Старобългарски ли е езикът, който русофилите наричат старославянски?
Старославянски, църковнославянски или старобългарски? Как се назовава езикът, за който Кирил и Методий сформират писменост и на който вършат първите писмени преводи на християнски текстове?
Русия и русофилите настойчиво назовават езика, на който пишат Кирил и Методий, старославянски, като това е опит да заличат българските му корени и да изкривят историческата истина, че българският е в основата на книжовността и духовността на съветската просвета, а не противоположното.
Но въпреки всичко има ли разлика сред тези три термина?
Староцърковнославянски или старославянски, или старобългарски (собствено име словѣньскъ ѩзыкъ, транслитерация словѣньскъ языкъ " славянски език " ) е наименованието на най-стария писмен славянски език, който се е развивал или записвал от 860 година нататък и от който към края на XI в. пораждат разнообразни разновидности на църковнославянския език.
Терминът " староцърковнославянски " се основава на съвсем изключителната му приложимост като църковен език. В предишното езикът е бил именуван и старобългарски (български старобългарски starobălgarski), защото множеството от непокътнатите староцърковнославянски монументи имат български характерности. В България терминът " старобългарски " към момента се употребява във връзка с средновековната Българска империя, чийто държавен език е бил той и която е изиграла забележителна роля в християнизацията на източните и южните славяни, като е популяризирала старобългарския език, книжовност и просвета измежду останалите славянски нации. В множеството славянски страни обаче се избира налаганият от Русия по-късно термин старославянски (руски старославянски език staroslawjanski jasyk, чешки staroslověnština и т.н.).
Признаван от всички обаче факт е, че Кирил и Методий са солунчани и приказват локалното южнославянско произношение, вършат азбука и преводи на него. То е близо до говорените и през днешния ден в Родопите диалекти. Диалектната основа е солунският славянобългарски акцент - това е първото, което би трябвало да се знае. Този солунски акцент - открито е от езиковедите - стои в директна генетична връзка със актуалните български приказва. В него фонетични, морфологични и някои синтактични особености, които напълно несъмнено го свързват със модерни приказва на територията на България, по-конкретно с така наречен " съветски приказва " в Източните Родопи. Важни фонетични особености, които разкриват българската диалектна основа на Кирило-Методиевия език, е ШТ, ЖД на мястото на праславянските съчетания т, щ. Това е присъща специфичност на българския език, която не се среща при другите славянски езици и която свързва езика на светите братя Кирил и Методий със актуалните български приказва, т.е. приказва за българската диалектна основа на този език. В науката съществува към този момент одобрено мнение, което се заражда през ХIХ век, когато се заражда славистиката, че народностната основа на Кирило-Методиевия език е българска и неслучайно за това доста от славистите назовават езика на светите братя Кирил и Методий " старобългарски ".
По молба на моравския княз Растислав към Византия и Източната черква да изпрати духовници, които да популяризират християнската религия, братята Константин (по-късно наименуван Кирил) и Методий са натоварени от патриарх Фотий I с мисионерска активност и през 863 година отпътуват за Моравската империя. Константин към този момент е превел елементи от Евангелията, а по време на задачата - Псалтира и други християнски книги на славянския език на Солун, който е познавал, и ги е записал благодарение на основаната от него глаголица.
Историята им е известна – те биват прогонени, а учениците им преследвани. България им дава леговище и опция да развият основаното от Кирил и Методий.
С прогонването на мисионерите и техните възпитаници през 886 година писмеността се популяризира и в Българската империя на юг. Глаголицата, която продължава да се употребява в Моравската империя макар изгонването, се популяризира в огромна част от Балканите, където се развиват два разновидността на книжовност: ъгловият западен в региона на днешна Хърватия и кръговиден източен вид на глаголицата в днешната българо-македоно-сръбска област, който обаче е сменен от кирилицата преди края на IX век. В алпийско-славянския югозапад, т.е. в региона на днешна Словения и на север от нея, от време на време се употребява и латиница. Макар че староцърковнославянският в началото е единствено език на славянската литургия, от 893 година той става държавен език на Българската империя.
Християнизацията, провокирана от Моравската задача и прогонването на апостолите на юг, значи най-голямата културна смяна в Южна и Източна Европа до времето на Реформацията. Под ръководството на разнообразни владетели пораждат по-малки центрове, в които староцърковнославянският език също се трансформира в книжовен език на високо равнище и доближава своя подем през X в. в Преславската и Охридската школав тогавашните столици на Българската империя. Оттам езикът стартира да оказва въздействие върху източните славяни през идващия интервал.
