Срещите“ ми със Симеон Радев са важен епизод от емоционалното

„ Срещите “ ми със Симеон Радев са значим епизод от прочувственото и от интелектуалното ми съществуване. Невероятно доста обичах моя дядо – Стоян Стефанов, някогашен ръководител на Касационния съд и след това заместник-министър на правораздаването през годините, които родоотстъпниците си разрешават да назовават „ фашистки “. Знам, че доста пъти по това време се е срещал с Георги Караславов и брачната половинка му в дома на сестрата на прабаба ми Евгения Марс, която е бдяла над създателя на „ Татул “. И Тодор Павлов е посещавал оня гостолюбив дом. По-нататък ще разберете за какво особено наблягам тези ненапълно странни познанства. Имах щастието да пребивавам паралелно с невероятните си баба и дядо през годините, в които стартират да се построяват характерите. Беше ми доста смешно, когато дочух в кухнята майка ми и баба ми да си шушукат, че изгорили в мазето списанията, отдадени на Крачун и Малчо, които бяха оповестени за вражеска литература. От различен „ подслушан “ диалог научих, че дядо ми се поболял, тъй като избавени на времето от него някогашни партизани пристигнали вкъщи да го убеждават да бъде арбитър в по този начин наречения „ национален съд “. Лагерите и пандизите му се разминали точно поради помощта на червени функционери, които отървали кожата с помощта на неговото покровителство. Тъй като благият ми дядо, който мечтаеше да стана пианист и ме измъчваше с наемането на някаква смахната учителка по акордеон, обичаше да ме мъкне със себе си по градинки и кафенета на улицата, нееднократно съм участвал на оживените му диалози с правилните му другари. Сред тях имаше двама, които тогава съвсем не различавах от останалите, само че по-късно осъзнах, че съм бил щастливец като съм „ се отъркал “ измежду тях. Най-често си правеха срещите в градинката на църквата „ Свети Георги “, място, което беше еднообразно комфортно и за тримата. Единият беше Душечка, сладкодумният и умен Константин Константинов, който пишеше популярните си мемоари „ Път през годините “. Доста по-късно научих, че са говорели иносказателно за политика, което тогава е било неясно за пълничкия завързак, който обаче постоянно ги слушаше със зяпнала уста. Тъй като доста рано дядо ми Стоян съумя да ме научи да чета, съм запомнил и някои от имената на писатели, за които споряха – Вазов, Пелинко, Йовков… Другият популярен събеседник на дядо ми беше чевръст стареещ финяга с живи очи, който постоянно вмъкваше в дългите си фрази френски изрази. Наричаше се Симеон Радев и години по-късно научих, че един път двамата другари са кръстосали шпаги за участта на Яворов. Не стана ясно тъкмо кой от тях каква теза е защитавал, по тази причина нямам желание да си изобретявам сензации.

Почти бях не запомнил тия детски усещания, когато през 1971 година, в последния курс на следването ми в СУ „ Св. Климент Охридски “ фигурата на Симеон Радев още веднъж се изпречи на пътя ми. Естествено, не онлайн, тъй като година по-рано той си беше отпътувал от сивото комисарско ръководство, само че аз се бях запънал да преоткрия забравената, или по-скоро изтрита от болшевиките фигура на доктор Кръстьо Кръстев – основателя на списание „ Мисъл “ и съосновател, дружно с идола му Пенчо Славейков, на кръга „ Мисъл “. Изпълваше ме с екстаз докосването до този разгорещен демократ, свръхбуден жител и интелектуалец, изобличител на „ византийските “ маневри на цар Фердинанд, хладнокръвен родолюбец, чиято загадка задача в навечерието на Първата международна война в Македония (където изобличавал сръбските зверства против българското население) и до през днешния ден си остава засекретена, както и тайните му договаряния с съветския политик Павел Милюков ( през 1898 година той е преподавал в Софийския университет ) да не разрешат на немските войски гордо да маршируват из българските градове. Амбицията ми да извадя на бял свят истината за рецензия и радетеля за европейска модерност се сблъска с изказванията на позабравения от мен другар на дядо Стоян. Младият и навирен европеец, владеещ по съвършенство френски и движимост в още няколко езика, взема решение да се трансформира в безспорен съдия на естетическия усет и разгласява през 1907 година в списание „ Художник “ публикацията „ Д-р Кръстев като книжовен критик “, която отпечатва и в обособена листовка. Това в действителност е един от първите български бестселъри, популяризира се мълниеносно и предизвиква жестоки премеждия на амбициозния и сигурен в престижа си Кръстьо Кръстев. Осъзнавах, че въпреки причините на Радев да са много безапелационни, той разчита повече на остроумието си а ла Оскар Уайлд, в сравнение с дълбочина на наблюденията. Признавам, напряко го намразих този „ пуяк “ Симеон Радев.

