Как Любомир Левчев открива голямата си любов
Сред стотиците фотоси на Любомир Левчев където е сред международни и нашенски величия, на нито една от тях не съм го виждала с пресилена усмивка или угодническо лице пред мощните на деня.
Нормален, спокоен, благосклонен, подобен си беше и в живота. И с неизменимото си възприятие за комизъм. Много хора споделят, че им е помагал в сериозен миг. Че ги е насърчавал, че им е сторил положително. Други споделяха, че по време на соца доста хвалел Живков или го цитирал.
Колкото по напредваме в „ прехода”, безчет посърнали възрастни хора, елементарни българи, хвалят Живков. Това подмазване ли е?
Когато Левчев се оказа в „ пустинята на мълчанието” - деветдесетте години и никой не го търсеше, не му се обаждаше, той „ се прибра” да написа. Издаде няколко значими книги за събитията, за времето в което е живял. Не досаждаше от вестници и малките екрани на никого. Запази отдалеченост.
Но издаваше литературно списание с произведения на огромните създатели от международната сцена. В дома му обаче не престанаха да идват другари от остарялото време, а се появиха и нови. На изпроводяк не можеше да си тръгнеш без да е пъхнал нещо в ръцете ти – книга, бонбони, някакъв подарък.
Но това, което най-вече ме е обайвало в дома му, беше онази невероятна, мека и щастлива връзка, която струеше сред него и жена му, художничката Дора Бонева.
Как не се умориха двамата за тези над шейсет години да бъдат семейство, да бъдат на всички места дружно, по какъв начин не ги чух веднъж да издигнат звук, по какъв начин нито веднъж не изпитаха скука от гостите си, тъй като във всеки дом, всеки има работа и належащо време за своите неща. А при тях посетители имаше и когато би трябвало и когато не би трябвало. А на масата постоянно сложени сладки и соленки. Не, не съм виждала двама души да живеят в такова единение и в такава доброта!
За мен беше най-интересна тяхната загадка, която пазеше любовта им вечно. Задавах нахални въпроси, къде и по какъв начин са се срещнали, какво са си споделили...
Даже най-нетактично питах по какъв начин е съумял Любо да отстрани другия ухажьор на Дора, художникът Светлин Русев. По това време Дора също е следвала в Художествената академия. Тук Любо отстъпваше думата на Дора, тя да каже. А Дора единствено с блага усмивка отговаряше: Ами по този начин стана, Любо ме завоюва.
Когато Левчев се впускаше в някой роман от младостта им, Дора с спокоен глас го допълваше. Когато той разказваше, лицето на Дора се озаряваше от вътрешна усмивка. Те в никакъв случай не са преставали да се обичат, си споделях с щастливо учудване на потегляне.
Затова в този момент ми се желае да прочетете и вие за тази
ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ сред ЛЮБО ЛЕВЧЕВ И ДОРА БОНЕВА
така както я е показал самият стихотворец в своята книга „ Ти си следващият”.
Това е времето, когато тримата бъдещи огромни поети, Константин Павлов, Иван Динков и Любо Левчев пишат своите първи стихосбирки, когато в 1956 година за тях е времето на студенството и на казармата обаче, когато се открива първия бар „ Бамбука”, в който се събират младите, когато се нарояват още кафенета „ Бразилия”, „ Опера”, „ Шапките”, „ Млечният бар”.
Още не са пристигнали Унгарските събития, а у нас следва Априлския пленум... Когато Левчев се среща с поезията на Федерико Лорка и написа в това „ магическо лято” „ Песен за Гарсия Лорка” с незабравимите през времето стихове:
...”Не диря твоя гроб, с цел да тъгувам.
На твоя гроб аз ария ще запея,
китара ще звъни
на радостен строй.
И върху твоята надгробна плоча
една кама кастилска ще наточа
за идващия пердах!”
От това стихотворение потегля първото му самопризнание в поезията, то му става скришен талисман. Политиката минава около ушите му, само че новината, която чува и от Коста Павлов и от Иван Динков му се вижда най-интересна:
... „ И Коста, и Иван поотделно ми описаха, че са се срещнали с някаква красива, безмълвна и надарена художничка (в реалност беше единствено студентка от Художествената академия). Сега правела илюстрации за сп. „ Младеж ".
Вечерта, когато останах самичък у дома, установявах, че фантазията ми е превзета от тази непозната дама. Не ми се беше случвало да се влюбвам по този метод. Любов преди първия взор.
А ориста развиваше интригата с ускорени темпове. Коста ми съобщи покана за пикник, проведен от същото това списание „ Младеж ". Щяла да пристигна и новата им художничка. Сборен пункт - в 9 часа сутринта на Централната софийска гара. Маршрут - до някакъв плаж край Своге.
