За Страшния съд и войнишките паметници
Срещнах тези дни следното изказване някъде из нета – изтъквам почти: „ От тия войнишки монументи няма смисъл. Нали си има гробища. “ Може би за това изказване си следва да изгубя малко време. Пак ще стане дълго. На места може и да е неприятно. Става въпрос за война въпреки всичко.
Решавате си вие дали да го четете. Аз, както към този момент загатнах, необикновен книжовен гений нямам. Това написа в профила си във Facebook Николай Ангелов.
Войнишките монументи, в това число и Мемориалът на софийските полкове, са издигнати съвсем напълно през 20-те и 30-те години. В тогавашната територия на България единствените места, където войската на Третата българска страна е водила боеве и погребвала убитите си, са били Видинско, Босилеградско, Сливница и Драгоман, долината на Струма южно от тогавашната Горна Джумая и вътрешността на Родопите дружно с Кърджалийско.
Там са починали по-малко от % от общия брой на починалите
във войните от 1885 до 1918 година Всички останали са починали отвън територията на българската страна и нейната пълномощия.
Неслучайно означавам изразите „ водила боеве “ и „ погребвала “ дружно. В онази ера второто е следвало на процедура незабавно след първото. Чувалите за трупове и хладилните камери са били разкош от бъдещето.
Погребвало се е незабавно. На място. Или на самата „ позиция “, или в най-близкото до нея обитаемо място. Тогава когато въобще е могло да се направи заравяне като хората. Когато е имало по какъв начин да се погребе. И когато е имало какво да се погребе във формата на от малко малко непокътнато човешко тяло. Офицерите са ги погребвали в обособени гробове. Когато са могли да ги разпознават, де. Често е било невероятно. Случвало се е в обособени гробове да погребват подофицери. Случвало се е даже редови войници. В големия брой от случаите „ долните чинове “ са ги погребвали дружно – в така наречен приятелски гробници. С „ долни чинове “ на тогавашната военна лексика са обозначавали тези с чин по-нисък от офицерския – подофицерите и бойците. В ония години не е звучало обидно.
На братските гробници са слагали най-вече дървени кръстове и са отбелязвали какъв брой са общо заровените и от коя част. Имена нямало.
Кандидат-офицерите са ги броели настрана. И също са ги погребвали най-вече настрана. Защото в множеството случаи посмъртно са им присвоявали офицерско звание. Пак да отбележим – когато е имало по какъв начин да ги разпознават.
С погребенията са се занимавали най-вече санитарните команди в полковете.
Но им е било пъклен мъчно. Боевете нормално не са спирали, с цел да се погребат убитите. Окопите са се пълнели с трупове и всяко изнасяне отвън тях е носело риск за живота на санитарите. Затова са ги заравяли на позицията най-вече през нощта. Тихо. И на плитко.
Дъждовете са изравяли неведнъж още след няколко дни почерняла я ръка, я крайник. Заравяли са ги отначало. Пак през нощта. Най-страшно е било когато почвата е била камениста. Като в Завоя на Черна. Тогава неизнесените трупове са ги оставяли навън. Защото е нямало даже и скритом по какъв начин да ги погребат.
През лятото смрадта е била неописуема. Когато най-сетне се е появявала опция да погребат труповете те към този момент постоянно са били неузнаваеми. Ако не са носели документи в себе си единствено Господ е можел да ги разпознае в деня на Страшния съд.
Войниците е трябвало да пришиват изписани чина, имената си и частта, към която се числели, на дребни части плат отвътре на куртката, ризата или шинела си. От потта и кръвта тези надписи са ставали скоро нечетливи. Металните таблички с имената и кръвната група също са били разкош от бъдещето.
При огромната холерна зараза през ноември и декември 1912 година пък казусът бил различен.
