Дачич – „Назад, назад, моме Калино“
Сръбският вицепремиер и министър на външните работи (и някогашен представител на Слободан Милошевич) Ивица Дачич, от 2014 година втвърди тона си към България в отговор на нейните старания да пази правата на българите в Западните околности на двустранните срещи, в Европейския парламент и Съвета на Европа, разяснява ръководителят на българския Културно-информационен център в Босилеград Иван Николов . Неговите, пък и освен негови, злъчни и нападателни изявления по български адрес, никога не трябва да се поясняват като персонално отношение. Дачич е вицепремиер и външен министър. Той приказва от името на сръбското Правителство даже и когато пее на премиера Бойко Борисов и на президента Румен Радев „ Назад, обратно, моме Калино “.
Последното му изявление пред сръбската държавна телевизия на 5 януари, лишено от нормалната дипломатическа въздържаност, разголи до край сръбската политика във връзка с българското малцинство в Сърбия.
Коментирайки напрегнатите връзки с Черна Гора, Дачич излезе от тематиката и сподели, че България на всяка среща на Европейския съвет поставяла въпроса за правата на българите в Сърбия, които били надменно малко – 0,26% от популацията. Само 48 часа по-късно, откакто българското външно министерство отреагира на това изявление, Дачич сподели, че не бил вярно свестен. Както през предходната есен, когато поучаваше премиера Борисов, се измъкна, че бил „ неприятно преведен “. Всъщност става дума за топло-студена тактичност, с която сърбите тестват българската външна политика, с чиято безмълвна позиция бяха привикнали.
Няма подозрение, Дачич се нервира, че България упорства Република Сърбия да съблюдава конституцията и законите, които сама е гласувала за своите малцинства и поетите задължения в преговорния развой за участието си в Европейски Съюз. Той не преглежда спазването на правата на малцинствата като метод за модернизиране на страната и подсилване на добросъседските връзки, а като фактор на вътрешна неустойчивост и злонамерена интервенция във вътрешните работи на Сърбия. И още, той не позволява законното право на България да слага (макар и безрезултатно) въпроси за своите малцинства отвън границите си, само че сръбските малцинства в Република Сръбска, Косово, Македония и Черна гора си ги желае дружно с териториите им.
Сръбското държавно управление би следвало да е наясно, че същността на казуса се крие тъкмо в тия 0,26% българско население. Ако те са толкоз малко, тогава къде са останалите? И каква е вероятността и на тия пренебрежителни 0,26%? Истината е, че за 100 години под сръбско ръководство, българите в Сърбия са намалели пет-шест пъти и не престават да понижават от ден на ден под натиска на сръбския шовинизъм.-->
Именно този нападателен шовинизъм на водача на сръбските социалисти Дачич и неговите съдружни сътрудници от Сръбската радикална партия, накара множеството българи в Сърбия да изоставен родните си краища и да си потърсят нови места за живот. Както сред прочее и доста други жители на Сърбия, които, обезверени от управниците си и невъзможността да ги управляват и да ги сменяват на демократични избори, всеобщо напущат страната с желание да не се върнат в никакъв случай към този момент. Нека да напомним, че през последните 15 години, 654 000 сръбски жители са напуснали Сърбия. 16% от тях са с висше обучение. Всеки десети жител (и всеки трети студент!) желае да напусне Сърбия. Няма по какъв начин България да й е отговорна за това.
Проблемът на Сърбия не е България, която понякога, на двустранните срещи и пред европейските институции, страхливо упорства за правата на българите в Сърбия. Проблемът е в самата Сърбия, която към този момент два века се пробва да гради държавността си против и за сметка на другите, а не дружно с тях.
Проблемът на София, само че и на Брюксел е, че не осъзнават, че Сърбия няма желание да съблюдава правата на малцинствата съгласно общоприетата интернационална процедура. Всички такива упования са чиста загуба на време. Независимо от демократичното си законодателство и великодушните обещания, Сърбия следва друга идея. Тя дебне момента за прекрояване на границите и решение на сръбския народен въпрос посредством основаване на етнически чиста страна върху набелязаните територии, които сега се намират в прилежащите страни. Брекзит и заиграването с Русия, Китай и Турция дават вяра на сръбските управници, че могат да реализират задачата си с тяхна поддръжка. На това разчита и не дребна част от сръбската съпротива.
