Бруно: В душата си съм босненец, мога да кажа че съм и българин
Старши треньорът на ЦСКА-София Бруно Акрапович даде обстойно изявление пред bTV, в което описа за първите си стъпки във футбола, войната в родината му, както и едни от най-тежките моменти в своя живот - когато губи по-малката си сестра и татко си.
" Майка ми отишла да се види с вуйна ми, която имала посетители - семейство от чужбина. Те викали на детето: " Бруно, ела, ела ". Майка ми запомнила името и споделила: " Ако ми се роди наследник, ще се споделя Бруно. Мисля, че аз съм единственият Бруно в Босна. В душата си съм босненец. Не е елементарно да го кажеш, защото хората там са разграничени, само че по този начин ме възпитаха моите родители. Мога да кажа и че съм българин. Това са доста приятни хора, качествени хора - такива, които ми дават хубаво възприятие.
Бяхме доста щастливо семейство, нямахме доста, само че живеехме доста хубаво. По-малката ми сестра беше родена на 25 септември, а аз съм на 26-ти. Разликата ни бе 5 години. Нейната кончина бе потрес за мен. Това бе нещо, което не съм си и представял на тази възраст. Аз бях на 14 години и не можех да схвана, че тя няма да е там на идващия ден. Нямаше ден, в който да не си мисля за момента, в който изгубих сестра си. Това ме преследва цялостен живот.
Нямахме топка, когато бях дребен и по тази причина слагахме чорапи в по-голям чорап. Така играехме футбол. Играехме по през целия ден. Родителите ми не можеха да ме намерят. Когато се приберях обаче имаше плесници и незабавно в леглото. Имах един братовчед, който не разбираше от футбол, само че постоянно искаше да ме хване и да ме удари. Правеше му кеф. За да му избягам се научих да дриблирам и да търча. Това бяха първите ми крачки във футбола. После пристигна и първата същинска топка. По това време да имаш такава бе нещо неповторимо.
Във футбола търсех успокоение. Търсех по какъв начин да не помни гибелта на сестра ми. Давах всичко от себе си на терена. Казвах си, че ще стана футболист и няма да има нито една преграда, която да ми попречи да го направя. В Германия ме поканиха на проби - в Арминия. Бях 15 минути на терена, когато пристигна спортният шеф на клуба и изиска да подпишем контракт. По принцип съм порядъчен човек. В Босна споделяха, че съм огромен немец, а в Германия, че съм по-голям немец от германците. Този жанр на живот включва ред, работа и дисциплинираност. От учебно заведение знаех малко немски. Имах шанс, че по-голямата ми сестра, която живееше в Германия имаше дребна щерка, която тъкмо започваше учебно заведение. С нея учихме граматика, детски песнички. Така по-лесно се учи, защото думите остават в главата. Казах си: " Искам да науча езика по-добре от германците ".
Спомням си, че до момента в който течеше войната в Босна по едно време нямаше телефонна връзка. Една вечер пробвах 20-30 пъти да намеря връзка, такава нямаше. Около 4 месеца не знаех дали фамилията ми е живо. Баща ми беше болен, имаше израстък. Почина 1992 година. Не от войната, само че е обвързвано. По това време нямаше естествени медицински условия. Исках да отида на погребението, само че не можах. Семейството ми ми сподели, че мога да вляза в Босна, само че няма да изляза. Двамата със сестра ми помагахме финансово на фамилията ми. Всичко беше доста скъпо.
Баща ми умря в събота, а в неделя имах мач. Треньорът ме попита дали желая да играя. Аз не знаех какво друго да върша и взех решение да играя. Това е единственият мач в кариерата ми, който не помня. Нямам визия какво се случи. Знам, че сме спечелили с 2:0. Това бе ден, който желаех да не помни. Преди да почине татко ми ми споделяше, че 100% един ден ще се прибера, само че аз по този начин и не съумях.
Разбрах от другари, че майка ми и тримата ми братя са добре. По тях и Червения кръст изпращахме пари. 20-килограмов чувал брашно струваше към 1000 марки. Аз взимах 6900 бруто във Волфсбург, нето бе 3500. Можете да си визиите какъв брой успявахме да помогнем. Средният ми брат трябваше да върви по 25 километра, с цел да вземе неща от първа нужда. Беше извънредно, на никого не го поисквам. Един по един издърпахме другите от фамилията ми. Последни пристигнаха майка ми и най-малкият ми брат. Тези компликации ми помогнаха - споделих си, че ще дам всичко от себе си, с цел да може на никого да не му липсва нищо.
Срещу Байерн направих една асистенция и вкарахме гол. Можех и аз да вкарам, само че не съм голмайстор и се уплаших. В този миг подадох. Ясно е, че когато се сещаш за асистенции не си вкарал доста голове. В Майнц бях съотборник с Юрген Клоп. Той говореше доста с мен, аз не можех да изгубвам и постоянно стигах до спорове с играчите. Клоп беше доста образован човек, доста самоотвержен. Ако цената на успеха е мръсна - не. Ако цената на успеха е предпочитание, разпределяне, мотивация - тогава е да ", описа Акрапович.