Закъснях. Изпуснах влака. Компанията бе отпътувала. Само Коста ме чакаше под часовника на гарата. Предложи да се отправим към „ Бамбука ". Но аз настоях да хванем идващия трен. Настигнахме групата в двора на свогенския червен поп -сладкодумен хазаин на екскурзията.
Компанията включваше Тодор Стоянов, основния редактор на списанието, актрисата Николина Томанова, брачната половинка на един надарен стихотворец, който бе отпътувал да усвоява хрушчовските целини в Сибир, Иван Динков и... художничката. Тя погледна на нашето появяване напълно безразлично, в случай че не и с скука - поради тези ли се бавим?
Беше облечена в елементарна памучна блузка, дълга басмяна пола и бели гуменки. Златистата й коса беше свита на кок. Не носеше никакви декорации. Нямаше даже часовник. Но беше в действителност доста хубава...
Летният ден сияеше спокоен и слънчев. Поехме по мек коларски път край крайбрежията на Искъра. Оттук започваше фамозното дефиле - царството на скалните приказки. Отдалеч се виждаха руините на старинна цитадела, която в миналото е пазила това стратегическо начало.
А местността се наричаше Свети Кирик -дете страдалец с едно толкоз малко житие, че гибелта сигури изпитва клаустрофобия в него. Тук искърските пълноводия бял насипали пясък, добър за плаж. Разстлаха се одеяла под шареи сянка. Бутилките нямаха доста време за охлаждане в реката. Появи се и Добри Жотев, яхнал своя нов мотоциклет. Млад. жизнеспособен. Предложи да се борим:
- Ти, синко, си бил много крепък - сподели ми той запъхтян, без да подозира от кое място идва страшният прилив на сили у мен.
Да се къпеш след такава битка, беше наслаждение за антропо демони. А групата се беше към този момент поуморила от ястие и пиянство. Унасяше я сънливост. Художничката стоеше сама на брега. Някакъв извехтял бански костюм правеше младото й тяло още по-красиво.
-Знаете ли да плувате? - запитах много невъзмутимо и получих стремежи отговор:
-Не.
Веднага си предложих услугите като преподавател по плуване. Навлязохме в реката постепенно, тъй като водата беше студена и бърза, дъното - каменисто и хлъзгаво, а докосването на телата ни замайващо. Но внезапно ни сграбчи дълбокото течение и аз, блаженият треньор по плуване, изпуснах своята ученичка и започнах да се давя. Вкопчих се в един по-висок камък с разкърва вени колене и лакти. Тогава ужасът на удавника се смени с ужаса на килъра.
„ Какво направих! Защо я пуснах? Защо не се удавих?” И не зная какво щях да направя със себе си, в случай че не съзрях, че художничката плува много изкусно надолу по течението. Тя даже не| беше забелязала какво се бе случило.
Побързах да се усмихна, преди да съм схванал предупрежде нието на ориста. Преди да осъзная, че в действителност съм се удавил в бързея на личните си усеща.
Когато се върнахме в Своге, към този момент бяха изгрели топли звезди. Изглежда, този път всички бяхме изпуснали влака, тъй като се взе решение да спим у аления поп, и то на двора. Наизва дюшеци, черги, одеяла и оформиха две обособени „ спални " –мъжка и женска.
Всеки има някакъв собствен детски или фамилен, атавистичен спомен за нощуване под небето. Тогава първичната природа тържествува в нас и ние се молим на забравени идоли. Иван измърмори възбудено под чергата:
-Трябва да се смесим!... Любо, започни ти!... Започни!
И ето, за всеобща и лична изненада аз ставам като сомнамбул. Бавно пресичам дистанцията до женската „ спалня " и лягам при художничката. Не на дюшека, а на тревата. Свит като куче, очакващо да го бият.
Единственото, което направих, бе опитът ми да погаля ръката на Дора. Но съм докоснал брачната половинка на поета, сграбчила художничката да я пази от мен. Последваха истерични крясъци. Заплашваха ме. Заповядваха ми да се върна в постелята на личния разсъдък. Сега към този момент разбрах, че в действителност съм се удавил.
Последното, което си припомням, бе голямото лунно сияние на гарата и свирката на някакъв нощен маневрист. Претовареното ми схващане изключи. И съм задремал. Като ембрион, още ненапуснал утробата на предисторията. Никой от компанията не мигнал цяла нощ. Мислели, че се преструвам. Очаквали да се случи нещо още по-скандално. А аз съм плувал по течението на съня като мъртъв фараон по Нил.
На сутринта единствено Константин Павлов ме познаваше. В София на вятъра се пробвах да изпратя художничката:
-Не. Ние няма повече да се забележим с вас.
