Европа е пред самоубийство
Старият континент е изгубил религия в личните си убеждения, обичаи и завещание
“Странната гибел на Европа ”, Дъглас Мъри, ИК “Изток – Запад ”, 344 стр., 19.99 лева
Старият континент се самоунищожава. Намаляваща раждаемост, всеобща миграция, тероризъм… Европейците са неспособни да се защитят. Това е тематиката на новата книга “Странната гибел на Европа ” от Дъглас Мъри (ИК “Изток – Запад ”) Изданието е не просто разбор на демографските и политическите действителности, само че и свидетелски роман за континент в режим на самоизтребление.
Една от аргументите за това обезпокоително положение е всеобщото преместване на цели нации в Европа. Някогашният континент – дом на европейските нации – последователно се е трансформирал в дом на целия свят. Дълбоко обременена от виновността за предишното си, Европа приема голям брой имигранти от някогашните си колонии, с цел да запълни дефицита на работна ръка. Това последователно води до смяна в образа є. Цели квартали, населявани от имигранти, наподобяват на родината им във всичко, с изключение на по местоположението. Храната, облеклата, езикът и религията са същите като в родните им земи. Дори потомците им се придържат към обичайните полезности, не успявайки да се впишат в европейската среда.
Масовото нахлуване на милиони хора не би изглеждало като заключителен акомпанимент за континента, в случай че Европа не изглеждаше, като че ли е изгубила религия в личните си убеждения, обичаи и завещание.
Някой може да възрази, че доста пъти в историята ни е била оповестявана гибелта на Европа и че Европа не би била същата, в случай че непрестанно не се показваха прогнози за нашата гибел. И въпреки всичко някои моменти са по-убедителни от други. В “Светът от през вчерашния ден ”, за първи път оповестена през 1942 година, Стефан Цвайг написа за своя континент в годините преди Втората международна война: “Усещам, че Европа – нашият заветен европейски дом, люлка и партенон за западната цивилизация – в това положение на лудост просто сама си е издала смъртна присъда. ”
Подплатена с величествен масив изследвания, книгата разказва разочароващия неуспех на мултикултурализма, на неналичието на решение по въпроса за миграцията и увеличаващия се шовинизъм. За написването на книгата Дъглас Мъри обхожда целия континент, с цел да чуе историите както на търсещите леговище, по този начин и на тези, които са им го дали. И приключва с две прогнози за Европа: едната – обнадеждаваща, другата – извънредно тревожна. Кой път ще изберем?
За създателя
Дъглас Кеър Мъри (роден на 16 юли 1979 г.) е английски създател, публицист и политически коментатор. Той е създател на Центъра за обществено доближаване и е асоцииран шеф на тинк-танк обществото “Хенри Джаксън ”, както и редактор на елитното английско списание за просвета и политика “Спектейтър ”.
Дъглас е едвам на 38 години, само че има престижа на потвърден и незабравим създател, който написа надарено и осведомено за литература и политика към този момент повече от две десетилетия. Той е англичанин, десен реакционер с изключително мощен персонален ангажимент към идеята за избавяне и запазване на европейската просвета. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от увлекателните и поредни защитници на свободата на словото. Проникновен критик на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически равнища в Европа.
Откъс
Преструвките за репатриране
През 1795 година Имануел Кант написа, че избира страните пред “универсалната монархия ”. Защото, “колкото по-широка става сферата на юрисдикцията им, толкоз повече законите губят сила; и бездушният абсолютизъм, когато задушава семената на положителното, най-накрая потъва в безредица ”. Тази концепция не се споделя от политиците, които ръководят Европа през последната четвърт на нашия век. “Границите – декларира ръководителят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер през август 2016 година – са най-лошото откритие, направено въобще в миналото от политиците. ” Ако бе най-малко малко противоречиво дали политиците в действителност са “изобретили ” границите, то по времето, в което Юнкер прави това изказване, е явно, че политиците несъмнено са способни да заличат границите.