Епидемията била толкоз страшна и толкоз бързо се разпространявала,
че за един месец умряли близо 3000 души. Настанала суматоха – никой не знаел по какъв начин да се защищава от болестта. Често пъти „ съмнителните “ ги оставяли принудително изолирани дружно с неизлечимо болните. Болниците и лазаретите били препълнени. Немалко от лекарите и санитарите също се разболели, някои и умряли.
Труповете в селцата зад нашата линия, почернели до неразбираемост, били толкоз доста, че нямало по какъв начин да ги погребват. Доброволци за това липсвали. Затова се случвало, въпреки и рядко, за по-добра „ стерилизация “ да изгарят труповете. Изгаряли единствено мъртвите, само че тръгнал нелепият и погрешен слух, че изгаряли и болните….
Голямата част от починалите български бойци още тогава – през войните са нямали ясно разпознати гробове. Често пъти даже братските гробници не са оцелявали дълго.
Изградени покрай позицията, нормално са ставали жертва на артилерийски обстрел наедно с окопите и артилерийските позиции. Тогава във въздуха дружно с пръстта са хвърчали и кости. И през нощта санитарите е трябвало да заравят дружно погребваните за първи път с погребваните за повторно.
Въобще тяхната, на санитарите никак не е била лесна.
Те е трябвало да оказват и първа помощ по време на багра. В боевете при Каймакчалан през септември 1916-а, на Острата чука, на един поручик от 11-и Сливенски полк парче от граната му откъснало напълно долната челюст и прерязало гръкляна му. Той паднал, гърчейки се в предсмъртна мъка, кръвта биела като гейзер.
Един санитар се спуснал да му помогне, само че от конвулсиите, които непрекъснато разтърсвали тялото на поручика, гледката ставала все по-страшна. Накрая санитарят не издържал и почнал да крещи и да буйства. Полудял.
Войната наподобява най-вече по този начин.
Пътьом казано, полудявали освен санитарите. И след демобилизацията от 1913-а и след тази от 1918 се срещали бойци, които с дни и седмици се скитали в опърпани шинели и окъсани фуражки из градчетата, селата, полетата или влаковете. Не помнели нито имената си, нито от кое място са. Не помнели даже, че имало война.
Онези, малцината, на които гробовете „ претърпели “ войната, скоро, на непозната територия, не могли да „ преживеят “ мира.
Днес са оживели единствено няколко български военни гробища в Македония и Северна Добруджа.
В тях вкупом са заровени може би няколкостотин български бойци. Има тук-таме по всякакви църкви и села в Македония буренясали гробовете на още най-вече стотина. Има няколко десетки умряли от рани и заболявания заровени в гробището в Букурещ. И толкоз. Останалите непокътнат гроб са нямали още от този момент. От 20-те и 30-те.
Близките им са получавали по друг метод новина за гибелта им. През Балканските войни по предписание единствено за офицерите се разгласило в печата – тоя погубен, тоя ранен. За останалите през няколко месеца военното министерство изпращало до кметовете описи.
За огромната част пишело единствено „ безследно липсващ “ еди-къде си.
Тия, на които бащите, братята или синовете се водели безследно изчезнали, се надявали до последно. Чакали със седмици и месеци. През май и юни 1913 година незабавно след Лондонския мир 6-и Търновски пехотен полк в състава на своята 1-ва пехотна бригада от 1-ва Софийска пехотна дивизия бил трансфериран с трен от Чаталджа на сръбската граница против „ съдружниците разбойници “. Войниците от 6-и полк прочее в цялата войска били известни като „ шестаците “. Те се гордеели с това название.
Как се трансформират времената…
Та, като минавали с влака на път за Драгоман, влакът спрял за малко на Казиченската гара. Една стара жена пристигнала и разпитала за сина си. Също водещ се безследно липсващ. Вглеждала се в лицата на бойците. Накрая се намерил някой, който познавал сина й. Бил погубен още в първите боеве. Името му би трябвало да е било на някоя от ония три стени в градинката, където в този момент е НДК. Жената се разплакала, прегърнала и целунала по челото един от бойците, който приличал на сина й и си тръгнала.
