Историята на едно от съкровищата на Пловдив
Старинен Пловдив е кондензиран с архитектурни благосъстояния от възрожденския интервал. Именно те го трансформират в архитектурно-исторически резерват, който е обичана дестинация на кореняци и туристи за разходки.
Несъмнено една от най-открояващите се с великолепие къщи в Стария град е Куюмджиевата, наричана още Царска, поради обилните си размери. Тя се обляга на римска стена, датираща от над 2000 години, и заема 570 кв.м. повърхност.
В наши дни е стопанисвана от Регионален етнографски музей Пловдив, чиято история към този момент ви разказахме, само че не и по какъв начин се стига до там. Първоначално къщата е била благосъстоятелност на Аргир Куюмджиоглу, само че преди да я построи, той е живял в друга, останала като завещание от тъща му. Всъщност съществена фигура в ориста му изиграл по-големият брат Иван Куюмджиоглу. Преди да стане изтъкнат български търговец, Аргир Куюмджиоглу е имал интервал на безпаричие. Бил е татко на осем деца, а от горната страна на всичкото е изпаднал в задължения, които не е можел да погаси, написа PlovdivTime.bg.
Поради тази причина, брат му Иван го е подпомагал като му отпускал безлихвени заеми в размер на 400 000 – 500 000 гроша. Впоследствие му дал и своята мюрия в Анадола, от която Аргир е почнал да изнася морска пяна за правене на чибуци и лули във Виена. Първоначално я е продавал на безценица, с цел да банкрутират останалите бизнесмени, а когато това станало, наложил името си като един от най-просперитетните търговци. Отворил своя комерсиална къща във Виена и се замогнал.
Двадесет години по-късно, той купува парцел в Стария град, на мястото на настоящия клюкарник, тъй като наследствената къща от тъща му била вехта, и стартира градеж. Преданието приказва, че е броил цяла тава златни махмурлии на занаятчия Хаджи Георги Станчовски от село Костово и единствено за 10 месеца той издигнал къщата. Така през 1847 година се появила Куюмджиевата къща, споделя шефът на Етнографския музей доцент доктор Ангел Янков.
През втората половина на 1920-те години къщата става благосъстоятелност на тютюнотърговеца Антонио Коларо, за който всички мислели, че е с италиански генезис, само че документални информации откриват, че е родом от Русе. Той поставя основите за превръщането й в тютюнев склад, само че след Първата международна война има взрив на тютюнопроизводството. Фабриките никнат една след друга като гъби, само че малко от тях оцеляват.
Антонио Коларо губи постройката поради неплатени налози към страната и тя се оказва благосъстоятелност на Министерството на държавните парцели. Малко по-късно е пусната на търг, против който тогавашният кмет на Пловдив Божидар Здравков роптае, тъй като има вяра мощно, че къщата би трябвало да е новият дом на Етнографския музей, който тогава безрезултатно се е помещавал на склад в Народната библиотека.
Кметът отива на търга и убеждава купувачите да се откажат от постройката, карайки ги да осъзнаят идеята, за която се бори. На идващия ден отива в София. След дълги диалози и дипломации, втори търг не е плануван, а къщата е трансферирана на Министерството на националното просвещение. То я отдава на Пловдивска община за Общинска къща музей през есента на 1838 година
От този миг до в този момент, постройката постоянно е приютявала музей с историческо и етнографско завещание, въпреки да е прекосявала през доста спешни интервали, промяна на стопани, имена, умрели очаквания и нов кураж. И всичко това, с цел да можем да й е насладим в наши дни, по-красива и по-пълна на наличие от всеки път. Като възродена от пепелта!
Несъмнено една от най-открояващите се с великолепие къщи в Стария град е Куюмджиевата, наричана още Царска, поради обилните си размери. Тя се обляга на римска стена, датираща от над 2000 години, и заема 570 кв.м. повърхност.
В наши дни е стопанисвана от Регионален етнографски музей Пловдив, чиято история към този момент ви разказахме, само че не и по какъв начин се стига до там. Първоначално къщата е била благосъстоятелност на Аргир Куюмджиоглу, само че преди да я построи, той е живял в друга, останала като завещание от тъща му. Всъщност съществена фигура в ориста му изиграл по-големият брат Иван Куюмджиоглу. Преди да стане изтъкнат български търговец, Аргир Куюмджиоглу е имал интервал на безпаричие. Бил е татко на осем деца, а от горната страна на всичкото е изпаднал в задължения, които не е можел да погаси, написа PlovdivTime.bg.
Поради тази причина, брат му Иван го е подпомагал като му отпускал безлихвени заеми в размер на 400 000 – 500 000 гроша. Впоследствие му дал и своята мюрия в Анадола, от която Аргир е почнал да изнася морска пяна за правене на чибуци и лули във Виена. Първоначално я е продавал на безценица, с цел да банкрутират останалите бизнесмени, а когато това станало, наложил името си като един от най-просперитетните търговци. Отворил своя комерсиална къща във Виена и се замогнал.
Двадесет години по-късно, той купува парцел в Стария град, на мястото на настоящия клюкарник, тъй като наследствената къща от тъща му била вехта, и стартира градеж. Преданието приказва, че е броил цяла тава златни махмурлии на занаятчия Хаджи Георги Станчовски от село Костово и единствено за 10 месеца той издигнал къщата. Така през 1847 година се появила Куюмджиевата къща, споделя шефът на Етнографския музей доцент доктор Ангел Янков.
През втората половина на 1920-те години къщата става благосъстоятелност на тютюнотърговеца Антонио Коларо, за който всички мислели, че е с италиански генезис, само че документални информации откриват, че е родом от Русе. Той поставя основите за превръщането й в тютюнев склад, само че след Първата международна война има взрив на тютюнопроизводството. Фабриките никнат една след друга като гъби, само че малко от тях оцеляват.
Антонио Коларо губи постройката поради неплатени налози към страната и тя се оказва благосъстоятелност на Министерството на държавните парцели. Малко по-късно е пусната на търг, против който тогавашният кмет на Пловдив Божидар Здравков роптае, тъй като има вяра мощно, че къщата би трябвало да е новият дом на Етнографския музей, който тогава безрезултатно се е помещавал на склад в Народната библиотека.
Кметът отива на търга и убеждава купувачите да се откажат от постройката, карайки ги да осъзнаят идеята, за която се бори. На идващия ден отива в София. След дълги диалози и дипломации, втори търг не е плануван, а къщата е трансферирана на Министерството на националното просвещение. То я отдава на Пловдивска община за Общинска къща музей през есента на 1838 година
От този миг до в този момент, постройката постоянно е приютявала музей с историческо и етнографско завещание, въпреки да е прекосявала през доста спешни интервали, промяна на стопани, имена, умрели очаквания и нов кураж. И всичко това, с цел да можем да й е насладим в наши дни, по-красива и по-пълна на наличие от всеки път. Като възродена от пепелта!
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