Стар виц гласи, че две гадателки се срещнали и след

Стар анекдот гласи, че две гадателки се срещнали и след няколко минути на почтително безмълвие едната споделила на другата " Гледайки в бъдещето, виждам, че ще бъдеш добре. Но какво ли ще стане с мен? ". 

Спомних си за историята, когато неотдавна при една обществена лекция във Виена човек от публиката ме попита по какъв начин в този миг демократична Европа може да бъде оптимист за своето бъдеще. 

Човекът, който ме попита това, имаше право. След успеха на Доналд Тръмп на изборите в Съединени американски щати, с двете войни - в Украйна и Близкия Изток, борейки се с нестабилна стопанска система и парализирани от страха от миграцията, европейците започнаха да наподобяват повече на Ченс, героят от кино лентата на Хал Ашби " Присъствие ". 

В този филм Ченс, изигран ослепително от починалия Питър Селърс, води усамотен живот, като поддържа градината на едно имение и познава света от телевизия.

Когато е заставен да напусне и да се изправи против действителността, той е атакуван от въоръжен с нож махленски гамен. Единственото, което му хрумва в тази обстановка е да извади от джоба отдалеченото на тв приемника и да се опита да смени канала. Все отново Чанс оцелява. Ала бъдещето на Европа не може да се приема за даденост.

В последните години Европа се опита да запази статуквото, което в действителност завърши доста от дълго време, като стартира да приказва на език, който към този момент е неясен. Това беше похабена сила и похабени пари в опит да се възвърне един международен ред, който в никакъв случай повече няма да се върне. 

Сега европейските демокрации са наръба на нервна рецесия. Те са застрашени по едно и също време както от гнева на гласоподавателите, по този начин и от суматохата на елитите. Гласоподавателите мечтаят да санкционират елита, до момента в който пък вторите се пробват да успокоят електората. 

Решението на Конституционния съд в Румъния, с което бяха анулирани резултатите от първия тур на президентските избори поради подозренията за външна интервенция в изборния развой, само че по-вероятно, тъй като той не се хареса на ръководещите партии, подсказват, че суматохата на елитите може да стане доста по-опасна от гнева на гласоподавателите. Междувременно държавните управления се пробват да активизират национално единение пред лицето на външни закани в действителност не съумяват да убедят хората да се обединят под националния байрак. 

Единственият метод демократична Европа да надвиши скептицизма е да се опита за какво и по какъв начин те са предадени от личния си оптимизъм в края на Студената война. Докато те не схванат какъв брой несвоевременно е било това триумфално разбиране за " краят на историята ", те ще бъдат преследвани от призраци на събитията, които се разпадат. 

Ако създадем една трезва ретроспекция, ще забележим, че 1989 година към този момент не наподобява като кулминационната точка на либерализма. Всъщност това бе годината на огромното заричане за радикалния ислям. В тази година ислямският протест в Афганистан съумява да победи за първи път суперсила като Съюз на съветските социалистически републики. Оттеглянето на руските войски от Афганистан се трансформира в самобитен преход - освен за мюсюлманите, само че и за руснаците. 

Когато през 2019 година самостоятелният център " Левада " попита руснаците по какъв начин биха описали 1989 година множеството от тях показаха унижението от изтеглянето на Съветския съюз, в сравнение с първите свободни избори в Полша за повече от 40 години или рухването на Берлинската стена. Не краят на комунизма, а споменът за загубата на статута на суперсила е останал в главите на руснаците за 1989 година.

От днешна позиция устойчивостта на комунистическия режим в Китай е доста по-голям маркер, в сравнение с неуспеха на комунизма в Европа. Освен това, възходът на така наречен " междинни сили " Индия, Турция и Бразилия е доста по-важно за бъдещето преформатиране на геополитическия пейзаж, в сравнение с враждата сред Съединени американски щати и  Китай.

Към тях може да прибавим технологията и демографията - нашите взаимоотношения с изкуствения разсъдък и страхът от все по-смаляващото се и демографски остаряващо се население - те ще бъдат главните фактори в оформянето на националните политики, в сравнение с разногласието сред демокрацията и автократичните режими. 

Накрая може да излезе, че най-важното събитие през 1989 година е било заминаването на 17-годишния Илон Мъск от Южна Африка. Годините, в които той е претърпял апартейда, сигурно са оформили разбиранията му за политиката през днешния ден.

Спомените на Мъск за всекидневното принуждение в Южна Африка през 80-те години на предишния век се вписват в дистопичната визия на Тръмп за модерна Америка. Какво друго ни остава с изключение на да открием път до Марс?

Танцът на една непрекъснато изменяща се мелодия може да бъде прекомерно изморително за демократичните европейци, само че също може и да бъде освобождаващо. Когато след десетилетия хората се върнат към 2024 година, е доста евентуално нито успеха на Тръмп, нито авторитаризмът по света да наподобяват като толкоз значими фактори, колкото в този момент. Урокът, който европейците би трябвало да научат е, че историята не е омъжена за никого - тя е необвързана и има доста любовници. Няма място за суматоха. 

Анализът на Иван Кръстев на британски език е оповестен във Financial Times.