" Майка ми отишла да се види с вуйна ми, която имала посетители - семейство от чужбина. Те викали на детето: " Бруно, ела, ела ". Майка ми запомнила името и споделила: " Ако ми се роди наследник, ще се споделя Бруно. Мисля, че аз съм единственият Бруно в Босна. В душата си съм босненец. Не е елементарно да го кажеш, защото хората там са разграничени, само че по този начин ме възпитаха моите родители. Мога да кажа и че съм българин. Това са доста приятни хора, качествени хора - такива, които ми дават хубаво възприятие.
Бяхме доста щастливо семейство, нямахме доста, само че живеехме доста хубаво. По-малката ми сестра беше родена на 25 септември, а аз съм на 26-ти. Разликата ни бе 5 години. Нейната кончина бе потрес за мен. Това бе нещо, което не съм си и представял на тази възраст. Аз бях на 14 години и не можех да схвана, че тя няма да е там на идващия ден. Нямаше ден, в който да не си мисля за момента, в който изгубих сестра си. Това ме преследва цялостен живот.
Нямахме топка, когато бях дребен и по тази причина слагахме чорапи в по-голям чорап. Така играехме футбол. Играехме по през целия ден. Родителите ми не можеха да ме намерят. Когато се приберях обаче имаше плесници и незабавно в леглото. Имах един братовчед, който не разбираше от футбол, само че постоянно искаше да ме хване и да ме удари. Правеше му кеф. За да му избягам се научих да дриблирам и да търча. Това бяха първите ми крачки във футбола. После пристигна и първата същинска топка. По това време да имаш такава бе нещо неповторимо.
Във футбола търсех успокоение. Търсех по какъв начин да не помни гибелта на сестра ми. Давах всичко от себе си на терена. Казвах си, че ще стана футболист и няма да има нито една преграда, която да ми попречи да го направя. В Германия ме поканиха на проби - в Арминия. Бях 15 минути на терена, когато пристигна спортният шеф на клуба и изиска да подпишем контракт. По принцип съм порядъчен човек. В Босна споделяха, че съм огромен немец, а в Германия, че съм по-голям немец от германците. Този жанр на живот включва ред, работа и дисциплинираност. От учебно заведение знаех малко немски. Имах шанс, че по-голямата ми сестра, която живееше в Германия имаше дребна щерка, която тъкмо започваше учебно заведение. С нея учихме граматика, детски песнички. Така по-лесно се учи, защото думите остават в главата. Казах си: " Искам да науча езика по-добре от германците ".
Спомням си, че до момента в който течеше войната в Босна по едно време нямаше телефонна връзка. Една вечер пробвах 20-30 пъти да намеря връзка, такава нямаше. Около 4 месеца не знаех дали фамилията ми е живо. Баща ми беше болен, имаше израстък. Почина 1992 година. Не от войната, само че е обвързвано. По това време нямаше естествени медицински условия. Исках да отида на погребението, само че не можах. Семейството ми ми сподели, че мога да вляза в Босна, само че няма да изляза. Двамата със сестра ми помагахме финансово на фамилията ми. Всичко беше доста скъпо.
Баща ми умря в събота, а в неделя имах мач. Треньорът ме попита дали желая да играя. Аз не знаех какво друго да върша и взех решение да играя. Това е единственият мач в кариерата ми, който не помня. Нямам визия какво се случи. Знам, че сме спечелили с 2:0. Това бе ден, който желаех да не помни. Преди да почине татко ми ми споделяше, че 100% един ден ще се прибера, само че аз по този начин и не съумях.
Разбрах от другари, че майка ми и тримата ми братя са добре. По тях и Червения кръст изпращахме пари. 20-килограмов чувал брашно струваше към 1000 марки. Аз взимах 6900 бруто във Волфсбург, нето бе 3500. Можете да си визиите какъв брой успявахме да помогнем. Средният ми брат трябваше да върви по 25 километра, с цел да вземе неща от първа нужда. Беше извънредно, на никого не го поисквам. Един по един издърпахме другите от фамилията ми. Последни пристигнаха майка ми и най-малкият ми брат. Тези компликации ми помогнаха - споделих си, че ще дам всичко от себе си, с цел да може на никого да не му липсва нищо.
Срещу Байерн направих една асистенция и вкарахме гол. Можех и аз да вкарам, само че не съм голмайстор и се уплаших. В този миг подадох. Ясно е, че когато се сещаш за асистенции не си вкарал доста голове. В Майнц бях съотборник с Юрген Клоп. Той говореше доста с мен, аз не можех да изгубвам и постоянно стигах до спорове с играчите. Клоп беше доста образован човек, доста самоотвержен. Ако цената на успеха е мръсна - не. Ако цената на успеха е предпочитание, разпределяне, мотивация - тогава е да ", описа Акрапович.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