Веднага след казармата, с помощта на духовния ми татко Тончо Жечев, постъпих на работа в Института за литература при Българска академия на науките като редактор на списание „ Литературна мисъл “. Налагаше се да поддържам връзка всяка седмица с основния редактор на списанието – учен Пантелей Зарев. Бях очевидец на усещащото се във въздуха напрежение на литературния историк, който напряко беше заложил главата си, предлагайки и осъществявайки преизданието на капиталния труд на Симеон Радев „ Строители на модерна България “. Предговорът му „ Историографията на Симеон Радев “ беше опит за сякаш марксистко пояснение за аргументите, довели до възкресяването на един от най-опасните духовни вулкани за подлогите на Съветска Русия. От времето на Васил Коларов – апропо, състудент на Симеон Радев от Женева, – който издава много дебеличка листовка с документи и произнася невероятната си антируска тирада „ Долу маските! “, прозвучала на 22 юни 1919 година в кино „ Корона “, никой не бе посмявал по този начин гръмовно и изрично квалифицирано с куп необорими доводи да обоснове разрушителната роля на Империята за младото българско царство. Нещо повече, на фона на безличните и сякаш писани под индиго партизански записки и болшевишки трактати, епичният роман на Симеон Радев за съдбините на България след робството беше повече от признание. Книгите се предаваха от ръка на ръка, гонеше ги по известност единствено „ Българският Великден “ на Тончо Жечев, а тази творба се възприемаше и като самобитно умно и смело встъпление към „ Строителите “.

Настъпиха десетилетия, в които името на Симеон Радев доста рядко се загатваше обществено, макар трескавото търсене на книгите му из антиквариата. През това време литературоведът Йордан Василев настойчиво се трудеше, с цел да осмисли скрития архипелаг от съчинения на великия български историк и есеист, мъдрец и социолог, който до последния си час е продължавал да обогатява родовата памет с нови и нови писания. Йордан Василев откри, че ние, актуалните български читатели, сме лишени от повече от 30 000 машинописни страници мемоари, монографии, студии и писма, които даже и в първите години след политическата смяна оставаха „ пандизчии “ по волята на сина на писателя и дипломата – Траян Радев, който поставяше условия – можем най-накрая да изречем истината! – книгите на татко му да излизат паралелно с неговите лични. Тъй като през последните години, той беше записвал диктовките на към този момент преуморения си татко, наподобява си беше разрешавал и да го редактира. Все отново Траян Радев направи нещо извънредно значимо – през 2009 година съобщи за щемпел незнайния до този миг ръкопис на третия том на „ Строителите “. Заглавието му е красноречиво: „ Руският напън. Реакцията на Европа. Изходът от рецесията “. Малцина съумяха тогава да се снабдят с скъпото допълнение. Затова изборът на издателство „ Лист “ да върне в публичния спор този скъп мемоарен документ беше заслужен за удивление. Корицата на художничката Милена Вълнарова се забелязваше отдалече. Полиграфическото оформление на елегантния том с твърди корици, побрал съвсем хиляда „ златни “ страници от предишното ни, беше напълно. Но най-важното е, че интервалът от детронирането на княз Батенберг до възшествието на княз Фердиданд към този момент получи достойния си летописец и всички откровени и преднамерени тълкуватели на историята ни ще би трябвало да се преценяват с този текст. Отношенията с Русия са една от главните тематики в повествованието. Да забележим занапред нататък кой и по какъв начин ще оправдава Русенския бунт на платените от Империята офицери-предатели и какви причини ще се търсят, с цел да продължат да ни убеждават в благородните планове на „ освободителката “ на братята-славяни?!

