Нека говорим ясно за тарифите на Тръмп
Старият световен стопански дневен ред към този момент не е преференциален на Вашингтон
Нито в Китай, нито в Индия съблюдават екологичните, трудовите и другите условия, които са неизменима част от икономическия оборот в развития свят
Една тематика неизбежно участва от минута първа на встъпването на Доналд Тръмп в Белия дом. Даже участва от много преди този момент, само че от 20 януари насам е неизменима тематика на разбори и мнения по целия свят. Разбира се, приказваме за цените. Новата митническа политика на Вашингтон трансформира из корен открития интернационален консенсус по какъв начин ще върви стопанската система на света. Вкратце, до момента съществуващият ред вървеше почти по този начин – Америка господства финансово и военно света и изнасяше физическото произвеждане на артикули в други юрисдикции, които имат я по-олекотени регулаторни режими, я по-евтина работна ръка, я и двете. Америка финансира, Китай, Мексико, Канада, Индия, Турция и други създават и изнасят за Съединени американски щати. Този консенсус работеше добре досега, в който спря да работи.
Крахът на тази система не идва, тъй като „ Америка е свършила парите “, както приказват русофилите. Нищо такова няма. Системата финишира, заради две аргументи. На първо място, индустриалните хъбове стремително забогатяха и започнаха да си фантазират, че те командват парада. Най-фрапантният образец е с Китай, който от бедна земеделска страна се трансформира в ултрамодерен индустриален хъб, който натрупа такова значително богатство, че стартира да си фантазира, че може да дирижира световните процеси. На друго равнище и по различен метод, само че такова беше и държанието на Канада и Мексико. Канада съществува, тъй като изнася артикули за Съединени американски щати. Същевременно тя мощно лимитира вноса от Америка, да вземем за пример на аграрни артикули. Отделно Америка на процедура охранява Канада, до момента в който страната богатее на американския тил. Мексико пък създава какво ли не за Щатите и също натрупа благосъстояние на неин тил, до момента в който в същото време южната съседка на Съединени американски щати позволява голям импорт на опиати, позволява трафик на хора и изобщо утежнява живота в Щатите, до момента в който създава и продава в страната.
На второ място, този ред завършва, тъй като политиката на аутсорсване на производства докара до обезлюдяване на цели градове в Съединени американски щати. Това докара до декласация на големи маси от жители, така наречен „ сини якички “, които допреди няколко десетилетия оформяха гръбнака на американската междинна класа. Днес работническата класа е тотално изолирана от процеса по трупане на богатство в Америка. Това задълбочи неравенствата и оформи бездна сред елементарния американски служащ и богатия чиновник на финансовия капитал, разположен главно в огромните метрополиси на Америка. Тези огромни неравенства, това декласиране на служащите и изолирането им от огромните стопански процеси, сътвори голямо вътрешно напрежение в страната. Това напрежение беше ловко уловено от Доналд Тръмп и неговия екип. Той застана на страната на елементарния американец. Тази му политическа позиция диктува държанието му и настояването му Америка да върне ролята си на огромен световен производител. Роля, която трансформира Съединени американски щати в най-богатата страна на планетата и роля, която беше изоставена задълго, само че в този момент следва да се върне на дневен ред.
Поради тези две съществени аргументи остарелият световен стопански дневен ред към този момент не е преференциален на Вашингтон. Това значи, че той завършва, няма да го има към този момент. Въпросът е какво идва на негово място. И отговорът е напълно явен – идва интернационален ред, учреден на двустранни връзки и на взаимност в митническите режими. В момента Тръмп стартира с Канада и Мексико. Нека никой няма никакви подозрения – двете страни ще клекнат на настояванията на Съединени американски щати и ще създадат каквото Вашингтон желае от тях. Да, ще мрънкат, да, ще пробват да извиват ръце, ще опитат да си защитят интереса. Толкова е обикновено. Но в последна сметка ще стане, каквото е решила Америка. Просто няма по какъв начин да е другояче. Канада и Мексико имат голяма взаимозависимост от американския пазар, до момента в който противоположното не е годно. Търговията със Съединени американски щати се явява 73 на 100 от мексиканската стопанска система, търговията със Съединени американски щати е 67 % от канадската стопанска система. А в случай че към Мексико и Канада прибавим и Китай, то търговията на Америка с тези три страни взети дружно е едвам 24 % от стопанската система на Съединени американски щати. Няма по какъв начин коя и да е от тези страни да последва настояванията на Вашингтон. В момента Тръмп загрява обстановката, като първо ще се оправи с обструкциите на Канада и Мексико, преди да се захване с Китай.