-Но вие сте облечена с моето яке...
Художничката беше неприятно сюрпризирана. Работата се състоеше в това, че аз имах красиво кожено яке, купено от майка ми със застраховката на татко ми. Иван го харесваше и го ползваше понякога в комуната. На Свети Кирик бе с него, а сутринта го предложил джентълменски на Дора.
Сега тя съблече моята последна обезверена вяра, върна ми я и се отдалечи сама.
***
Ветрове и дъждове изтриха летните безумия. Избледня и абсурдът, провокиран от мен. Дойде и златният есенен ден на Вярата, Надеждата, Любовта и тяхната мъдра майка София. На именния ми ден пристигна самият Император - Добри, дружно с моите преториански братя. Компанията се оживяваше и от наличието на трите ми братовчедки, обречени на музиката.
Говорехме за Еренбург, за Дудинцев и Леонид Мартинов.
Вече не чаках никого, когато се позвъни. Отворих. Беше Дора. Гледах я скован като воин от немите филми. Беше си постригала косата късо а ла „ каскад ". Беше облечена елегантно и ми сервира бутилка „ Шери бренди ". Никога не бях пил такова пиво и такава щастлива изненада...
Когато към 11 часа художничката реши да си тръгне, аз зарязах останалите посетители и излязох с нея. Първо я изпратих до спирката. После се качих с нея на трамвая. И най-после стигнах до дома й. Тя протестираше, само че не мощно. А живееше надалеч, надалеч, на бул. „ Клемент Готвалд " против бившето немско учебно заведение.
Прибрах се в Павлово след среднощ. Душата ми ликуваше. Макар че не получих даже една сериозна целувка, научих телефона и адреса. Стигнах до прага. Вкъщи всички спяха измежду хаоса от именния ден. Налях си чаша „ Шери бренди " и потънах в царството на сънищата, които за първи път не се отличаваха от действителността.
Началните дни на октомври се отвориха слънчеви и топли. Следващата ми среща с Дора бе в ранния следобяд пред аптеката на Орлов мост. Тя закъсня. Забелязах я отдалеко. Никак не бързаше. Като че ли се колебаеше какво да прави. Реших да играя ролята на находчив сваляч:
-Десет минути очаквам.
-Никога не съм закъснявала толкоз малко.
Предложението ми да отидем в кафе-сладкарница „ Савоя " се одобри. Обмислял го бях дълго.
„ Савоя " към момента беше остарял благороден локал и се посещаваше от известни художници. За да се снабдя с пари, бях отмъкнал две книги от библиотеката на вуйчо ми Железния човек и ги продадох на един професор по марксизъм. Бяха коминтерновски брошури, напечатани на цигарена хартия, внасяни в миналото по тайни канали.
Съжалявам единствено за едната, „ Палачите " от Анри Барбюс. За всеки случай бях взел и сребърния часовник „ Омега " на татко ми. Някога лекарите носеха такива скъпи тържествени часовници, с които ревизираха пулса на пациентите си, като че ли мереха ритъма на болния всемир. Ако можеше татко ми в този момент да мери моя пулс, безспорно щеше да се уплаши.
В този час „ Савоя " беше съвсем празна. Някакво старче с посребрен бастун дремеше като спомен от времената на „ нашата италианка " -българската кралица Джована ди Савоя. В слънчевата тишина през отворените витрини се чуваше по какъв начин по жълтите павета на бул. „ Цар Освободител " падат зелени бодливи кестени.
Келнерът се появи незабавно иззад блестящия никелиран бар. На въпроса, какво ще пием, Дора отговори повърхностно:
- Шоколадов коняк.
По дяволите! Какви са тези шери брендита и шоколадови коняци? Колко ли костват тези претенциозни напитки? - разтревожих се аз, само че поръчах невъзмутимо:
- Един шоколадов и един елементарен. Големи! Дора извади табакера с гравюра на остаряла Прага.
- От кого ти е? - запитах в стила, който си бях избрал.
-Не е твоя работа. Но ще ти кажа. Донесе ми я чичо Петьо. Скоро щях да схвана, че става дума за композитора Петко Стайнов - фамилен другар.
Аз бях приготвил собствен сърпрайз за Дора. Исках да й преподаря един скицник с лъскави найлонови корици и писалка. Бяха ми го донесли братовчедките за именния ден. Найлонът и химикалката бяха по това време последният зов на научно-техническата мода. Но Дора отхвърли изрично да ги одобри. Като не знаех по какъв начин да отвръщам, измърморих:
-Добре де. Нарисувай ми тогава нещо за спомен. Тя се усмихна:
-А ти за какво не ми напишеш едно стихотворение?
Направих се, че одобрявам предлагането, и написах „ Обичам те”.