След кончината на Траян Радев през юни 2010 година съкровищницата на неговия татко гостоприемно се разтвори. Имаме ли сетива за смисъла на седемте тома „ Лица и събития от моето време “, издадени от „ Захарий Стоянов “, за двата тома на „ Македония и българското възобновление “ на същото издателство – неоспоримото доказателство за истината в разногласието за страдалницата Македония със съседите ни и с европейските бюрократи в Брюксел, „ Дипломатическа история на освобождението на България “, „ Русия при започване на ХХ век “, „ Сюжети и портрети из литературата и изкуството “?…. Йордан Василев съумя приживе да види част от тези половин век укривани от очите и от мислите ни благосъстояния, които в една естествена, цивилизована страна би трябвало да доведат до исторически разбърквания на пластовете на родовата и на историческата памет, а у нас, уви, бяха съпроводени с гръмовно безмълвие.
Хилядите страници, в които персоналната изповед на Симеон Радев хармонично се свързваше с потайностите от родната история, а и с съществени мигове от международната орис, в която българският посланик е вземал интензивно присъединяване, към този момент откриваха опция откривателите да обхванат в съвсем невероятната авантюра на интелектуален колос, общувал като еднакъв с равни с личности-легенди. С поредицата изявления в уеб страницата „ Дебати “, а тя за благополучие прерасна във превъзходния том, който държите в ръцете си, фондация „ Пигмалион “ обаче ни разреши да продължим по-нататък, да преоткрием „ интимната територия “ на огромния историограф, посланик, есеист и да свържем битието му с още една именита личност, да разкажем любовна история, почтена за свръхсензационна суперпродукция. Тук-там в биографичните разкази за Радев се загатваше и името на брачната половинка му, само че без да й се отделя дължимото внимание. Благодарение на опитните историци и архивисти, включени в плана, първооснова за тази книга, ние проникваме в фамилната съкровищница на Бистра Винарова и Симеон Радев, както и на опазилия скъпите артефакти техен наследник Траян Радев, с цел да разкажем по ненадейно неочакван метод звездни мигове от битието на едно непобиращо се в обичайните нашенски стандарти семейство.

Когато подписва брак с към този момент известната художничка, Симеон Радев е на 44. Тя е с 11 години по-млада от него. Житейският път на младоженеца е посипан със събития и срещи, които го подреждат измежду най-значимите европейски интелектуалци. В зората на новия век той е обаян от енигматичната лирика на Стефан Маларме, неразбираем тогава даже за европейските креативен среди. Годините, минали във френския султански колеж „ Галатасарай “ в Цариград, а по-късно в Женевския университет го свързват с нашенски и със международни създатели и политици, чиито имена са обгърнати с именити ореоли. Връзките му с анархисти и с македонстващи бунтари го издигат до редактор на революционни вестници, издавани в Париж, както и до най-секретните каузи на Върховния македоно-одрински комитет. Радев дръзва да се изправи против самозабравилия се деспот Яне Сандански, а и да трансформира острото си перо в оръжие на вестник „ Вечерна поща “ и на всекидневника „ Воля “, да води война смело против русофилските настроения в публичните среди у нас. Нека не забравяме, че геополитическите разкрития на историографа са плод не на цитиране на непознати създатели, а на директното му присъединяване в трагичните политически промени в страната ни и по света. Знаем от записките му за ролята, която е изиграл при подписването на мирния контракт в Букурещ, а не е мъчно и да си представим обаянието на младия посланик, който от посолството ни в Румъния е трансфериран в Берн, откъдето си подава оставката, с цел да отиде да се бие на фронта. Още през 1911 година е издал основополагащия си труд „ Строителите на модерна България “, а седем години по-късно показва на ослепителен френски език проучването „ Македония и Българското възобновление “, което и до през днешния ден е ненадминато и като фактологически източник, и като високоидеен труд. Дипломатическата активност на Радев продължава в Хага – от 1920 до 1921 година, което изцяло опровергава зловредните клюки, че се отдал на кариерата под въздействието на брачната половинка си.