Горе-долу по сходен метод са разбрали след това за ориста на околните си и останалите с родственици, водещи се „ безследно изчезнали “.
През Първата международна към този момент околните на убитите получавали настрана уведомление от Министерството на войната. „ Уведомяваме Ви, скъпа госпожо/господине, че Вашият син/съпруг/брат еди-кой си от еди-коя си част падна героичен на полето на достойнството еди-кога си еди-къде си “. Отдолу следвал автограф, който, естествено, не се четял.
Тези известия се пращали въз основа на смъртен акт, подписан от най-малко двама очевидци и длъжностното лице по гражданското положение (обикновено полковият ковчежник). Онези, които били безследно изчезнали, също имали акт – за безследно липсващ. Също се съставял от полковия ковчежник. Пак с двама очевидци. Във формуляра най-после пишело: липсващ на еди-коя си дата и „ от този момент всички използвани средства за издирването му останаха безрезултатни “.
За околните отново почвало очакване.
С дребна, гаснеща вяра. Някои, по-малката част, от изчезналите се появявали въпреки всичко. Предимно след сключването на мира. Били попаднали в плен. Голямото болшинство не се появили в никакъв случай.
От починалите във войните голямото болшинство – вероятно към 96-97 %, не са имали гроб, който околните да почитат. Аз персонално знам единствено за един случай, в който след войната костите на умрял са били пренесени в България при околните му. На един стихотворец подпоручик от 22-ри Тракийски полк, погубен при Демирхисар на 2 октомври 1916 година, останките се завърнали след дълги бюрократични разправии в бащината му къща в Копривщица през 1931-а.
Именно като сурогат на далечните и несъществуващи гробове служели войнишките монументи, нароили се след войните във всеки български град, село, махала. Изписаните на тия монументи по кое време повече, по кое време по-малко грамотно имена давали чувството на околните, че гроб има. Че с изключение на духовния спомен за бащата, брачна половинка или сина има и веществен.
За тях, живите, войнишките монументи не са били просто надписи върху стените, съпроводени от горната страна или начело с фигури на бойци или лъвове. Били са гробове.
Решавате си вие дали да го четете. Аз, както към този момент загатнах, необикновен книжовен гений нямам. Това написа в профила си във Facebook Николай Ангелов.
Войнишките монументи, в това число и Мемориалът на софийските полкове, са издигнати съвсем напълно през 20-те и 30-те години. В тогавашната територия на България единствените места, където войската на Третата българска страна е водила боеве и погребвала убитите си, са били Видинско, Босилеградско, Сливница и Драгоман, долината на Струма южно от тогавашната Горна Джумая и вътрешността на Родопите дружно с Кърджалийско.
Там са починали по-малко от % от общия брой на починалите
във войните от 1885 до 1918 година Всички останали са починали отвън територията на българската страна и нейната пълномощия.
Неслучайно означавам изразите „ водила боеве “ и „ погребвала “ дружно. В онази ера второто е следвало на процедура незабавно след първото. Чувалите за трупове и хладилните камери са били разкош от бъдещето.
Погребвало се е незабавно. На място. Или на самата „ позиция “, или в най-близкото до нея обитаемо място. Тогава когато въобще е могло да се направи заравяне като хората. Когато е имало по какъв начин да се погребе. И когато е имало какво да се погребе във формата на от малко малко непокътнато човешко тяло. Офицерите са ги погребвали в обособени гробове. Когато са могли да ги разпознават, де. Често е било невероятно. Случвало се е в обособени гробове да погребват подофицери. Случвало се е даже редови войници. В големия брой от случаите „ долните чинове “ са ги погребвали дружно – в така наречен приятелски гробници. С „ долни чинове “ на тогавашната военна лексика са обозначавали тези с чин по-нисък от офицерския – подофицерите и бойците. В ония години не е звучало обидно.