Въпреки солунския си славянобългарски акцент, двамата проповедници могат да бъдат елементарно разбрани от своите славянски братя на север, които приказват моравско-словашко-панонски диалекти, защото по това време районните диалекти към момента са доста сходни. Днешните относително огромни разлики датират от към XI век, когато се появяват разнообразни разновидности на староцърковнославянския език, които през днешния ден се обобщават под общия термин църковнославянски. Те включват българския църковнославянски (известен също като среднобългарски), както и съветския, сръбския, хърватския и чешкия църковнославянски.
През 1652 година църковнославянският език, открит от патриарх Никон, става литургичен език на славянската православна черква. Оттогава той се назовава още новоцърковнославянски или синодален църковнославянски и до през днешния ден е запазил статут, съпоставим с този на латинския в Римокатолическата черква.
Въпреки че въздействието на църковнославянския върху по-младите славянски езици е голямо, би трябвало да се одобри, че най-старият писмен славянски език е южнославянският акцент на първите мисионери, а не общ предшественик на славянското езиково семейство, като прото- или праславянски. Въпреки това, заради възрастта си, староцърковнославянският към момента е много подобен с праславянския, заради което е от огромно значение за историческото и сравнителното проучване на славянските езици.
Историята на проучванията на староцърковнославянския език води началото си от основаването на славянската лингвистика при започване на XIX век. Трудът на Йозеф Добровски Institutiones linguae slavicae dialecti veteris (Институции на остарелия акцент на славянския език), оповестен през 1822 година, се счита за пионерски труд в тази област.
Въпросът за произхода и родината на староцърковнославянския език постоянно е занимавал интензивно славянската лингвистика. Добровски търси родината на езика на юг; през 1823 година в труда си " Кирил и Методий, апостолите на славяните - историко-критически опит " той написа: " посредством старателно сравняване на по-новите издания с най-старите ръкописи от ден на ден се увещавам, че езикът на Кирил е остарелият, към момента несмесен акцент, говорен в българските територии ". Йерней Копитар пък е уверен, че произходът на староцърковнославянския би трябвало да се търси в Панония, че това е езикът, " който е процъфтявал измежду панонските славяни преди към хиляда години " ( " quae ante mille fere annos viguit inter Slavos Pannoniae " ).
Тъй като съвсем всички оживели староцърковнославянски текстове по това време произлизат от България, Павел Йозеф Шафарик вкарва термина " старобългарски " в своя труд " Serbische Lesekörner " (1833 г.) и в труда си " Slovanské starožitnosti " (Славянски древности), оповестен през 1837 година В Германия точно Август Шлайхер, а след него Йоханес Шмидт и Август Лескин разпространяват термините старобългарски и църковнославянски. Трябва единствено да се има поради, че езикът в никакъв случай не е получавал това име в най-старите и модерни източници; името се появява за пръв път в гръцки източник от X в. (Vita S. Clementis). От друга страна, за IX в. терминът " старобългарски " би се отнасял с по-голямо съображение за прабългарите и техния език, които по това време към момента не са били изцяло славянизирани.
Съвременните проучвания на староцърковнославянския език разделят староцърковнославянския интервал на ранен църковнославянски език от мисионерския интервал, интервал на типичен староцърковнославянски език (Х-ХІ в.) и късен староцърковнославянски език от началото на идващото столетие. Най-ранните ръкописи на староцърковнославянски език, които са оживели и са известни през днешния ден, са от класическия интервал на Х и ХІ век. Сравнително дребният канон на оживелите езикови монументи от този интервал включва единствено към 30 ръкописа и не напълно 100 надписа, най-известните от които включват надгробната плоча, издигната от българския цар Симеон към 893 година, четири по-големи евангелски ръкописа, два евангелски фрагмента, един псалтир, литургични текстове и сборници с древен фрагменти. По-късните копия постоянно демонстрират характерности на по-късния църковнославянски език или на разрастващите се в района езици.
По-нататъшните открития и находки на староцърковнославянски документи, да вземем за пример фрагмент от евангелски ръкопис във Ватиканската библиотека през 1982 година, разшириха общия лексикален корпус, който макар дребния брой текстове въпреки всичко доближи известни размери и към който с изключение на първичната богословска лексика беше добавена лексика от други области като ранната историография, философията, медицината и ботаниката. Школата в Преслав е известна и със своите поетични творби.
В допълнение към частичния превод на Библията и литургичните текстове, както и на литературните текстове (включително биографията на Константин и предговора към приписваното му Евангелие), направени от Константин и други мисионери, по-късно са преведени и творбите на църковните отци (например Василий Велики и други) и философите. Тук преводачите са от в допълнение значение, защото представянето на комплицирани и нереални метафизичен въпроси на един най-вече приказваме език значи, че може да се употребява единствено стеснен речник. Процесът на разширение на езика, стартират от първите преводачи и по този начин плодотворен за староцърковнославянския и по-късно за църковнославянския език, продължава и след края на Средновековието посредством основаване на думи, заимствания, заемки и преводи, основно от гръцки и латински, само че също и от иврит и старовисоконемски.