През 2015 година, когато Ангела Меркел отваря още по-широко вратите, които към този момент и по този начин са открехнати, в споразуменията в границите на континента несъмнено надвиват възгледите на Юнкер, а не тези на Кант. Всеки, пристигнал в Европа тази година, евентуално е бил учуден от откритието, че един път окажеш ли се на континента, към този момент няма граници. През 1995 година двайсет и шест страни подписват Шенгенското съглашение, което основава зона без граници. От Португалия, Испания, Италия и Гърция на юг, до Швеция, Финландия и Естония на север, през Унгария, Словакия, Австрия, Франция и Холандия, това споразумение значи, че повече от 400 милиона души в Европа имат правото да се придвижват свободно през континента, без даже да демонстрират паспорта си. Условието е, че членовете имат обща отговорност за надзор над външните граници. Но другояче, като се изключи Обединеното кралство, което отхвърля да се включи в Шенген, от 1995 година континентът е голяма безгранична зона. Това е фантазията на Европа за хармонизация и интеграция.
Шенгенското съглашение има за цел да сътвори нова епоха на мир и интеграция. Изглежда мъчно да си представим минусите на такова “свободно и безкрайно придвижване на хора, артикули, услуги и капитал ”. Благоприятно е както за търговията, по този начин и за французина, който желае вечерта да отиде в Брюксел. Каквито и да са минусите му, смисълът на Шенгенското съглашение не е единствено в практическото облекчение за пътуването, а и в посланието, което насочва. Ако въобще има континент, чието население е уверено, че границите са проблем, то това е Европа. Едната интерпретация от двайсети век е, че два пъти за двайсет и пет години целият континент влиза във война, прекрачвайки границите. Както през 1914 година, по този начин и в края на 30-те години казусът с границите вещае злополука. Ако в тези спорове Европа на два пъти губи потомство от млади мъже и споровете са породени от съществуването на граници, тогава кой не би желал да ги отстрани? По същия метод, в случай че националната страна е причина за война, тогава кой не би желал да се отърве от националната страна?
Сред минусите на този мотив е неправилната причина, че границите, а не немският милитаризъм, са предизвикали Първата международна война (наред с редица комплицирани фактори) и не нацистката експанзия е довела до Втората международна война. Може да е комфортно за някого, освен за някои германци, да одобри различно пояснение, само че да обвиняваш границите за войните от двайсети век, е все едно да виниш колите за всички произшествия по пътищата. Ако границите от време на време са били причина за спорове, не следва, че без граници светът щеше да е безконфликтен. В последна сметка преди войните на националните страни в Европа континентът е разтърсван от религиозни войни.
Но минусите в Шенгенското съглашение не се крият единствено в презумпции, които се отнасят до историята. Един ужасяващ минус е методът, по който се ползват правилата. Например, макар че страните членки са ангажирани да си сътрудничат в контрола над външните граници на континента, тази задача в действителност е предоставена на страните от предната линия. През 90-те години на предишния век и през първото десетилетие на този век Италия, Испания и Гърция са оставени да се оправят сами с напора на мигрантите. И даже и след основаването на “Фронтекс ”, граничните сили на Европейския съюз, през 2004 година, южните страни не престават да носят този товар. Както ядосаният италиански вътрешен министър Анджелино Алфано припомня на сътрудниците си по време на рецесията в Лампедуза през 2014 година: “Границите на Средиземноморието са европейски граници. ”
Но бремето на контрола на границите на целия континент не е единственият проблем, който притиска средиземноморските страни през този интервал. Има също и три (към този момент) итерации на Дъблинския правилник за даване на леговище, въведени в Европейски Съюз от 1990 година насам. Целта на тези няколко версии е да подсигуряват, че всяка членка на Европейски Съюз, в която мигрант изиска леговище, е страната, която законно е принудена да обработи тази молба. На доктрина това значи да се предотвратят голям брой молби или прехвърлянето им сред страните. На процедура Дъблинският правилник стоварва бремето на южните страни. С оглед на корабчетата, натоварени с хора със или без документи, които търсят леговище в Италия и Гърция, а не в Холандия или Германия, съглашението не оставя доста благоприятни условия на първите две страни.
