Срамно ли е да си герой на социалистическия труд в

Срамно ли е да си воин на социалистическия труд в България? Този въпрос задава в репортажа си Еми Мариянска в dir.bg. Публикуваме го без интервенция!
Медал „ Златна звезда със сърп и чук “ – това съставлява почетното звание „ Герой на социалистическия труд “, учредено по соц време от Държавния съвет на Народна Република България.
Званието беше присъждано за „ изключителни и трайни достижения от изключително огромно значение за развиването на националното стопанство, просветата, културата, изкуството, техническия напредък, и за изключителни заслуги в строителството и отбраната на Народна република България “.

Учредено през юни 1948 година, досега на премахването си /б.а. последно присъдено през 1987 г./ званието имат определено число българи и чужденци, за разлика от девалвиралия медал „ Стара планина “, който първите ни постдемократични президенти раздаваха „ на кг “.
Да си напомним част от лауреатите на званието Герой на социалистическия труд: Сред тях са писателите Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и Богомил Райнов, поетесите Елисавета Багряна и Дора Габе, оперните артисти Мими Балканска и Николай Гяуров, композиторите Марин Големинов, Панчо Владигеров и Филип Кутев, художниците Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и Дечко Узунов,

треньорката на Златните девойки Жулиета Шишманова, Златните девойки Мария Гигова и Нешка Робева, спортистите Боян Радев и Янко Русев, алпинистът Христо Проданов, миньорът Димитър Биков, строителят на АЕЦ Козлодуй Златко Стоянов, животновъдът Димитър Бинев, тъкачката Найда Манчева, строителят от Стражица Игнат Раденков и мн. други знайни и незнайни трудови хора – забравени строители на България, които ни оставиха съграденото с труда им, с цел да го „ похарчим “ по най-безотговорния метод в годините на демокрацията… Такава е неуместната истина, и по тази причина припомнянето на званието, не се харесва на мнозина. Сигурно, тъй като им внушава възприятие за вина…

Званието Герой на социалистическия труд беше второто по старшинство самопризнание в наградната система на НРБългария – аналогично на почетното звание Герой на Народна република България.

Наградените бяха същински герои – трудови хора, всеки с принос за благоденствието на родината, в своята си област. Презряхме „ соц “званието им, когато отхвърлихме соца. Без да се замислим, че човешкият труд в никакъв случай не е имал партиен цвят, и че при всеки стопански строй единственото му предопределение е било да съгражда, а не да разрушава. Години наред други български „ герои “ ни показват противоположното, като унищожават съграденото и не основават нищо ново на негово място. Кражбите и празните обещания се трансфораха в метод на битие на тази нетрудова каста от популацията, която я мързи и на банката си в Народното събрание да седне!…

Закрихме предприятия, фабрики, учебни заведения, библиотеки, национални читалища, отменихме даже професионалните звания на хората в областта на изкуствата. Теглихме чертата на всички звания, т.е. самопризнания на хората, които ги заслужават. Защо ли?! Може би тъй като през днешния ден липсват даже справедливи критерии, по които да отличим работливия и умния, от простака, хитреца и лентяя. Не раздаваме звания за трудови и креативен достижения, а гръмогласно хвалим и тачим празнодумци и популисти.

„ Дайте да дадете! “, стана принцип на ръководство в страната ни, а призваните за герои на труда са все по-уморени от празните обещания за подем!… На елементарния трудов човек му наподобява все по-утопичен смисъла да се труди и да гради проекти за „ ярко бъдеще “. Затова носталгично започнаха да му липсват даже тогавашните смешни табелки из заводите. „ Петилетките “ ни от 1990-а – правилно, не гонят проекти и върхове в производството, само че то и произвеждане няма. А смехотворната рекапитулация на днешните ни политици за някакви имажинерни „ реализирани триумфи “ е в цялостен дисонанс с действителността. Тези „ триумфи “ наподобяват по-утопични и от речите за завоеванията на социализЪма и комунизЪма на бай Тошо.

На българите от дълго време им стана ясно, че равни с обществата оттатък сякаш съборената Желязна завеса, няма да станем. Дори храната, която тези европейски човеколюбци внасят у нас, се оказа „ неравноправна “. Този израз на пренебрежение от страна на Запада към българите става все по-очеваден в доста области на живота ни. И ние, вместо да се хванем за нашенското и да запретнем ръкави, с лека ръка погубихме и продължаваме да погубваме и „ реформираме “ всичко основано от тези „ със соц значките и медалите “. Последното блестящо „ завладяване “ на политиците ни бе да „ самоубият “ родното отглеждане на животни. У нас се извърши същинско езическо жертвоприношение на цели стада с добитък. Селата ни опустяха, опустошиха се и душите на хората.

И като гледаха всичко това през годините, доста от лауреатите на званието Герой на социалистическия труд си отидоха от този свят, с изключение на забравени, и огорчени. Болшинството пък от останалите живи – по-„ елементарните “ от тях, боледуват двойно – веднъж от възрастта и заболяванията си, и повторно – като гледат по какъв начин се унищожава труда им – по какъв начин се разрушава смисълът на живота им…Свиват се тези хора и избират да пазят в анонимност тогавашното си гордо звание за достижения в труда…

И се запитвам: Как по този начин стана срамна дума да си Герой на социалистическия труд в България?! Изобщо, за какво не е целесъобразно да си същински воин в страната ни?! Докога у нас, за по-изтъкнати от трудовите хора, ще минават самозвани бърборковци, безродници и парвенюта?!Спомени от соца: Най-мразя носталгично да ми хленчи някой, който е бил с памперс, когато социализмът приключиВ соца най-отвратителното нещо беше всеобщото превземане на всички, че са щастливи.
Ако имаш, си ща…May 4 2019vijti.com

Инфо: Булмедия