Русия употребява обаче напълно старобългарския език чак до 18-и век.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Русия и русофилите настойчиво назовават езика, на който пишат Кирил и Методий, старославянски, като това е опит да заличат българските му корени и да изкривят историческата истина, че българският е в основата на книжовността и духовността на съветската просвета, а не противоположното.
Но въпреки всичко има ли разлика сред тези три термина?
Староцърковнославянски или старославянски, или старобългарски (собствено име словѣньскъ ѩзыкъ, транслитерация словѣньскъ языкъ " славянски език " ) е наименованието на най-стария писмен славянски език, който се е развивал или записвал от 860 година нататък и от който към края на XI в. пораждат разнообразни разновидности на църковнославянския език.
Терминът " староцърковнославянски " се основава на съвсем изключителната му приложимост като църковен език. В предишното езикът е бил именуван и старобългарски (български старобългарски starobălgarski), защото множеството от непокътнатите староцърковнославянски монументи имат български характерности. В България терминът " старобългарски " към момента се употребява във връзка с средновековната Българска империя, чийто държавен език е бил той и която е изиграла забележителна роля в християнизацията на източните и южните славяни, като е популяризирала старобългарския език, книжовност и просвета измежду останалите славянски нации. В множеството славянски страни обаче се избира налаганият от Русия по-късно термин старославянски (руски старославянски език staroslawjanski jasyk, чешки staroslověnština и т.н.).
Признаван от всички обаче факт е, че Кирил и Методий са солунчани и приказват локалното южнославянско произношение, вършат азбука и преводи на него. То е близо до говорените и през днешния ден в Родопите диалекти. Диалектната основа е солунският славянобългарски акцент - това е първото, което би трябвало да се знае. Този солунски акцент - открито е от езиковедите - стои в директна генетична връзка със актуалните български приказва. В него фонетични, морфологични и някои синтактични особености, които напълно несъмнено го свързват със модерни приказва на територията на България, по-конкретно с така наречен " съветски приказва " в Източните Родопи. Важни фонетични особености, които разкриват българската диалектна основа на Кирило-Методиевия език, е ШТ, ЖД на мястото на праславянските съчетания т, щ. Това е присъща специфичност на българския език, която не се среща при другите славянски езици и която свързва езика на светите братя Кирил и Методий със актуалните български приказва, т.е. приказва за българската диалектна основа на този език. В науката съществува към този момент одобрено мнение, което се заражда през ХIХ век, когато се заражда славистиката, че народностната основа на Кирило-Методиевия език е българска и неслучайно за това доста от славистите назовават езика на светите братя Кирил и Методий " старобългарски ".
По молба на моравския княз Растислав към Византия и Източната черква да изпрати духовници, които да популяризират християнската религия, братята Константин (по-късно наименуван Кирил) и Методий са натоварени от патриарх Фотий I с мисионерска активност и през 863 година отпътуват за Моравската империя. Константин към този момент е превел елементи от Евангелията, а по време на задачата - Псалтира и други християнски книги на славянския език на Солун, който е познавал, и ги е записал благодарение на основаната от него глаголица.
Историята им е известна – те биват прогонени, а учениците им преследвани. България им дава леговище и опция да развият основаното от Кирил и Методий.
С прогонването на мисионерите и техните възпитаници през 886 година писмеността се популяризира и в Българската империя на юг. Глаголицата, която продължава да се употребява в Моравската империя макар изгонването, се популяризира в огромна част от Балканите, където се развиват два разновидността на книжовност: ъгловият западен в региона на днешна Хърватия и кръговиден източен вид на глаголицата в днешната българо-македоно-сръбска област, който обаче е сменен от кирилицата преди края на IX век. В алпийско-славянския югозапад, т.е. в региона на днешна Словения и на север от нея, от време на време се употребява и латиница. Макар че староцърковнославянският в началото е единствено език на славянската литургия, от 893 година той става държавен език на Българската империя.
Християнизацията, провокирана от Моравската задача и прогонването на апостолите на юг, значи най-голямата културна смяна в Южна и Източна Европа до времето на Реформацията. Под ръководството на разнообразни владетели пораждат по-малки центрове, в които староцърковнославянският език също се трансформира в книжовен език на високо равнище и доближава своя подем през X в. в Преславската и Охридската школав тогавашните столици на Българската империя. Оттам езикът стартира да оказва въздействие върху източните славяни през идващия интервал.
Въпреки солунския си славянобългарски акцент, двамата проповедници могат да бъдат елементарно разбрани от своите славянски братя на север, които приказват моравско-словашко-панонски диалекти, защото по това време районните диалекти към момента са доста сходни. Днешните относително огромни разлики датират от към XI век, когато се появяват разнообразни разновидности на староцърковнославянския език, които през днешния ден се обобщават под общия термин църковнославянски. Те включват българския църковнославянски (известен също като среднобългарски), както и съветския, сръбския, хърватския и чешкия църковнославянски.