Неведнъж и в голямата си преписка, а и във превъзходните си есета Симеон Радев показва твърдото си разбиране, че биографиите на великите персони не трябва да бъдат изкуствено разкрасявани, а още по-малко пък – фалшифицирани, по тази причина и облиците на политици, писатели, интелекталци в неговите мемоари са толкоз живи и достоверни. Разбира се, невероятната му осведоменост, връзките му със мощните на деня освен в Европа, а изобщо по света, му „ печелят “ жестока злоба измежду значително от неговите съвременнници. Те даже го „ подаряват “ с прозвището „ Симон Юда “, като се носят клюки, че самият държател Фердинанд пръв го е нарекъл по този начин. Радев в никакъв случай не е бил от службогонците, които се кланят пред Величества – потвърждава го и с извънредно реалистичния роман в записките си. Има свидетелства обаче, че при един диалог сред царя и дипломата, извършен на френски, Фердинанд извиква младия престонаследник Борис и му дава за образец съвършеното знание на езика от Радев. Авторът на „ Строителите “ в действителност владее осем езика, френският, британският, италианският и съветският му са съвършени, а немският, испанският, гръцкият и турският употребява също много ловко.

Време е да забележим какъв е пътят преди бракосъчетанието на достойната брачна половинка на Симеон Радев. Йордан Василев ми е разказвал, че тя е била необикновено красива даже на напреднала възраст. С неспокойствие говореше за характера и за гения й и дъщерята на огромния публицист Данаил Крапчев – Невена Крапчева, която в последните му години е била нещо като секретарка на Симеон Радев, той й е диктувал елементи от спомените си. Наскоро четох автобиографията на Алма Малер и защото към този момент бях се срещнал с множеството от архивните материали, отдадени на Бистра Винарова, си помислих, че възможен филм, разказващ за семейство Винарова и Радев би бил не по-малко забавен и впечатляващ от творбите, отдадени на връзките на брачната половинка на Малер, известна с любовите си с Оскар Кокошка, с Франц Верфел, с Валтер Гропиус… Дъщерята на фригел-адютанта на княз Александър Батенберг военачалник Върбан Винаров, върховен кадър в първата българска масонска ложа „ Балканска звезда “, и на Елиза Винарова, дъщеря на доктор Георги Вълкович, министър на външните работи и дипломатически сътрудник в Цариград, стартира да учи живопис при Елисавета Консулова – Вазова, брачна половинка на най-малкия брат на националния стихотворец – Борис и наречена от професор Константин Гълъбов „ майката на цветята “. Когато Бистра е 16-годишна, фамилията се реалокира във Виена, а две години по-късно, през 1908 година, военачалник Винаров умира. Девойката отпътува за Германия и следва живопис при професор Фердинанд Франц Енгелберт Дорш, който по-късно става ректор на популярната Художествена академия в Дрезден. Бистра Винарова, както можем да се убедим и от проникновената монография, отдадена на творчеството й от изкуствоведката Пламена Димитрова – Рачева, се изявява като блестяща експресионистка, сприятелява се с огромния художник Конрад Феликсмюлер (поддържа кореспонденцията с него до края на живота си) и интензивно взе участие в активността на експресионистите, измежду които са Оскар Кокошка, Ани Шрьодер, Роналд Шнайдер и други. За наше голямо благополучие Траян Радев съумява да запази и да съобщи в Държавна организация „ Архиви “ повече от 700 произведения на Бистра Винарова, а изложбата „ Отвъд портрета “, която Пламена Димитрова – Рачева приготви и откри през ноември 2025 година ни даде опция да се насладим на 54 основани от нея портрети, както и на доста фотоси, които възкресяват креативния й път, интимното й съществуване и взаимния им, изпълнен с ярки всемирски и духовни събития живот със Симеон Радев.