Те знаят, че са принудени да обработват молбите за леговище на всеки мигрант, който идва. Или биха могли да предизвикват мигрантите да не подават молби, а да се насочват на север, с цел да намерят път към други страни членки и да ги подадат, щом дойдат там. В Регламент “Дъблин III ” (който влиза в действие през 2013 г.) страната, където се вземат пръстови отпечатъци и се съхраняват молбите за протекция, е страната, която е длъжна да организира изследване и да предложи леговище. При хиляди хора, идващи в Южна Европа всекидневно, до времето, в което процедурата влиза в действие, наподобява необикновено, че северните страни съществено чакат южните страни да не се пробват да намират способи да избягнат това обвързване. Единият е да не вземат пръстови отпечатъци на всички новопристигнали. Ако го създадат, ще бъдат принудени да продължат процеса и вероятно да предложат леговище. Далеч по-лесно е да изтикат мигрантите на север без документи, без пръстови отпечатъци и без идентификация. Броят на хората не може да се откри, само че работещите на предната линия импровизирано признават, че то се случва от самото начало. И по този начин, “Дъблин III ”, чието предопределение е да направи процеса по-лесен, на процедура подтиква страните да не вземат участие в системата въобще.
Нещо повече, мигрантите, идващи през 2015 година, знаят, че в случай че дадат пръстови отпечатъци, ще би трябвало да останат в страната, в която първо са влезнали, и от ден на ден и повече отхвърлят да го вършат. А и италианските и гръцките управляващи не ги принуждават и до момента в който напорът се усилва, както мигрантите, по този начин и южните страни имат сходни аргументи да не следват тези процедури. Ако мигрантите показват предпочитание да се насочат към Северна Европа, ще бъде по-добре за Гърция и Италия да не вземат пръстови отпечатъци. Иначе както мигрантите, по този начин и страната на идване ще се изправят пред процедура по даване на леговище в страна, която не ги желае и където идващите не желаят да обитават.
Регламентът “Дъблин ”, сходно на Шенгенското съглашение, наподобява прелъстителен, когато миграцията на континента е в естествени граници. Но той се оказва пагубен през 2015 година, когато миграцията се трансформира в древен феномен. Навсякъде, наподобява, възприятията вземат връх над действителността. За немския канцлер Ангела Меркел, която единствено няколко месеца по-рано е обяснявала на едно ливанско момиче, че “политиката е сложна ”, се оповестява, че е била “трогната ” от група албанци, сирийци и иракчани, снимани на железопътна гара в Будапеща на 1 септември, до момента в който скандират: “Германия, Германия, Меркел, Меркел! ” По-късно, до момента в който отива да приветства идващите мигранти персонално, Меркел се усмихва, наподобява спокойна и щастлива, до момента в който театралничи за селфи с тях, снимани с камерите на техните телефони.
“Странната гибел на Европа ”, Дъглас Мъри, ИК “Изток – Запад ”, 344 стр., 19.99 лева Старият континент се самоунищожава. Намаляваща раждаемост, всеобща миграция, тероризъм… Европейците са неспособни да се защитят. Това е тематиката на новата книга “Странната гибел на Европа ” от Дъглас Мъри (ИК “Изток – Запад ”) Изданието е не просто разбор на демографските и политическите действителности, само че и свидетелски роман за континент в режим на самоизтребление.
Една от аргументите за това обезпокоително положение е всеобщото преместване на цели нации в Европа. Някогашният континент – дом на европейските нации – последователно се е трансформирал в дом на целия свят. Дълбоко обременена от виновността за предишното си, Европа приема голям брой имигранти от някогашните си колонии, с цел да запълни дефицита на работна ръка. Това последователно води до смяна в образа є. Цели квартали, населявани от имигранти, наподобяват на родината им във всичко, с изключение на по местоположението. Храната, облеклата, езикът и религията са същите като в родните им земи. Дори потомците им се придържат към обичайните полезности, не успявайки да се впишат в европейската среда.
Масовото нахлуване на милиони хора не би изглеждало като заключителен акомпанимент за континента, в случай че Европа не изглеждаше, като че ли е изгубила религия в личните си убеждения, обичаи и завещание.
Някой може да възрази, че доста пъти в историята ни е била оповестявана гибелта на Европа и че Европа не би била същата, в случай че непрестанно не се показваха прогнози за нашата гибел. И въпреки всичко някои моменти са по-убедителни от други. В “Светът от през вчерашния ден ”, за първи път оповестена през 1942 година, Стефан Цвайг написа за своя континент в годините преди Втората международна война: “Усещам, че Европа – нашият заветен европейски дом, люлка и партенон за западната цивилизация – в това положение на лудост просто сама си е издала смъртна присъда. ”
Подплатена с величествен масив изследвания, книгата разказва разочароващия неуспех на мултикултурализма, на неналичието на решение по въпроса за миграцията и увеличаващия се шовинизъм. За написването на книгата Дъглас Мъри обхожда целия континент, с цел да чуе историите както на търсещите леговище, по този начин и на тези, които са им го дали. И приключва с две прогнози за Европа: едната – обнадеждаваща, другата – извънредно тревожна. Кой път ще изберем?