В първия момент художничката сякаш се уплаши. Грабна скицника и задраска моите думи. След това още веднъж закупи спокоен израз:
Исках да ми напишеш стихотворение, а не тази нелепост.
- Напиши ти, щом мислиш, че е толкоз елементарно.
Тя взе химикалката и надраска неотложно:
„ Това не ти отива. Не влизай в този звук. Поетите не трябва да пишат по образец.”
- Хайде, бе! Сега ли го съчини?
- А ти да не мислиш, че си нося подготвени отговори в стихове?
- Тогава ти си феномен. Я напиши нещо друго.
- За какво?
- За каквото искаш... Например за твоята котка Алиса. И в бележника се появи още един куплет:
„ Алиса, Алиса, живо ентусиазъм. За теб написах и аз стихотворение.”
С тази поетична игра, с тази красива усмивка любовта се отдалечи още един път от мен.
Парите ми стигнаха. Изпратих художничката постепенно, постепенно -както се извършва религиозен ритуал - вълшебен заклинателен танц - гала - ритуално сервиране на японски чай... В тъмното пред дома й говорихме още два часа. И това беше всичко, което можах да открадна от мига.
При идващите ни срещи, които незабелязано станаха ежедневни, аз почувствах, че разумността към този момент ме нервира като тон от друга гама. Времето застудяваше, а аз задържах Дора на пейката все по-дълго и по-дълго. Засипваше ни първият снежец. Чаках преднамерено да мине последният трамвай, да го изпусна демонстративно, с цел да се разбере, че за мен е по-важно да не изпусна още една целувка.
А след това се връщах с часове пешком до у дома. Замръзвах. Спирах в телефонни кабини, с цел да си умря от вятъра. Като че ли желаех да приказвам със себе си. Но вместо шайбата на апарата въртях предишното. Съчинявах бъдеще...И се отдалечавах от сегашното. Чувствах по какъв начин близки и другари се пробват да ми оказват помощ, да ме отрезвят, да ме вразумят, да ме спасят.
Но към този момент и това ставаше надалеч от мен... С наслаждение ги забравях.
Бях не запомнил даже за университета. И не щеш ли у дома пристигна разчувствуван правилният другар Сашо Кулеков.
Разказа ми по какъв начин пред деканата е изнесено известие за моето изключване от университета. Прилежна колежка протестирала за какво ми се разрешавало да не присъствам и да отивам на лекции, когато ми скимне. Викали ме да се явя и във факултетното бюро на комсомола...
Николай Генчев, бъдещият професор, бъдещият ректор на университета, бъдещият националдемократ (има ли такива?), бе тогава секретар на факултетното бюро. Предупреди ме отзивчиво, че ще бъда изключен отвред. Бедата изглеждаше непоправима.
Но ме избави Тодор Боров. Отишъл при декана и декларирал, че ще си подаде оставката, в случай че бъда изключен. Разбира се, аз научих незабавно това, само че моят професор не е желал да зная. Той ми описа историята едвам след четири десетилетия, няколко дни преди да почине. Седяхме двамата пред две чаши ледено.Лакрима Кристи ". Третият беше магнетофонът. Говорихме дълго. Сякаш се освобождавахме от всичко излишно за пътя.
Като изпитатели на балони изхвърляхме тежестите от своите кошове и се издигахме в някакво неведомо небе. Аз го разпитвах за тайните сили, а той отново искаше да ми даде кураж. Умът му беше избистрен и корав като диамант за рязане на стъклените куполи и кафези. Това беше неговата последна лекция по духовно достойнство. После внезапно неговият аеростат потрепери и отлетя оттатък...
***
Една есенна вечер отидохме с Дора в ресторант „ България ". Той към момента беше най-хубавото заведение в София. И към момента един изключен студент можеше да предложения обичаната си там. Избрахме си маса на балкона. Долу свиреше оркестърът и танцуваха щастливи хора. Ние мълчахме. Беше някакво необичайно западане на думите в нас. Така ненадейно стопира да шуми гората.
Така онемява от време на време морето. Спокойствието и паниката се сливат в една бистрота, през която се виждат гледките на ориста. Мина странстващият и постоянно пийнал фотограф Гаро. Снима ни, на своя глава. И в случай че я нямаше тази негова фотография, в този момент щях да се запитвам дали всичко това се е случило...
Накрая се озовахме в „ Докторската градина”. Седяхме или лежахме в беседката до оная дървена къща, където, споделят, е умирал Вутимски. Алеите бяха безлюдни. Само над нас дишаха душите на положителните дървета. Топлият вятър ни зави с наметалото си и ни направи невидими.
Останалото е обич...”