Ще кажат някои мои либертариански настроени другари, че въвежданията на мита били антипазарни. Защо, биха попитали те, Америка вместо да постанова мита на вноса, не се захване да усъвършенства конкурентоспособността си и не си прибере производствата на родна почва на конкурентен принцип. Отговорът е доста елементарен. Няма никакво значение какъв брой конкурентна е Америка, тя в никакъв случай няма да може да реализира ниската себестойност на стоките, които се създават в Китай или Индия, да речем. Причините са свързани най-много с цивилизационния избор на развития свят да съблюдава избран набор от условия – екологични, трудови, енергийни и прочие. Нито в Китай, нито в Индия съблюдават екологичните, трудовите и другите условия, които са неизменима част от икономическия оборот в развития свят. Образно казано, няма по какъв начин Америка и коя и да е развита страна да създаде една стока на същата цена като страна, в която няма ограничавания на продължителността на работния ден, в която никой не му е напън за опазването на околната среда.
Затова няма по какъв начин да има справедлива конкуренция сред производството в Америка и в някоя страна в Третия свят. Още повече, че да вземем за пример Китай интензивно дотира с държавни пари избрани губещи производства за да монополизират съответен бранш и след това да вдигнат цените, колкото не ги е позор. Как се конкурираш с такова антипазарно държание? Краткият отговор е – с мита. Просто им налагаш митническа глоба, с цел да ограничиш непазарното им държание. Когато те не съблюдават никакви условия и когато те употребяват дъмпингови практики, единственият отговор е остро влизане с мита и митнически наказания. Или казано на махленски език – финансов пердах по канчето.
Това ще докара до нещо просто – производителите ще калкулират, че непазарните бонуси от някоя страна ще са незадоволителни, с цел да покрият митата и логистичните разноски. И до момента в който не можеш да се лишиш от американския пазар, ти имаш единствено един-единствен избор – връщаш си производството в Америка. Да, това води до кратковременна инфлация, до момента в който тези производства се върнат вкъщи. Но върнат ли се, там нещата към този момент стават разнообразни, тъй като локалното произвеждане води до растеж на Брутният вътрешен продукт, усилват се средствата у американските жители, усилва се и тяхната покупателна дарба.
Такава е обективната обстановка с митата. Трябва да се регистрират тези елементарни обстоятелства, с цел да се разисква тази политика аргументирано. Другото не е експертен диалог, а нормално мърморене.
Нито в Китай, нито в Индия съблюдават екологичните, трудовите и другите условия, които са неизменима част от икономическия оборот в развития свят
Една тематика неизбежно участва от минута първа на встъпването на Доналд Тръмп в Белия дом. Даже участва от много преди този момент, само че от 20 януари насам е неизменима тематика на разбори и мнения по целия свят. Разбира се, приказваме за цените. Новата митническа политика на Вашингтон трансформира из корен открития интернационален консенсус по какъв начин ще върви стопанската система на света. Вкратце, до момента съществуващият ред вървеше почти по този начин – Америка господства финансово и военно света и изнасяше физическото произвеждане на артикули в други юрисдикции, които имат я по-олекотени регулаторни режими, я по-евтина работна ръка, я и двете. Америка финансира, Китай, Мексико, Канада, Индия, Турция и други създават и изнасят за Съединени американски щати. Този консенсус работеше добре досега, в който спря да работи.
Крахът на тази система не идва, тъй като „ Америка е свършила парите “, както приказват русофилите. Нищо такова няма. Системата финишира, заради две аргументи. На първо място, индустриалните хъбове стремително забогатяха и започнаха да си фантазират, че те командват парада. Най-фрапантният образец е с Китай, който от бедна земеделска страна се трансформира в ултрамодерен индустриален хъб, който натрупа такова значително богатство, че стартира да си фантазира, че може да дирижира световните процеси. На друго равнище и по различен метод, само че такова беше и държанието на Канада и Мексико. Канада съществува, тъй като изнася артикули за Съединени американски щати. Същевременно тя мощно лимитира вноса от Америка, да вземем за пример на аграрни артикули. Отделно Америка на процедура охранява Канада, до момента в който страната богатее на американския тил. Мексико пък създава какво ли не за Щатите и също натрупа благосъстояние на неин тил, до момента в който в същото време южната съседка на Съединени американски щати позволява голям импорт на опиати, позволява трафик на хора и изобщо утежнява живота в Щатите, до момента в който създава и продава в страната.