Пребиваването на Бистра Винарова в Европа, ярките й художествени умения, хубостта и общителността й я свързват с доста от тези писатели и художници, които през днешния ден възприемаме като митични знаци на онази ера. През 1919 година тя няколко пъти се среща с поета Райнер Мария Рилке, който към момента не се е съвзел изцяло от буйната си връзка с художника Лу Алберт Ласар, само че към този момент е притеглен от дванайсет години по-младата от него Баладийн Клосовска, майка на скандалния френски романист и есеист Пиер Клосовски. Рилке и Винарова се виждат в картинна изложба, изпитват непредвидена непосредственост и даже подхващат преписка – непокътнато е едно от писмата на поета. Той й споделя за годините, когато е бил секретар на великия Огюст Роден и за съдбовната връзка на скулптора с хубавицата Камий Клодел, която през 1913 година е въдворена от брат си Пол Клодел в психиатрично заведение.

Интересни са и връзките сред Бистра и гръцкия стихотворец, романист и драматург Никос Казандзакис, който през август 1922 година посещава единствената й независима галерия във Виена и откакто се среща с художничката, й изпраща писмо: „ Благодаря за дълбокото възприятие, с което ме подариха вашите произведения; прибирам се от Карл Плац разчувствуван от дъното на моето сърце. Тръгвам на следващия ден за Берлин и ще бъда благополучен, в случай че Вие дойдете там за няколко дни, с цел да стисна българската ръка, която е основала тези чудеса. Благоволете да приемете, госпожице, моето самопризнание и моето удивление. “

Бистра Винарова не откликва на недвусмислено изпълнената с готовност за непосредственост покана. Има различен мъж, който притегля вниманието й с невероятната си осведоменост, а и вълнува възприятията й. По това време Симеон Радев освен се употребява със славата на популярен публицист, да, точно публицист, защото съвременниците му възприемат „ Строителите на модерна България “ като мемоарен разказ, само че и безспорно е един от най-успешните родни дипломати. Винаги грациозен, извънредно проницателен, той с искра се движи след висшите кръгове на европейските столици. Бистра е била напълно млада, към осемнайсетгодишна, когато летописецът посещава дома на семейство Винарови, с цел да разпита генерала и брачната половинка му за развоя на политическите събития в първите години след Освобождението. Срещал се е с все по-красивата млада дама и в балните салони на двореца. През 1921 година Радев е освободен от длъжността пълномощен министър в Хага и чака ново предопределение. Използва свободното време, с цел да вдъхне атмосферата на „ Виена от през вчерашния ден “, както я назовава Стефан Цвайг, и да събира в богатите библиотеки материали за третия том на „ Строителите “. Сред най-скъпите му другари е царствената дама Султана Рачо Петрова, която написа в „ Моите мемоари “:

„ Него слушах постоянно с особена ненаситност, той приказва толкоз красиво, както и написа. Именно нему аз дължа и решението си да напиша тези мемоари. Силно ме е приканвал и насърчавал той към това… Така насърчена от един от най-хубавите ни историци и писатели, аз започнах да работя, разчитайки изцяло на снизхождението на моите читатели. “ В писмо от Мюнхен от последните дни на 1922 година Радев показва възхитата си от „ красивия писателски гений “ на мемоаристката, благодари й за изречените топли слова за него, само че и не скрива сериозните си сериозни бележки за нейните недоброжелателни подмятания, отдадени на съпруги на дипломати. Султана Рачо Петрова е извънредно близка и с майката на Бистра – Елиза Винарова. Когато са във Виена те постоянно наемат ложи в театрите и в Щатсоперата. Една вечер обаче предостъпват билетите си на елегантния Симеон и на все по-красивата Бистра. Първата среща обаче не е изключително сполучлива. Той се надява да я зашемети с остроумието си, а тя се нервира, че й пречи да се любува на представлението.