Арогантното изявление на Дачич изяснява и арогантното държание на локалните управляващи в Босилеград и Цариброд против формалните представители на България, които понякога идват в Босилеград и Цариброд. Няма за какво да се лъжем – кметствата в Цариброд и Босилеград, без значение от това, че в тях работят българи, са част от сръбската държавна администрация.
Кметовете са издигнати и „ определени “ не като представители на българското национално малцинство, а като представители на сръбските националистически партии, чиито политически централи са в центъра на Белград. Това изяснява за какво кметът на Босилеград през май 2017 година отхвърли да одобри вицепрезидентката на България Илияна Йотова. И за какво не бе позволено откриването на паметна плоча на жертвите от Босилеградския разгром в Босилеград. Това изяснява за какво бяха изгонени българските вложители, които се престрашиха да дойдат в Босилеград и да предложат работа на хората. И за какво предходната есен кметът на Цариброд отхвърли да одобри българската парламентарна делегация отпред със зам.-председателя на Народното събрание Валери Симеонов. Това изяснява опортюнизма на шефовете на учебните заведения освен при възобновяване на българския език, само че даже и при провеждането на български културни стратегии в Босилеград, каквито бяха „ Дните на българското кино “ и Коледната стратегия в Основното учебно заведение в Босилеград. Стигна се дори до там, шефът на Основното учебно заведение в Босилеград в прав текст да изиска от Столична община да се откаже от партньорството с КИЦ-а при провеждането на културни стратегии в Босилеград.
Да се надяваме, че тезата за прелестното съгласие на сръбските и българските държавни представители на публично равнище и проблемите, които се пишат за сметка на локалните управляващи в Босилеград и Цариброд – съществено ще бъде преосмислена.
Всичко това докара българите в Сърбия до цялостна невъзможност и те всеобщо подават документи за българско поданство, всеобщо аплайват за банкет в българските университети и всеобщо си търсят по-добри места за живот. Тази есен единствено към трийсетина първолачета в Босилеград са тръгнали на учебно заведение. До преди две-три десетилетия толкоз имаше в най-затънтените босилеградски села.
И до момента в който Босилеград и Цариброд от ден на ден се обезлюдяват, въпросите за спазването на правата на българите се обезсмислят, тъй като няма към този момент на кого да се ползват.
По същото време медиите гневно тиражират „ шпионски “ кавги и просто теглят за езика българските политици да им отговорят по най-острия метод. В обществените мрежи, готови тролове с подправени профили водят разгорещени пропагандни разногласия, чертаят карти на „ сръбският шоплук “ върху Северозападна България и си измислят езикови, етнографски и исторически доводи за основаване на „ шопска “ нация. Точно там, където в селските кръчми мощно трещи най-долнопробната сръбска чалга, която евентуално би трябвало да бъде новата културна матрица на „ сръбските шопи “.
София вижда всичко това и си трае. Дачич, Вучич, Вулин и Дрецун от името на сръбското държавно управление постоянно предизвикат България с българофобията си, а българските държавници не престават с мантрите за европейските полезности и „ безрезервната “ поддръжка на Сърбия за участието в Европейския съюз. Те дори не си задават въпроса дали сръбските управници в действителност желаят това участие, а още по-малко – дали го заслужават. Именно поради европейските полезности и поради европейските си сътрудници, България не трябва да бута Сърбия към Европейски Съюз непременно. Сръбските управници доста добре схващат, че нямат никакви шансове за участие в Европейски Съюз и по тази причина пускат други балони – Малък Шенген, Евразийски съюз, стратегическо партньорство с Русия, Китай, Турция и прочие
В историческите проект, нерешените проблеми имат отсрочено деяние във времето и циклично се завръщат на масата за решение. България пропусна момента да сложи въпроса за българите в Западните околности в процеса на решаването на юго-кризата и обособяването на Сърбия като независима страна. Затова този проблем през днешния ден още веднъж ни застига, само че в този момент е по-сложен и в доста по-неудобни външни и вътрешни условия. Да се надяваме, че към този момент е отминало времето, когато антибългарските провокации в София се посрещаха с пренебрежение и подигравка. Днес би трябвало съществено да се проучват и да им се дават съществени отговори.