За създателя
Дъглас Кеър Мъри (роден на 16 юли 1979 г.) е английски създател, публицист и политически коментатор. Той е създател на Центъра за обществено доближаване и е асоцииран шеф на тинк-танк обществото “Хенри Джаксън ”, както и редактор на елитното английско списание за просвета и политика “Спектейтър ”. Дъглас е едвам на 38 години, само че има престижа на потвърден и незабравим създател, който написа надарено и осведомено за литература и политика към този момент повече от две десетилетия. Той е англичанин, десен реакционер с изключително мощен персонален ангажимент към идеята за избавяне и запазване на европейската просвета. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от увлекателните и поредни защитници на свободата на словото. Проникновен критик на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически равнища в Европа.
Откъс
Преструвките за репатриране
През 1795 година Имануел Кант написа, че избира страните пред “универсалната монархия ”. Защото, “колкото по-широка става сферата на юрисдикцията им, толкоз повече законите губят сила; и бездушният абсолютизъм, когато задушава семената на положителното, най-накрая потъва в безредица ”. Тази концепция не се споделя от политиците, които ръководят Европа през последната четвърт на нашия век. “Границите – декларира ръководителят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер през август 2016 година – са най-лошото откритие, направено въобще в миналото от политиците. ” Ако бе най-малко малко противоречиво дали политиците в действителност са “изобретили ” границите, то по времето, в което Юнкер прави това изказване, е явно, че политиците несъмнено са способни да заличат границите.
През 2015 година, когато Ангела Меркел отваря още по-широко вратите, които към този момент и по този начин са открехнати, в споразуменията в границите на континента несъмнено надвиват възгледите на Юнкер, а не тези на Кант. Всеки, пристигнал в Европа тази година, евентуално е бил учуден от откритието, че един път окажеш ли се на континента, към този момент няма граници. През 1995 година двайсет и шест страни подписват Шенгенското съглашение, което основава зона без граници. От Португалия, Испания, Италия и Гърция на юг, до Швеция, Финландия и Естония на север, през Унгария, Словакия, Австрия, Франция и Холандия, това споразумение значи, че повече от 400 милиона души в Европа имат правото да се придвижват свободно през континента, без даже да демонстрират паспорта си. Условието е, че членовете имат обща отговорност за надзор над външните граници. Но другояче, като се изключи Обединеното кралство, което отхвърля да се включи в Шенген, от 1995 година континентът е голяма безгранична зона. Това е фантазията на Европа за хармонизация и интеграция.
Шенгенското съглашение има за цел да сътвори нова епоха на мир и интеграция. Изглежда мъчно да си представим минусите на такова “свободно и безкрайно придвижване на хора, артикули, услуги и капитал ”. Благоприятно е както за търговията, по този начин и за французина, който желае вечерта да отиде в Брюксел. Каквито и да са минусите му, смисълът на Шенгенското съглашение не е единствено в практическото облекчение за пътуването, а и в посланието, което насочва. Ако въобще има континент, чието население е уверено, че границите са проблем, то това е Европа. Едната интерпретация от двайсети век е, че два пъти за двайсет и пет години целият континент влиза във война, прекрачвайки границите. Както през 1914 година, по този начин и в края на 30-те години казусът с границите вещае злополука. Ако в тези спорове Европа на два пъти губи потомство от млади мъже и споровете са породени от съществуването на граници, тогава кой не би желал да ги отстрани? По същия метод, в случай че националната страна е причина за война, тогава кой не би желал да се отърве от националната страна?
Сред минусите на този мотив е неправилната причина, че границите, а не немският милитаризъм, са предизвикали Първата международна война (наред с редица комплицирани фактори) и не нацистката експанзия е довела до Втората международна война. Може да е комфортно за някого, освен за някои германци, да одобри различно пояснение, само че да обвиняваш границите за войните от двайсети век, е все едно да виниш колите за всички произшествия по пътищата. Ако границите от време на време са били причина за спорове, не следва, че без граници светът щеше да е безконфликтен. В последна сметка преди войните на националните страни в Европа континентът е разтърсван от религиозни войни.