Тази жена не е коя да е. Тя освен се движи и е приет гений измежду най-модерните артистични среди, само че даже за обаянието й се описват митове. Особено ми подхожда историята за влюбения в нея професор ваятел Георг Колбе. Той е с две години по-възрастен от Симеон Радев, другар е на Вагнер, а творбата му „ Танцьорката “ от 1912 година го прави международно прочут. Колбе е женен за сестрата на поета – мистик Лудвиг Дерлет, само че очарователната Бистра го омагьосва. Носят се разкази, че скулпторът поканил девойката в ателието си, с цел да й покаже монуменланото изваяние „ Адам “. Тя била изцяло откровена и показала минус в едната ръка от лакътя надолу. Колбе неотложно сграбчил чук и ръката отхвръкнала.
Симеон Радев също е изкушен от шедьоврите на живопистта и на склуптурата. Още от времето на издаването на „ Художник “ той се движи като собствен в средите на най-големите български създатели, непосредствен е с Александър Божинов и с Константин Щъркелов, с Цено Тодоров и с Бенчо Обрешков, както и с огромния изкуствовед Андрей Протич, движимост познавач на женската красота, който ще назова Бистра Винарова „ апостолка на новия жанр в България “ в монографията си „ Новото българско изкуство “ от 1935 година.

Симеон Радев не се отхвърля след първия крах да очарова дамата на сърцето си, той още веднъж и още веднъж я кани на спектакъл и на опера, сякаш „ инцидентно “ я засича в артистичните салони, до момента в който искрата на взаимното привличане пламва. Годежът е подписан във Виена, а сватбената гала ще се състои на 3 март 1924 година в параклиса на Българската екзархия в Цариград. Обредът се прави от самия Велешки митрополит Мелетий, който умира пет месеца по-късно. Причината за мястото на бракосъчетанието е, че Радев по това време към този момент е пълномощен министър в Анкара. Първите години взаимен живот са най-трудни за двамата, тъй като заради нежното си здраве Бистра прекарва дните си най-вече в Цариград и в София, а младоженецът е непрестанно на път. От една страна дипломатическите му отговорности го принуждават да пътува ту до нашата, ту до турската столица, а от друга – това са доста дейни времена за масонската му активност – към момента има доста незнайни към ролята на масоните и особено на Радев в Деветоюнския прелом.

През 1925 година стартират осемте най-звездни години в дипломатическата кариера на Симеон Радев. Мисията му във Вашингтон безспорно е от изключително значение за българската външна политика. Посланикът наема вила на Атлантическото крайбрежие и посреща там цвета на политическата и на художествената интелигенция. Поддържа непрекъснати контакти с президентите Хърбърт Хувър и Франклин Делано Рузвелт, с създателя на америкаската славистика професор Арчибалд Кулидж, с авторитетния финансист Едуин Уолтър Кемерер, с управителни дейци в влиятелната фондация Карнеги, провежда ползотворно посещаване на княз Кирил напролет на 1929 година. Приносът на Симеон Радев за насоките във външната политика на България по време на престоя му в Съединени американски щати, а по-късно в Лондон, Хага и Брюксел към момента чака съществени откриватели, защото и като посланик, и като върховен масон българският представител печели за страната ни съдружници както на политическия, по този начин и на икономическия, та и на културния фронт. От огромно значение за триумфите му е и дамата до него. Бистра Винарова съвсем е поставила кръст на креативното си развиване, с цел да трансформира територията на българското посолство в мечтано местожителство за американския и за европейския дипломатически и артистичен хайлайф. Голямата американска художничка и писателка от полски генезис Тереза Бърнстейн, която умря на 102 години през февруари 2002 година,, рисува българската си другарка. Сред събеседниците на фамилията са поетът Езра Паунд, драматургът Юджин О` Нийл, а изключително държат те на близостта със фамилията на френския дипломат Пол Клодел. Бистра Винарова чудесно познава стиховете и драматургията на буйния католик, само че най-много ги свързват диалозите за трагичната орис на сестрата на писателя – Камий. Дора е отдадена в тайните на нейната гибелна обич към Огюст Роден и намира най-точните думи, с цел да лекува тъгата на скръбния брат.