Дано да сте разбрали за какво ориста един ден даде опция на Любо Левчев и Дора Бонева да живеят още дълги години с гледката към „ Докторската градина”. Неведоми са пътищата на ориста, нали?
Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ
Нормален, спокоен, благосклонен, подобен си беше и в живота. И с неизменимото си възприятие за комизъм. Много хора споделят, че им е помагал в сериозен миг. Че ги е насърчавал, че им е сторил положително. Други споделяха, че по време на соца доста хвалел Живков или го цитирал.
Колкото по напредваме в „ прехода”, безчет посърнали възрастни хора, елементарни българи, хвалят Живков. Това подмазване ли е?
Когато Левчев се оказа в „ пустинята на мълчанието” - деветдесетте години и никой не го търсеше, не му се обаждаше, той „ се прибра” да написа. Издаде няколко значими книги за събитията, за времето в което е живял. Не досаждаше от вестници и малките екрани на никого. Запази отдалеченост.
Но издаваше литературно списание с произведения на огромните създатели от международната сцена. В дома му обаче не престанаха да идват другари от остарялото време, а се появиха и нови. На изпроводяк не можеше да си тръгнеш без да е пъхнал нещо в ръцете ти – книга, бонбони, някакъв подарък.
Но това, което най-вече ме е обайвало в дома му, беше онази невероятна, мека и щастлива връзка, която струеше сред него и жена му, художничката Дора Бонева.
Как не се умориха двамата за тези над шейсет години да бъдат семейство, да бъдат на всички места дружно, по какъв начин не ги чух веднъж да издигнат звук, по какъв начин нито веднъж не изпитаха скука от гостите си, тъй като във всеки дом, всеки има работа и належащо време за своите неща. А при тях посетители имаше и когато би трябвало и когато не би трябвало. А на масата постоянно сложени сладки и соленки. Не, не съм виждала двама души да живеят в такова единение и в такава доброта!
За мен беше най-интересна тяхната загадка, която пазеше любовта им вечно. Задавах нахални въпроси, къде и по какъв начин са се срещнали, какво са си споделили...
Даже най-нетактично питах по какъв начин е съумял Любо да отстрани другия ухажьор на Дора, художникът Светлин Русев. По това време Дора също е следвала в Художествената академия. Тук Любо отстъпваше думата на Дора, тя да каже. А Дора единствено с блага усмивка отговаряше: Ами по този начин стана, Любо ме завоюва.
Когато Левчев се впускаше в някой роман от младостта им, Дора с спокоен глас го допълваше. Когато той разказваше, лицето на Дора се озаряваше от вътрешна усмивка. Те в никакъв случай не са преставали да се обичат, си споделях с щастливо учудване на потегляне.
Затова в този момент ми се желае да прочетете и вие за тази
ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ сред ЛЮБО ЛЕВЧЕВ И ДОРА БОНЕВА
така както я е показал самият стихотворец в своята книга „ Ти си следващият”.
Това е времето, когато тримата бъдещи огромни поети, Константин Павлов, Иван Динков и Любо Левчев пишат своите първи стихосбирки, когато в 1956 година за тях е времето на студенството и на казармата обаче, когато се открива първия бар „ Бамбука”, в който се събират младите, когато се нарояват още кафенета „ Бразилия”, „ Опера”, „ Шапките”, „ Млечният бар”.
Още не са пристигнали Унгарските събития, а у нас следва Априлския пленум... Когато Левчев се среща с поезията на Федерико Лорка и написа в това „ магическо лято” „ Песен за Гарсия Лорка” с незабравимите през времето стихове:
...”Не диря твоя гроб, с цел да тъгувам.
На твоя гроб аз ария ще запея,
китара ще звъни
на радостен строй.
И върху твоята надгробна плоча
една кама кастилска ще наточа
за идващия пердах!”
От това стихотворение потегля първото му самопризнание в поезията, то му става скришен талисман. Политиката минава около ушите му, само че новината, която чува и от Коста Павлов и от Иван Динков му се вижда най-интересна:
... „ И Коста, и Иван поотделно ми описаха, че са се срещнали с някаква красива, безмълвна и надарена художничка (в реалност беше единствено студентка от Художествената академия). Сега правела илюстрации за сп. „ Младеж ".
Вечерта, когато останах самичък у дома, установявах, че фантазията ми е превзета от тази непозната дама. Не ми се беше случвало да се влюбвам по този метод. Любов преди първия взор.
А ориста развиваше интригата с ускорени темпове. Коста ми съобщи покана за пикник, проведен от същото това списание „ Младеж ". Щяла да пристигна и новата им художничка. Сборен пункт - в 9 часа сутринта на Централната софийска гара. Маршрут - до някакъв плаж край Своге.