През 1652 година църковнославянският език, открит от патриарх Никон, става литургичен език на славянската православна черква. Оттогава той се назовава още новоцърковнославянски или синодален църковнославянски и до през днешния ден е запазил статут, съпоставим с този на латинския в Римокатолическата черква.
Въпреки че въздействието на църковнославянския върху по-младите славянски езици е голямо, би трябвало да се одобри, че най-старият писмен славянски език е южнославянският акцент на първите мисионери, а не общ предшественик на славянското езиково семейство, като прото- или праславянски. Въпреки това, заради възрастта си, староцърковнославянският към момента е много подобен с праславянския, заради което е от огромно значение за историческото и сравнителното проучване на славянските езици.
Историята на проучванията на староцърковнославянския език води началото си от основаването на славянската лингвистика при започване на XIX век. Трудът на Йозеф Добровски Institutiones linguae slavicae dialecti veteris (Институции на остарелия акцент на славянския език), оповестен през 1822 година, се счита за пионерски труд в тази област.
Въпросът за произхода и родината на староцърковнославянския език постоянно е занимавал интензивно славянската лингвистика. Добровски търси родината на езика на юг; през 1823 година в труда си " Кирил и Методий, апостолите на славяните - историко-критически опит " той написа: " посредством старателно сравняване на по-новите издания с най-старите ръкописи от ден на ден се увещавам, че езикът на Кирил е остарелият, към момента несмесен акцент, говорен в българските територии ". Йерней Копитар пък е уверен, че произходът на староцърковнославянския би трябвало да се търси в Панония, че това е езикът, " който е процъфтявал измежду панонските славяни преди към хиляда години " ( " quae ante mille fere annos viguit inter Slavos Pannoniae " ).
Тъй като съвсем всички оживели староцърковнославянски текстове по това време произлизат от България, Павел Йозеф Шафарик вкарва термина " старобългарски " в своя труд " Serbische Lesekörner " (1833 г.) и в труда си " Slovanské starožitnosti " (Славянски древности), оповестен през 1837 година В Германия точно Август Шлайхер, а след него Йоханес Шмидт и Август Лескин разпространяват термините старобългарски и църковнославянски. Трябва единствено да се има поради, че езикът в никакъв случай не е получавал това име в най-старите и модерни източници; името се появява за пръв път в гръцки източник от X в. (Vita S. Clementis). От друга страна, за IX в. терминът " старобългарски " би се отнасял с по-голямо съображение за прабългарите и техния език, които по това време към момента не са били изцяло славянизирани.
Съвременните проучвания на староцърковнославянския език разделят староцърковнославянския интервал на ранен църковнославянски език от мисионерския интервал, интервал на типичен староцърковнославянски език (Х-ХІ в.) и късен староцърковнославянски език от началото на идващото столетие. Най-ранните ръкописи на староцърковнославянски език, които са оживели и са известни през днешния ден, са от класическия интервал на Х и ХІ век. Сравнително дребният канон на оживелите езикови монументи от този интервал включва единствено към 30 ръкописа и не напълно 100 надписа, най-известните от които включват надгробната плоча, издигната от българския цар Симеон към 893 година, четири по-големи евангелски ръкописа, два евангелски фрагмента, един псалтир, литургични текстове и сборници с древен фрагменти. По-късните копия постоянно демонстрират характерности на по-късния църковнославянски език или на разрастващите се в района езици.
По-нататъшните открития и находки на староцърковнославянски документи, да вземем за пример фрагмент от евангелски ръкопис във Ватиканската библиотека през 1982 година, разшириха общия лексикален корпус, който макар дребния брой текстове въпреки всичко доближи известни размери и към който с изключение на първичната богословска лексика беше добавена лексика от други области като ранната историография, философията, медицината и ботаниката. Школата в Преслав е известна и със своите поетични творби.
В допълнение към частичния превод на Библията и литургичните текстове, както и на литературните текстове (включително биографията на Константин и предговора към приписваното му Евангелие), направени от Константин и други мисионери, по-късно са преведени и творбите на църковните отци (например Василий Велики и други) и философите. Тук преводачите са от в допълнение значение, защото представянето на комплицирани и нереални метафизичен въпроси на един най-вече приказваме език значи, че може да се употребява единствено стеснен речник. Процесът на разширение на езика, стартират от първите преводачи и по този начин плодотворен за староцърковнославянския и по-късно за църковнославянския език, продължава и след края на Средновековието посредством основаване на думи, заимствания, заемки и преводи, основно от гръцки и латински, само че също и от иврит и старовисоконемски.
Русия употребява обаче напълно старобългарския език чак до 18-и век.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