На братските гробници са слагали най-вече дървени кръстове и са отбелязвали какъв брой са общо заровените и от коя част. Имена нямало.
Кандидат-офицерите са ги броели настрана. И също са ги погребвали най-вече настрана. Защото в множеството случаи посмъртно са им присвоявали офицерско звание. Пак да отбележим – когато е имало по какъв начин да ги разпознават.
С погребенията са се занимавали най-вече санитарните команди в полковете.
Но им е било пъклен мъчно. Боевете нормално не са спирали, с цел да се погребат убитите. Окопите са се пълнели с трупове и всяко изнасяне отвън тях е носело риск за живота на санитарите. Затова са ги заравяли на позицията най-вече през нощта. Тихо. И на плитко.
Дъждовете са изравяли неведнъж още след няколко дни почерняла я ръка, я крайник. Заравяли са ги отначало. Пак през нощта. Най-страшно е било когато почвата е била камениста. Като в Завоя на Черна. Тогава неизнесените трупове са ги оставяли навън. Защото е нямало даже и скритом по какъв начин да ги погребат.
През лятото смрадта е била неописуема. Когато най-сетне се е появявала опция да погребат труповете те към този момент постоянно са били неузнаваеми. Ако не са носели документи в себе си единствено Господ е можел да ги разпознае в деня на Страшния съд.
Войниците е трябвало да пришиват изписани чина, имената си и частта, към която се числели, на дребни части плат отвътре на куртката, ризата или шинела си. От потта и кръвта тези надписи са ставали скоро нечетливи. Металните таблички с имената и кръвната група също са били разкош от бъдещето.
При огромната холерна зараза през ноември и декември 1912 година пък казусът бил различен.
Епидемията била толкоз страшна и толкоз бързо се разпространявала,
че за един месец умряли близо 3000 души. Настанала суматоха – никой не знаел по какъв начин да се защищава от болестта. Често пъти „ съмнителните “ ги оставяли принудително изолирани дружно с неизлечимо болните. Болниците и лазаретите били препълнени. Немалко от лекарите и санитарите също се разболели, някои и умряли.
Труповете в селцата зад нашата линия, почернели до неразбираемост, били толкоз доста, че нямало по какъв начин да ги погребват. Доброволци за това липсвали. Затова се случвало, въпреки и рядко, за по-добра „ стерилизация “ да изгарят труповете. Изгаряли единствено мъртвите, само че тръгнал нелепият и погрешен слух, че изгаряли и болните….
Голямата част от починалите български бойци още тогава – през войните са нямали ясно разпознати гробове. Често пъти даже братските гробници не са оцелявали дълго.
Изградени покрай позицията, нормално са ставали жертва на артилерийски обстрел наедно с окопите и артилерийските позиции. Тогава във въздуха дружно с пръстта са хвърчали и кости. И през нощта санитарите е трябвало да заравят дружно погребваните за първи път с погребваните за повторно.
Въобще тяхната, на санитарите никак не е била лесна.
Те е трябвало да оказват и първа помощ по време на багра. В боевете при Каймакчалан през септември 1916-а, на Острата чука, на един поручик от 11-и Сливенски полк парче от граната му откъснало напълно долната челюст и прерязало гръкляна му. Той паднал, гърчейки се в предсмъртна мъка, кръвта биела като гейзер.
Един санитар се спуснал да му помогне, само че от конвулсиите, които непрекъснато разтърсвали тялото на поручика, гледката ставала все по-страшна. Накрая санитарят не издържал и почнал да крещи и да буйства. Полудял.
Войната наподобява най-вече по този начин.
Пътьом казано, полудявали освен санитарите. И след демобилизацията от 1913-а и след тази от 1918 се срещали бойци, които с дни и седмици се скитали в опърпани шинели и окъсани фуражки из градчетата, селата, полетата или влаковете. Не помнели нито имената си, нито от кое място са. Не помнели даже, че имало война.
Онези, малцината, на които гробовете „ претърпели “ войната, скоро, на непозната територия, не могли да „ преживеят “ мира.