Закъснях. Изпуснах влака. Компанията бе отпътувала. Само Коста ме чакаше под часовника на гарата. Предложи да се отправим към „ Бамбука ". Но аз настоях да хванем идващия трен. Настигнахме групата в двора на свогенския червен поп -сладкодумен хазаин на екскурзията.
Компанията включваше Тодор Стоянов, основния редактор на списанието, актрисата Николина Томанова, брачната половинка на един надарен стихотворец, който бе отпътувал да усвоява хрушчовските целини в Сибир, Иван Динков и... художничката. Тя погледна на нашето появяване напълно безразлично, в случай че не и с скука - поради тези ли се бавим?
Беше облечена в елементарна памучна блузка, дълга басмяна пола и бели гуменки. Златистата й коса беше свита на кок. Не носеше никакви декорации. Нямаше даже часовник. Но беше в действителност доста хубава...
Летният ден сияеше спокоен и слънчев. Поехме по мек коларски път край крайбрежията на Искъра. Оттук започваше фамозното дефиле - царството на скалните приказки. Отдалеч се виждаха руините на старинна цитадела, която в миналото е пазила това стратегическо начало.
А местността се наричаше Свети Кирик -дете страдалец с едно толкоз малко житие, че гибелта сигури изпитва клаустрофобия в него. Тук искърските пълноводия бял насипали пясък, добър за плаж. Разстлаха се одеяла под шареи сянка. Бутилките нямаха доста време за охлаждане в реката. Появи се и Добри Жотев, яхнал своя нов мотоциклет. Млад. жизнеспособен. Предложи да се борим:
- Ти, синко, си бил много крепък - сподели ми той запъхтян, без да подозира от кое място идва страшният прилив на сили у мен.
Да се къпеш след такава битка, беше наслаждение за антропо демони. А групата се беше към този момент поуморила от ястие и пиянство. Унасяше я сънливост. Художничката стоеше сама на брега. Някакъв извехтял бански костюм правеше младото й тяло още по-красиво.
-Знаете ли да плувате? - запитах много невъзмутимо и получих стремежи отговор:
-Не.
Веднага си предложих услугите като преподавател по плуване. Навлязохме в реката постепенно, тъй като водата беше студена и бърза, дъното - каменисто и хлъзгаво, а докосването на телата ни замайващо. Но внезапно ни сграбчи дълбокото течение и аз, блаженият треньор по плуване, изпуснах своята ученичка и започнах да се давя. Вкопчих се в един по-висок камък с разкърва вени колене и лакти. Тогава ужасът на удавника се смени с ужаса на килъра.
„ Какво направих! Защо я пуснах? Защо не се удавих?” И не зная какво щях да направя със себе си, в случай че не съзрях, че художничката плува много изкусно надолу по течението. Тя даже не| беше забелязала какво се бе случило.
Побързах да се усмихна, преди да съм схванал предупрежде нието на ориста. Преди да осъзная, че в действителност съм се удавил в бързея на личните си усеща.
Когато се върнахме в Своге, към този момент бяха изгрели топли звезди. Изглежда, този път всички бяхме изпуснали влака, тъй като се взе решение да спим у аления поп, и то на двора. Наизва дюшеци, черги, одеяла и оформиха две обособени „ спални " –мъжка и женска.
Всеки има някакъв собствен детски или фамилен, атавистичен спомен за нощуване под небето. Тогава първичната природа тържествува в нас и ние се молим на забравени идоли. Иван измърмори възбудено под чергата:
-Трябва да се смесим!... Любо, започни ти!... Започни!
И ето, за всеобща и лична изненада аз ставам като сомнамбул. Бавно пресичам дистанцията до женската „ спалня " и лягам при художничката. Не на дюшека, а на тревата. Свит като куче, очакващо да го бият.
Единственото, което направих, бе опитът ми да погаля ръката на Дора. Но съм докоснал брачната половинка на поета, сграбчила художничката да я пази от мен. Последваха истерични крясъци. Заплашваха ме. Заповядваха ми да се върна в постелята на личния разсъдък. Сега към този момент разбрах, че в действителност съм се удавил.
Последното, което си припомням, бе голямото лунно сияние на гарата и свирката на някакъв нощен маневрист. Претовареното ми схващане изключи. И съм задремал. Като ембрион, още ненапуснал утробата на предисторията. Никой от компанията не мигнал цяла нощ. Мислели, че се преструвам. Очаквали да се случи нещо още по-скандално. А аз съм плувал по течението на съня като мъртъв фараон по Нил.
На сутринта единствено Константин Павлов ме познаваше. В София на вятъра се пробвах да изпратя художничката:
-Не. Ние няма повече да се забележим с вас.
-Но вие сте облечена с моето яке...