На второ място, този ред завършва, тъй като политиката на аутсорсване на производства докара до обезлюдяване на цели градове в Съединени американски щати. Това докара до декласация на големи маси от жители, така наречен „ сини якички “, които допреди няколко десетилетия оформяха гръбнака на американската междинна класа. Днес работническата класа е тотално изолирана от процеса по трупане на богатство в Америка. Това задълбочи неравенствата и оформи бездна сред елементарния американски служащ и богатия чиновник на финансовия капитал, разположен главно в огромните метрополиси на Америка. Тези огромни неравенства, това декласиране на служащите и изолирането им от огромните стопански процеси, сътвори голямо вътрешно напрежение в страната. Това напрежение беше ловко уловено от Доналд Тръмп и неговия екип. Той застана на страната на елементарния американец. Тази му политическа позиция диктува държанието му и настояването му Америка да върне ролята си на огромен световен производител. Роля, която трансформира Съединени американски щати в най-богатата страна на планетата и роля, която беше изоставена задълго, само че в този момент следва да се върне на дневен ред.
Поради тези две съществени аргументи остарелият световен стопански дневен ред към този момент не е преференциален на Вашингтон. Това значи, че той завършва, няма да го има към този момент. Въпросът е какво идва на негово място. И отговорът е напълно явен – идва интернационален ред, учреден на двустранни връзки и на взаимност в митническите режими. В момента Тръмп стартира с Канада и Мексико. Нека никой няма никакви подозрения – двете страни ще клекнат на настояванията на Съединени американски щати и ще създадат каквото Вашингтон желае от тях. Да, ще мрънкат, да, ще пробват да извиват ръце, ще опитат да си защитят интереса. Толкова е обикновено. Но в последна сметка ще стане, каквото е решила Америка. Просто няма по какъв начин да е другояче. Канада и Мексико имат голяма взаимозависимост от американския пазар, до момента в който противоположното не е годно. Търговията със Съединени американски щати се явява 73 на 100 от мексиканската стопанска система, търговията със Съединени американски щати е 67 % от канадската стопанска система. А в случай че към Мексико и Канада прибавим и Китай, то търговията на Америка с тези три страни взети дружно е едвам 24 % от стопанската система на Съединени американски щати. Няма по какъв начин коя и да е от тези страни да последва настояванията на Вашингтон. В момента Тръмп загрява обстановката, като първо ще се оправи с обструкциите на Канада и Мексико, преди да се захване с Китай.
Ще кажат някои мои либертариански настроени другари, че въвежданията на мита били антипазарни. Защо, биха попитали те, Америка вместо да постанова мита на вноса, не се захване да усъвършенства конкурентоспособността си и не си прибере производствата на родна почва на конкурентен принцип. Отговорът е доста елементарен. Няма никакво значение какъв брой конкурентна е Америка, тя в никакъв случай няма да може да реализира ниската себестойност на стоките, които се създават в Китай или Индия, да речем. Причините са свързани най-много с цивилизационния избор на развития свят да съблюдава избран набор от условия – екологични, трудови, енергийни и прочие. Нито в Китай, нито в Индия съблюдават екологичните, трудовите и другите условия, които са неизменима част от икономическия оборот в развития свят. Образно казано, няма по какъв начин Америка и коя и да е развита страна да създаде една стока на същата цена като страна, в която няма ограничавания на продължителността на работния ден, в която никой не му е напън за опазването на околната среда.
Затова няма по какъв начин да има справедлива конкуренция сред производството в Америка и в някоя страна в Третия свят. Още повече, че да вземем за пример Китай интензивно дотира с държавни пари избрани губещи производства за да монополизират съответен бранш и след това да вдигнат цените, колкото не ги е позор. Как се конкурираш с такова антипазарно държание? Краткият отговор е – с мита. Просто им налагаш митническа глоба, с цел да ограничиш непазарното им държание. Когато те не съблюдават никакви условия и когато те употребяват дъмпингови практики, единственият отговор е остро влизане с мита и митнически наказания. Или казано на махленски език – финансов пердах по канчето.
Това ще докара до нещо просто – производителите ще калкулират, че непазарните бонуси от някоя страна ще са незадоволителни, с цел да покрият митата и логистичните разноски. И до момента в който не можеш да се лишиш от американския пазар, ти имаш единствено един-единствен избор – връщаш си производството в Америка. Да, това води до кратковременна инфлация, до момента в който тези производства се върнат вкъщи. Но върнат ли се, там нещата към този момент стават разнообразни, тъй като локалното произвеждане води до растеж на Брутният вътрешен продукт, усилват се средствата у американските жители, усилва се и тяхната покупателна дарба.
Такава е обективната обстановка с митата. Трябва да се регистрират тези елементарни обстоятелства, с цел да се разисква тази политика аргументирано. Другото не е експертен диалог, а нормално мърморене.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