Последното му изявление пред сръбската държавна телевизия на 5 януари, лишено от нормалната дипломатическа въздържаност, разголи до край сръбската политика във връзка с българското малцинство в Сърбия.
Коментирайки напрегнатите връзки с Черна Гора, Дачич излезе от тематиката и сподели, че България на всяка среща на Европейския съвет поставяла въпроса за правата на българите в Сърбия, които били надменно малко – 0,26% от популацията. Само 48 часа по-късно, откакто българското външно министерство отреагира на това изявление, Дачич сподели, че не бил вярно свестен. Както през предходната есен, когато поучаваше премиера Борисов, се измъкна, че бил „ неприятно преведен “. Всъщност става дума за топло-студена тактичност, с която сърбите тестват българската външна политика, с чиято безмълвна позиция бяха привикнали.
Няма подозрение, Дачич се нервира, че България упорства Република Сърбия да съблюдава конституцията и законите, които сама е гласувала за своите малцинства и поетите задължения в преговорния развой за участието си в Европейски Съюз. Той не преглежда спазването на правата на малцинствата като метод за модернизиране на страната и подсилване на добросъседските връзки, а като фактор на вътрешна неустойчивост и злонамерена интервенция във вътрешните работи на Сърбия. И още, той не позволява законното право на България да слага (макар и безрезултатно) въпроси за своите малцинства отвън границите си, само че сръбските малцинства в Република Сръбска, Косово, Македония и Черна гора си ги желае дружно с териториите им.
Сръбското държавно управление би следвало да е наясно, че същността на казуса се крие тъкмо в тия 0,26% българско население. Ако те са толкоз малко, тогава къде са останалите? И каква е вероятността и на тия пренебрежителни 0,26%? Истината е, че за 100 години под сръбско ръководство, българите в Сърбия са намалели пет-шест пъти и не престават да понижават от ден на ден под натиска на сръбския шовинизъм.-->
Именно този нападателен шовинизъм на водача на сръбските социалисти Дачич и неговите съдружни сътрудници от Сръбската радикална партия, накара множеството българи в Сърбия да изоставен родните си краища и да си потърсят нови места за живот. Както сред прочее и доста други жители на Сърбия, които, обезверени от управниците си и невъзможността да ги управляват и да ги сменяват на демократични избори, всеобщо напущат страната с желание да не се върнат в никакъв случай към този момент. Нека да напомним, че през последните 15 години, 654 000 сръбски жители са напуснали Сърбия. 16% от тях са с висше обучение. Всеки десети жител (и всеки трети студент!) желае да напусне Сърбия. Няма по какъв начин България да й е отговорна за това.
Проблемът на Сърбия не е България, която понякога, на двустранните срещи и пред европейските институции, страхливо упорства за правата на българите в Сърбия. Проблемът е в самата Сърбия, която към този момент два века се пробва да гради държавността си против и за сметка на другите, а не дружно с тях.
Проблемът на София, само че и на Брюксел е, че не осъзнават, че Сърбия няма желание да съблюдава правата на малцинствата съгласно общоприетата интернационална процедура. Всички такива упования са чиста загуба на време. Независимо от демократичното си законодателство и великодушните обещания, Сърбия следва друга идея. Тя дебне момента за прекрояване на границите и решение на сръбския народен въпрос посредством основаване на етнически чиста страна върху набелязаните територии, които сега се намират в прилежащите страни. Брекзит и заиграването с Русия, Китай и Турция дават вяра на сръбските управници, че могат да реализират задачата си с тяхна поддръжка. На това разчита и не дребна част от сръбската съпротива.
Арогантното изявление на Дачич изяснява и арогантното държание на локалните управляващи в Босилеград и Цариброд против формалните представители на България, които понякога идват в Босилеград и Цариброд. Няма за какво да се лъжем – кметствата в Цариброд и Босилеград, без значение от това, че в тях работят българи, са част от сръбската държавна администрация.
Кметовете са издигнати и „ определени “ не като представители на българското национално малцинство, а като представители на сръбските националистически партии, чиито политически централи са в центъра на Белград. Това изяснява за какво кметът на Босилеград през май 2017 година отхвърли да одобри вицепрезидентката на България Илияна Йотова. И за какво не бе позволено откриването на паметна плоча на жертвите от Босилеградския разгром в Босилеград. Това изяснява за какво бяха изгонени българските вложители, които се престрашиха да дойдат в Босилеград и да предложат работа на хората. И за какво предходната есен кметът на Цариброд отхвърли да одобри българската парламентарна делегация отпред със зам.-председателя на Народното събрание Валери Симеонов. Това изяснява опортюнизма на шефовете на учебните заведения освен при възобновяване на българския език, само че даже и при провеждането на български културни стратегии в Босилеград, каквито бяха „ Дните на българското кино “ и Коледната стратегия в Основното учебно заведение в Босилеград. Стигна се дори до там, шефът на Основното учебно заведение в Босилеград в прав текст да изиска от Столична община да се откаже от партньорството с КИЦ-а при провеждането на културни стратегии в Босилеград.
Да се надяваме, че тезата за прелестното съгласие на сръбските и българските държавни представители на публично равнище и проблемите, които се пишат за сметка на локалните управляващи в Босилеград и Цариброд – съществено ще бъде преосмислена.
Всичко това докара българите в Сърбия до цялостна невъзможност и те всеобщо подават документи за българско поданство, всеобщо аплайват за банкет в българските университети и всеобщо си търсят по-добри места за живот. Тази есен единствено към трийсетина първолачета в Босилеград са тръгнали на учебно заведение. До преди две-три десетилетия толкоз имаше в най-затънтените босилеградски села.
И до момента в който Босилеград и Цариброд от ден на ден се обезлюдяват, въпросите за спазването на правата на българите се обезсмислят, тъй като няма към този момент на кого да се ползват.
По същото време медиите гневно тиражират „ шпионски “ кавги и просто теглят за езика българските политици да им отговорят по най-острия метод. В обществените мрежи, готови тролове с подправени профили водят разгорещени пропагандни разногласия, чертаят карти на „ сръбският шоплук “ върху Северозападна България и си измислят езикови, етнографски и исторически доводи за основаване на „ шопска “ нация. Точно там, където в селските кръчми мощно трещи най-долнопробната сръбска чалга, която евентуално би трябвало да бъде новата културна матрица на „ сръбските шопи “.
София вижда всичко това и си трае. Дачич, Вучич, Вулин и Дрецун от името на сръбското държавно управление постоянно предизвикат България с българофобията си, а българските държавници не престават с мантрите за европейските полезности и „ безрезервната “ поддръжка на Сърбия за участието в Европейския съюз. Те дори не си задават въпроса дали сръбските управници в действителност желаят това участие, а още по-малко – дали го заслужават. Именно поради европейските полезности и поради европейските си сътрудници, България не трябва да бута Сърбия към Европейски Съюз непременно. Сръбските управници доста добре схващат, че нямат никакви шансове за участие в Европейски Съюз и по тази причина пускат други балони – Малък Шенген, Евразийски съюз, стратегическо партньорство с Русия, Китай, Турция и прочие
В историческите проект, нерешените проблеми имат отсрочено деяние във времето и циклично се завръщат на масата за решение. България пропусна момента да сложи въпроса за българите в Западните околности в процеса на решаването на юго-кризата и обособяването на Сърбия като независима страна. Затова този проблем през днешния ден още веднъж ни застига, само че в този момент е по-сложен и в доста по-неудобни външни и вътрешни условия. Да се надяваме, че към този момент е отминало времето, когато антибългарските провокации в София се посрещаха с пренебрежение и подигравка. Днес би трябвало съществено да се проучват и да им се дават съществени отговори.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