Художничката беше неприятно сюрпризирана. Работата се състоеше в това, че аз имах красиво кожено яке, купено от майка ми със застраховката на татко ми. Иван го харесваше и го ползваше понякога в комуната. На Свети Кирик бе с него, а сутринта го предложил джентълменски на Дора.
Сега тя съблече моята последна обезверена вяра, върна ми я и се отдалечи сама.
***
Ветрове и дъждове изтриха летните безумия. Избледня и абсурдът, провокиран от мен. Дойде и златният есенен ден на Вярата, Надеждата, Любовта и тяхната мъдра майка София. На именния ми ден пристигна самият Император - Добри, дружно с моите преториански братя. Компанията се оживяваше и от наличието на трите ми братовчедки, обречени на музиката.
Говорехме за Еренбург, за Дудинцев и Леонид Мартинов.
Вече не чаках никого, когато се позвъни. Отворих. Беше Дора. Гледах я скован като воин от немите филми. Беше си постригала косата късо а ла „ каскад ". Беше облечена елегантно и ми сервира бутилка „ Шери бренди ". Никога не бях пил такова пиво и такава щастлива изненада...
Когато към 11 часа художничката реши да си тръгне, аз зарязах останалите посетители и излязох с нея. Първо я изпратих до спирката. После се качих с нея на трамвая. И най-после стигнах до дома й. Тя протестираше, само че не мощно. А живееше надалеч, надалеч, на бул. „ Клемент Готвалд " против бившето немско учебно заведение.
Прибрах се в Павлово след среднощ. Душата ми ликуваше. Макар че не получих даже една сериозна целувка, научих телефона и адреса. Стигнах до прага. Вкъщи всички спяха измежду хаоса от именния ден. Налях си чаша „ Шери бренди " и потънах в царството на сънищата, които за първи път не се отличаваха от действителността.
Началните дни на октомври се отвориха слънчеви и топли. Следващата ми среща с Дора бе в ранния следобяд пред аптеката на Орлов мост. Тя закъсня. Забелязах я отдалеко. Никак не бързаше. Като че ли се колебаеше какво да прави. Реших да играя ролята на находчив сваляч:
-Десет минути очаквам.
-Никога не съм закъснявала толкоз малко.
Предложението ми да отидем в кафе-сладкарница „ Савоя " се одобри. Обмислял го бях дълго.
„ Савоя " към момента беше остарял благороден локал и се посещаваше от известни художници. За да се снабдя с пари, бях отмъкнал две книги от библиотеката на вуйчо ми Железния човек и ги продадох на един професор по марксизъм. Бяха коминтерновски брошури, напечатани на цигарена хартия, внасяни в миналото по тайни канали.
Съжалявам единствено за едната, „ Палачите " от Анри Барбюс. За всеки случай бях взел и сребърния часовник „ Омега " на татко ми. Някога лекарите носеха такива скъпи тържествени часовници, с които ревизираха пулса на пациентите си, като че ли мереха ритъма на болния всемир. Ако можеше татко ми в този момент да мери моя пулс, безспорно щеше да се уплаши.
В този час „ Савоя " беше съвсем празна. Някакво старче с посребрен бастун дремеше като спомен от времената на „ нашата италианка " -българската кралица Джована ди Савоя. В слънчевата тишина през отворените витрини се чуваше по какъв начин по жълтите павета на бул. „ Цар Освободител " падат зелени бодливи кестени.
Келнерът се появи незабавно иззад блестящия никелиран бар. На въпроса, какво ще пием, Дора отговори повърхностно:
- Шоколадов коняк.
По дяволите! Какви са тези шери брендита и шоколадови коняци? Колко ли костват тези претенциозни напитки? - разтревожих се аз, само че поръчах невъзмутимо:
- Един шоколадов и един елементарен. Големи! Дора извади табакера с гравюра на остаряла Прага.
- От кого ти е? - запитах в стила, който си бях избрал.
-Не е твоя работа. Но ще ти кажа. Донесе ми я чичо Петьо. Скоро щях да схвана, че става дума за композитора Петко Стайнов - фамилен другар.
Аз бях приготвил собствен сърпрайз за Дора. Исках да й преподаря един скицник с лъскави найлонови корици и писалка. Бяха ми го донесли братовчедките за именния ден. Найлонът и химикалката бяха по това време последният зов на научно-техническата мода. Но Дора отхвърли изрично да ги одобри. Като не знаех по какъв начин да отвръщам, измърморих:
-Добре де. Нарисувай ми тогава нещо за спомен. Тя се усмихна:
-А ти за какво не ми напишеш едно стихотворение?
Направих се, че одобрявам предлагането, и написах „ Обичам те”.
В първия момент художничката сякаш се уплаши. Грабна скицника и задраска моите думи. След това още веднъж закупи спокоен израз:
Исках да ми напишеш стихотворение, а не тази нелепост.