Знаменитият публицист на смешка назовава Бистра „ огромната хубавица от дребната страна “, перефразирайки фамозния разказ на Джек Лондон „ Малката господарка на огромната къща “, публикуван през 1915 година, десетина месеца преди гибелта на създателя. През време на американската задача на семейство Радеви брачната половинка пътува с благословията на мъжа си и прекарва незабравими месеци в Париж, където поддържа връзка с Жорж Папазов, чиято галерия открива самият Симеон Радев, с Арагон, Елюар, даже с Пабло Пикасо.

През 1940 година, в навечерието на влизането на страната ни в Тристранния пакт, Симеон Радев е отзован от Брюксел, очевидно могъщите му познанства в демократичния свят към този момент са спънка за новите вероятности пред нашата страна. Безсребърникът Радев даже не е обезпечил апартамент за фамилията си, та по тази причина първоначално се нанасят в хотел „ България “, а Бистра Винарова преоткрива художничката в себе си. Времето до болшевишкия прелом е едно от най-интензивните в нейното творчество. Тя ни завещава изложба от блестящи портрети на интелекуалци, измежду които се откроява един от емблематичните облици на самия Симеон Радев – с книга в ръка. През идващите години брачната половинка ще продължи да пресъздава разнообразни положения на най-скъпия си човек, като непроменяемо книгата ще бъде част от изображението.

През всичките години на дипломатически митарства семейство Радеви нито за момент не са прекъсвали връзките си с художествените събития в родината. Обширна е кореспонденцията сред тях и Александър Балабанов, Кирил Христов, който Радев цени даже повече от Яворов, Данаил Крапчев и други Македонецът по кръв Симеон Радев е човек със комплициран темперамент. Той до края на живота си няма да се освободи от неприязанта, която изпитва към кръга „ Мисъл “, ще се възхищава от писателя Елин Пелин, само че няма да икономисва и приспособленчеството на индивида, ще таи ненавист към литературния историк и критик Боян Пенев, който, съгласно него, е повел по неверни пътища значими български създатели, даже предчувстващ края си, ще предизвести професор Балабанов, че не желае Михаил Арнаудов да участва на погребението му…

Трудни са за семейство Радеви годините на Втората международна война, само че сред тях, както свидетелстват най-близките им люде, съществува освен съпружеска любов, само че и мощна телепатична връзка. Още през кървавата 1925 година, през злокобния април, той като че ли дочува повелята й да не отива на погребението на военачалник Константин Георгиев в храма „ Света Неделя “ – и остава жив. По време на бомбандировките фамилията е евакуирано в Бояна, а се наложило той да слезе в столицата и началото на небесният смут го заварило на площад „ Славейков “. Под тътена на бомбите, Бистра прошепнала на сина си Траян: „ Жив е. Усещам, че е жив! “

В началото на това есе загатнах близостта на комунистическия идеолог Тодор Павлов със фамилията на Евгения Марс. Благодарение на дейните дейности в негова отбрана на писателката и на престижа на Симеон Радев през 1943 година Павлов е освободен от концлагера в манастира „ Свети Кирик “ край Асеновград. А романът на Георги Караславов „ Снаха “ се появява през 1942 година и не без съдействието на Радев получава от цар Борис III „ Лаврова клонка “ за културно събитие.