Но минусите в Шенгенското съглашение не се крият единствено в презумпции, които се отнасят до историята. Един ужасяващ минус е методът, по който се ползват правилата. Например, макар че страните членки са ангажирани да си сътрудничат в контрола над външните граници на континента, тази задача в действителност е предоставена на страните от предната линия. През 90-те години на предишния век и през първото десетилетие на този век Италия, Испания и Гърция са оставени да се оправят сами с напора на мигрантите. И даже и след основаването на “Фронтекс ”, граничните сили на Европейския съюз, през 2004 година, южните страни не престават да носят този товар. Както ядосаният италиански вътрешен министър Анджелино Алфано припомня на сътрудниците си по време на рецесията в Лампедуза през 2014 година: “Границите на Средиземноморието са европейски граници. ”
Но бремето на контрола на границите на целия континент не е единственият проблем, който притиска средиземноморските страни през този интервал. Има също и три (към този момент) итерации на Дъблинския правилник за даване на леговище, въведени в Европейски Съюз от 1990 година насам. Целта на тези няколко версии е да подсигуряват, че всяка членка на Европейски Съюз, в която мигрант изиска леговище, е страната, която законно е принудена да обработи тази молба. На доктрина това значи да се предотвратят голям брой молби или прехвърлянето им сред страните. На процедура Дъблинският правилник стоварва бремето на южните страни. С оглед на корабчетата, натоварени с хора със или без документи, които търсят леговище в Италия и Гърция, а не в Холандия или Германия, съглашението не оставя доста благоприятни условия на първите две страни.
Те знаят, че са принудени да обработват молбите за леговище на всеки мигрант, който идва. Или биха могли да предизвикват мигрантите да не подават молби, а да се насочват на север, с цел да намерят път към други страни членки и да ги подадат, щом дойдат там. В Регламент “Дъблин III ” (който влиза в действие през 2013 г.) страната, където се вземат пръстови отпечатъци и се съхраняват молбите за протекция, е страната, която е длъжна да организира изследване и да предложи леговище. При хиляди хора, идващи в Южна Европа всекидневно, до времето, в което процедурата влиза в действие, наподобява необикновено, че северните страни съществено чакат южните страни да не се пробват да намират способи да избягнат това обвързване. Единият е да не вземат пръстови отпечатъци на всички новопристигнали. Ако го създадат, ще бъдат принудени да продължат процеса и вероятно да предложат леговище. Далеч по-лесно е да изтикат мигрантите на север без документи, без пръстови отпечатъци и без идентификация. Броят на хората не може да се откри, само че работещите на предната линия импровизирано признават, че то се случва от самото начало. И по този начин, “Дъблин III ”, чието предопределение е да направи процеса по-лесен, на процедура подтиква страните да не вземат участие в системата въобще.
Нещо повече, мигрантите, идващи през 2015 година, знаят, че в случай че дадат пръстови отпечатъци, ще би трябвало да останат в страната, в която първо са влезнали, и от ден на ден и повече отхвърлят да го вършат. А и италианските и гръцките управляващи не ги принуждават и до момента в който напорът се усилва, както мигрантите, по този начин и южните страни имат сходни аргументи да не следват тези процедури. Ако мигрантите показват предпочитание да се насочат към Северна Европа, ще бъде по-добре за Гърция и Италия да не вземат пръстови отпечатъци. Иначе както мигрантите, по този начин и страната на идване ще се изправят пред процедура по даване на леговище в страна, която не ги желае и където идващите не желаят да обитават.
Регламентът “Дъблин ”, сходно на Шенгенското съглашение, наподобява прелъстителен, когато миграцията на континента е в естествени граници. Но той се оказва пагубен през 2015 година, когато миграцията се трансформира в древен феномен. Навсякъде, наподобява, възприятията вземат връх над действителността. За немския канцлер Ангела Меркел, която единствено няколко месеца по-рано е обяснявала на едно ливанско момиче, че “политиката е сложна ”, се оповестява, че е била “трогната ” от група албанци, сирийци и иракчани, снимани на железопътна гара в Будапеща на 1 септември, до момента в който скандират: “Германия, Германия, Меркел, Меркел! ” По-късно, до момента в който отива да приветства идващите мигранти персонално, Меркел се усмихва, наподобява спокойна и щастлива, до момента в който театралничи за селфи с тях, снимани с камерите на техните телефони.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