- Напиши ти, щом мислиш, че е толкоз елементарно.
Тя взе химикалката и надраска неотложно:
„ Това не ти отива. Не влизай в този звук. Поетите не трябва да пишат по образец.”
- Хайде, бе! Сега ли го съчини?
- А ти да не мислиш, че си нося подготвени отговори в стихове?
- Тогава ти си феномен. Я напиши нещо друго.
- За какво?
- За каквото искаш... Например за твоята котка Алиса. И в бележника се появи още един куплет:
„ Алиса, Алиса, живо ентусиазъм. За теб написах и аз стихотворение.”
С тази поетична игра, с тази красива усмивка любовта се отдалечи още един път от мен.
Парите ми стигнаха. Изпратих художничката постепенно, постепенно -както се извършва религиозен ритуал - вълшебен заклинателен танц - гала - ритуално сервиране на японски чай... В тъмното пред дома й говорихме още два часа. И това беше всичко, което можах да открадна от мига.
При идващите ни срещи, които незабелязано станаха ежедневни, аз почувствах, че разумността към този момент ме нервира като тон от друга гама. Времето застудяваше, а аз задържах Дора на пейката все по-дълго и по-дълго. Засипваше ни първият снежец. Чаках преднамерено да мине последният трамвай, да го изпусна демонстративно, с цел да се разбере, че за мен е по-важно да не изпусна още една целувка.
А след това се връщах с часове пешком до у дома. Замръзвах. Спирах в телефонни кабини, с цел да си умря от вятъра. Като че ли желаех да приказвам със себе си. Но вместо шайбата на апарата въртях предишното. Съчинявах бъдеще...И се отдалечавах от сегашното. Чувствах по какъв начин близки и другари се пробват да ми оказват помощ, да ме отрезвят, да ме вразумят, да ме спасят.
Но към този момент и това ставаше надалеч от мен... С наслаждение ги забравях.
Бях не запомнил даже за университета. И не щеш ли у дома пристигна разчувствуван правилният другар Сашо Кулеков.
Разказа ми по какъв начин пред деканата е изнесено известие за моето изключване от университета. Прилежна колежка протестирала за какво ми се разрешавало да не присъствам и да отивам на лекции, когато ми скимне. Викали ме да се явя и във факултетното бюро на комсомола...
Николай Генчев, бъдещият професор, бъдещият ректор на университета, бъдещият националдемократ (има ли такива?), бе тогава секретар на факултетното бюро. Предупреди ме отзивчиво, че ще бъда изключен отвред. Бедата изглеждаше непоправима.
Но ме избави Тодор Боров. Отишъл при декана и декларирал, че ще си подаде оставката, в случай че бъда изключен. Разбира се, аз научих незабавно това, само че моят професор не е желал да зная. Той ми описа историята едвам след четири десетилетия, няколко дни преди да почине. Седяхме двамата пред две чаши ледено.Лакрима Кристи ". Третият беше магнетофонът. Говорихме дълго. Сякаш се освобождавахме от всичко излишно за пътя.
Като изпитатели на балони изхвърляхме тежестите от своите кошове и се издигахме в някакво неведомо небе. Аз го разпитвах за тайните сили, а той отново искаше да ми даде кураж. Умът му беше избистрен и корав като диамант за рязане на стъклените куполи и кафези. Това беше неговата последна лекция по духовно достойнство. После внезапно неговият аеростат потрепери и отлетя оттатък...
***
Една есенна вечер отидохме с Дора в ресторант „ България ". Той към момента беше най-хубавото заведение в София. И към момента един изключен студент можеше да предложения обичаната си там. Избрахме си маса на балкона. Долу свиреше оркестърът и танцуваха щастливи хора. Ние мълчахме. Беше някакво необичайно западане на думите в нас. Така ненадейно стопира да шуми гората.
Така онемява от време на време морето. Спокойствието и паниката се сливат в една бистрота, през която се виждат гледките на ориста. Мина странстващият и постоянно пийнал фотограф Гаро. Снима ни, на своя глава. И в случай че я нямаше тази негова фотография, в този момент щях да се запитвам дали всичко това се е случило...
Накрая се озовахме в „ Докторската градина”. Седяхме или лежахме в беседката до оная дървена къща, където, споделят, е умирал Вутимски. Алеите бяха безлюдни. Само над нас дишаха душите на положителните дървета. Топлият вятър ни зави с наметалото си и ни направи невидими.
Останалото е обич...”
Дано да сте разбрали за какво ориста един ден даде опция на Любо Левчев и Дора Бонева да живеят още дълги години с гледката към „ Докторската градина”. Неведоми са пътищата на ориста, нали?
Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