Днес са оживели единствено няколко български военни гробища в Македония и Северна Добруджа.
В тях вкупом са заровени може би няколкостотин български бойци. Има тук-таме по всякакви църкви и села в Македония буренясали гробовете на още най-вече стотина. Има няколко десетки умряли от рани и заболявания заровени в гробището в Букурещ. И толкоз. Останалите непокътнат гроб са нямали още от този момент. От 20-те и 30-те.
Близките им са получавали по друг метод новина за гибелта им. През Балканските войни по предписание единствено за офицерите се разгласило в печата – тоя погубен, тоя ранен. За останалите през няколко месеца военното министерство изпращало до кметовете описи.
За огромната част пишело единствено „ безследно липсващ “ еди-къде си.
Тия, на които бащите, братята или синовете се водели безследно изчезнали, се надявали до последно. Чакали със седмици и месеци. През май и юни 1913 година незабавно след Лондонския мир 6-и Търновски пехотен полк в състава на своята 1-ва пехотна бригада от 1-ва Софийска пехотна дивизия бил трансфериран с трен от Чаталджа на сръбската граница против „ съдружниците разбойници “. Войниците от 6-и полк прочее в цялата войска били известни като „ шестаците “. Те се гордеели с това название.
Как се трансформират времената…
Та, като минавали с влака на път за Драгоман, влакът спрял за малко на Казиченската гара. Една стара жена пристигнала и разпитала за сина си. Също водещ се безследно липсващ. Вглеждала се в лицата на бойците. Накрая се намерил някой, който познавал сина й. Бил погубен още в първите боеве. Името му би трябвало да е било на някоя от ония три стени в градинката, където в този момент е НДК. Жената се разплакала, прегърнала и целунала по челото един от бойците, който приличал на сина й и си тръгнала.
Горе-долу по сходен метод са разбрали след това за ориста на околните си и останалите с родственици, водещи се „ безследно изчезнали “.
През Първата международна към този момент околните на убитите получавали настрана уведомление от Министерството на войната. „ Уведомяваме Ви, скъпа госпожо/господине, че Вашият син/съпруг/брат еди-кой си от еди-коя си част падна героичен на полето на достойнството еди-кога си еди-къде си “. Отдолу следвал автограф, който, естествено, не се четял.
Тези известия се пращали въз основа на смъртен акт, подписан от най-малко двама очевидци и длъжностното лице по гражданското положение (обикновено полковият ковчежник). Онези, които били безследно изчезнали, също имали акт – за безследно липсващ. Също се съставял от полковия ковчежник. Пак с двама очевидци. Във формуляра най-после пишело: липсващ на еди-коя си дата и „ от този момент всички използвани средства за издирването му останаха безрезултатни “.
За околните отново почвало очакване.
С дребна, гаснеща вяра. Някои, по-малката част, от изчезналите се появявали въпреки всичко. Предимно след сключването на мира. Били попаднали в плен. Голямото болшинство не се появили в никакъв случай.
От починалите във войните голямото болшинство – вероятно към 96-97 %, не са имали гроб, който околните да почитат. Аз персонално знам единствено за един случай, в който след войната костите на умрял са били пренесени в България при околните му. На един стихотворец подпоручик от 22-ри Тракийски полк, погубен при Демирхисар на 2 октомври 1916 година, останките се завърнали след дълги бюрократични разправии в бащината му къща в Копривщица през 1931-а.
Именно като сурогат на далечните и несъществуващи гробове служели войнишките монументи, нароили се след войните във всеки български град, село, махала. Изписаните на тия монументи по кое време повече, по кое време по-малко грамотно имена давали чувството на околните, че гроб има. Че с изключение на духовния спомен за бащата, брачна половинка или сина има и веществен.
За тях, живите, войнишките монументи не са били просто надписи върху стените, съпроводени от горната страна или начело с фигури на бойци или лъвове. Били са гробове.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