Тези естествени човешки реакции на огромния създател избавят живота му, когато болшевишките спецкоманди се захващат да унищожават „ буржоазната “, и както те даже пренебрежително я назовават „ фашистка “ интелигенция. В първите месеци и години, освободеният от дипломатическа активност и пенсиониран ерудит се пробва да оказва помощ на новата власт в търсенето на най-хубави условия за разполагането на България в изменящата се Европа, само че бързо осъзнава, че не е нужен на ръководените от Москва национални предатели. Тогава се отдава изцяло на кармичната си връзка с литературата и с изкуствата. Тодор Павлов, който през 1947 година, става ръководител на Българската академия на науките, му разпорежда против алегорични възнаграждения да приготви мемоари за събитията, в които е взел интензивно присъединяване, както и за дипломатическата си активност. В началото на 50-те години на 20-и век Радев към този момент има съществени проблеми със зрението, отслабват и физическите му сили, само че той има желязна дисциплинираност за работа. Освен това, нито за момент не прекъсва контактите си с писателите, с художниците, с актьорите. Николай Дончев, ослепителен франкофон и есеист, ми е разказвал за безкрайните си диалози с създателя – двамата намират общ език, тъй като познават персонално някои от най-значимите интелектуалци на епохата. Особено благополучен е Симеон Радев, когато намира почтени събеседници и почитатели и измежду младите литератори. Тончо Жечев си спомняше с поклонение по какъв начин е срещал “старомодно облечения господин “ и беше безапелационен: „ С годините той придобива и съм убеден, че от ден на ден ще придобива в съзнанието ни великански духовни черти “. Думите му бяха оракулски: „ Колкото повече го учим и опознаваме, колкото повече забравени и непубликувани негови работи ще излязат на бял свят, толкоз повече ще се убеждаваме, че имаме работа с един политически публицист и мъдрец, в оня смисъл, който французите влагат в тези понятия. “

Събитие в културния ни живот беше появяването през 1965 год. на скромното томче „ Погледи върху литературата и изкуството и персонални мемоари “ – бил съм в последните класове на гимназията, само че вардя като очите си това издание, което учителят ни по литература Тодор Тодоров ни четеше въодушевено, вместо да следва налаганата от управляващите „ идейно вярна “ стратегия.

Бистра Винарова не има нужното пространство за ателие, фамилията се устоя от жалката пенсия на Радев и от съвсем символичните му възнаграждения. Принудени са през 1959 година да продадат на Националната художествена изложба рисувания от Станислав Доспевски портрет на бабата на художничката – Елисавета Чалъкова. Заминават за изхранване на брачна половинка и на сина и бижутата на изисканата дама, както и нейни скъпи, наследствени движимости. Но тя не се оплаква. Със сина си Траян се включват в подготовката на записките на Симеон Радев, безкористно ги подкрепя и дъщерята на Данаил Крапчев – Невена. Кореспонденцията на Бистра Винарова е удостоверение, че тя продължава да поддържа връзките със старите си другари – създатели от Европа, с художниците Васка Емануилова и Бончо Обрешков, с писателката Фани Попова – Мутафова…

Симеон Радев издъхва на 15 февруари 1967 година, няколко дни откакто книгата му „ Ранни мемоари “ е подписана за щемпел. Бистра Винарова го надживява с 10 лета, по случай седемдесет и пет годишнината си получава приветствия от ръководителя на СБХ професор Дечко Узунов. С голямо почитание се отнася към нея и Светлин Русев.

Непосредствено след Възкресение Христово през 1977 година Бистра Винарова се преселва при скъпия си брачен партньор. През времето, до момента в който той я е чакал във Висините, всяка вечер тя е сядала до портрета му и е разговаряла въображаемо с него.

Специалистите от Централния държавен списък настояват, че издадените скъпи томове от последните трийсет години са към половината от ръкописите, писмата, документите, които се съхраняват при тях. Делото на съпрузите Бистра и Симеон Радеви е величествено – да, думата величествено никога не е пресилване. Хиляди страници свидетелства на един от най-строгите съдници на епохата на строителството на свободна България, стотици артефакти, почтени за удивление за която и да било международна просвета, най-накрая – образецът за гражданско, човешко и креативно достолепие на едно неизмеримо семейство, това е надвременното значение на преоткриването на личностите, които с неръкотворната си светлина могат да ни оказват помощ в търсенето на източници на градивна сила за бъдещето на толкоз изстрадалата ни нация. Скромен принос към обогатяването на родовата памет е и това квалифицирано с голяма любов и безрезервност издание на фондация „ Пигмалион “.

Автор: Георги Цанков