доста хубави дами. Но и тук, измежду артистичната и световна веселба, се носеше мрачната дума " война " ; смяташе се за напълно несъмнено, че през идната година ще се случи нещо, което прочее не пречеше на хубавото въодушевление и което евентуално предизвикваше красиви очаквания у запалената от устрема към патриотична популярност стопанка. По отношение на тези неща аз не бях към този момент по този начин безразлична, както в младежките ми години. Вече мразех войната със пристрастеност – и това безгрижно кокетиране с опцията за война, ми изглеждаше колкото безсъвестно, толкоз и некадърно.
Както и тук, в Париж, по този начин и преди този момент в Кутаиси, Берта декор Зутнер усеща настроението на обществото като " тресчица ". С тази дума тя се дистанцира от публичното мнение, което се оказва на страната на войната. Именно тук, в Париж, Берта декор Зутнер научава, че към този момент съществува проведено придвижване за мир. Тя взема решение да се включи в него и да го поддържа, като напише разказ, който да изрази и разпространява нейните антивоенни послания. Тя се посвещава напълно на битката срещу " всеобщата полуда " на войната, като " насочва против нея перото си ".
Берта декор Зутнер и Василий Верешчагин
След основаването на списанието " Долу оръжията ", Берта декор Зутнер среща във Виена художника Василий Верешчагин, който показва картините си от Руско-турската война. Запознат с нейната активност, той самичък я кани на изложбата. Темата й е близка, картините на Верешчагин я връщат към времето и прекарванията от 1877–1878 година Тя го разказва по този начин: " Среден на растеж, с дълга сива брада, витален, красноречив (говореше френски), буйно създание, чиято пристрастеност бе приглушена от подигравка. "
Картините на Василий Верешчагин са напълно съзвучни с нейните усеща към войната. Шипка, Плевен – това са места, от които и Берта декор Зутнер с боязън е чакала през 1877 година новини дружно със своите съветски и грузински другари. Берта декор Зутнер моли художника да опише прекарванията си и ги разгласява в списанието. В спомените си тя разказва срещата си с съветския художник и неговия роман за войната:
Сега желая да опиша за Василий Верешчагин. Когато научих, че огромният съветски художник, който с четката си се бореше със същия зложелател, против който бях насочила перото си, е във Виена, където е изложил редица от своите картини, побързах да отида в града, с цел да видя фамозните картини: " На Шипка всичко е умерено ", " Апотеоз на войната " и другите, които бяха наречени с сходни имена. Още в имената, които той даваше на своите картини, художникът показваше своето озлобление, което наред с болката, движеше неговата четка. Забравеният в снежните преспи пост, потопен в снега до гърдите си – това бе, което бе съзрял духът на Верешчагин зад познатата депеша от бойното поле " На Шипка всичко е умерено ", както и една пирамида от черепи, накацана от алчни гарвани: по този начин той бе нарисувал " Апотеозът на войната ".
/Верешчагин/ - Може би мислите, че е пресилено? – Не, истината е, че действителността е доста по-ужасна – доста постоянно са ме упреквали, че съм показал войната от неприятната й, отвратителна страна – сякаш войната има две страни – една приятна, привлекателна, и една друга, некрасива, отвратителна – само че има единствено една война, с една единствена цел: врагът би трябвало да изтърпи колкото се може повече, да загуби колкото се може повече хора –- убити, ранени и пленени, да понесе удар след удар, до момента в който замоли за прошка.
Пред картината " Апотеоз на войната ", той ни обърна внимание върху надписа, написан с дребни съветски букви долу при ръба на картината: " Вие не можете да прочетете това, то е на съветски и значи: " Посвещава се на завоевателите на предишното, сегашното и бъдещето. Когато картината бе изложена в Берлин, Молтке застана пред нея – бях от неговата страна – и му преведох думите – нали посвещението се отнасяше и за него. "
Една друга картина представяше покрито с пълен сняг шосе, от което на места се подаваха пръсти на ръце или крайници. " Какво е това, за Бога! " – извикахме ние.
" Не е плод на фантазията ми, а е реалност, че през зимата, както в последната Руско-турска война, по този начин и при други зимни военни акции, пътят, по който минаваха частите, бе затрупан с трупове – който не е видял това, му е мъчно да повярва. Оръдията, картечниците и другите коли затискаха нещастниците още живи с колелата си в коловозите, при което, с цел да не се повреди пътят, труповете към този момент не се изнасяха, а се сплескваха задачите – единствено тук-таме се подаваха обособени елементи, които посочваха, че пътят е едно гъсто обитаемо гробише. "
" Разбирам – споделих аз – за какво ви укоряват, че показвате най-ужасното, което сте видели "
" Най-ужасното? " – Не. Видях значително трагични неща, на които обърнах тил, тъй като не се усещах в положение да ги пренеса на платното; да вземем за пример претърпях следното: Брат ми, който бе адютант при военачалник Скобелев, бе погубен при третия взлом на Плевен. Позицията, където той падна погубен, бе завзета от врага, по този начин не можах да погреба тялото на моя брат. След три месеца, когато Плевен бе високомерен, отидох на това място и го открих цялото покрито с трупове, по-точно – със скелети; колкото и да търсех, виждах на всички места единствено оцъклени отсреща черепи и на места към момента облечени в ризи и фесове остатъци, които сочеха с ръцете си някъде към далечината. Кой от тях бе брат ми? Разглеждах деликатно останките от облекла, костите на черепите, очните кухини и Не можах да понеса това – сълзите ми рукнаха и дълго не можех да се овладея от мощния рев. Въпреки това седнах и обрисувах една схема на това място, което подсещаше Дантевия пъкъл. Исках да направя една картина с моята фигура измежду всички тези скелети, само че това не ми бе допустимо. Даже след една година, след две години, щом сядах пред платното, рукваха същите сълзи от очите ми и не ми даваха да продължа – и по този начин не съумях в никакъв случай да завърша тази картина ".
Съвсем несъмнено е, че описвам всичко това със личните думи на Верешчагин. Именно тогава го помолих да повтори това, което сподели, в една публикация, която да изпрати в моето месечно списание. Той извърши тази молба и в брошура 7 и 8 на 1893 година на " Долу оръжията ", Верешчагин разгласява горните мемоари и добави и други към тях.
" За да се разбере по-добре какво е войната " – разказваше още Верешчагин –- взех решение да се убедя със личните си очи: атакувах врага с пехотата и даже се случваше, да повеждам щурма на войниците; участвах в нападенията и стълкновенията на кавалерията и дружно с моряците участвах в офанзивата против един миноносец. При един от последните случаи бях осъден за любознанието си с една сериозна рана, която едвам не ме изпрати в отвъдното, с цел да продължа там наблюденията си. "
Днес ние знаем, че в реалност неговата орис бе да бъде отвеян от мина в отвъдното. Една от първите вести, която светът научи от Руско-японската война, бе потопяването на броненосеца " Петропавловск ", който се бе натъкнал на една мина. И на борда бе Верешчагин, с молив в ръка – и рисуваше един внезапен подтик, един зов на болежка от осемстотин гърла, и – всичко потъна в дълбините. Верешчагин искаше да следи епизоди от най-модерната война. Какви картини щяха да произлязат от това? Може би щяха да са също толкоз невъзможни за претворяване, както сцената при Плевен – има ужаси, които сковават ръката на художника или лишават дъха на наблюдаващия. Руско-японската война продължи всеобщата полуда. Вибриращата артистична душа на Верешчагин би изпаднала в полуда, в случай че бе опитал да вземем за пример да нарисува сцените, които се бяха разиграли по оградите от бодлива тел и вълчите ями.
Няколко години по-късно – с цел да изчерпя тук задачите ми мемоари за Верешчагин – се видях повторно с него; тогава той представяше във Виена Наполеновия цикъл картини. Кайзер Вилхелм Втори му бил споделил при типа на една от тези картини: " С това, скъпи майсторе, се борите по-осезателно против войната от всевъзможни конгреси за мир ".
...За доста от огромните фигури на придвижването за мир във втората половина на 19 век: Хенри Ричард, Фредерик Паси, Лев Толстой, Берта декор Зутнер, опитът и прекарванията им от времето на Руско-турската война способстват значително за техните антивоенни възгледи. Прозренията от 1877 - 1878 година оказват помощ на Лев Толстой и на Берта декор Зутнер да осъзнаят заплахата от пропагандата на войната и злоупотребата с патриотизма и военната история в медиите, в учебното заведение, във възпитанието на девойките и момчетата. Те доближават до нуждата от създаване на публичното мнение в духа и полезностите на мира и изключително във възпитанието на младите генерации. Техните хрумвания срещу насилието и войната за дълги десетилетия притеглят хиляди дами и мъже към пацифисткото придвижване.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (196)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